Херберт Шнеделбах: Morbus hermeneuticus - тези за една философска болест - литература плюс култура |*| GrosniPelikani

3.
Херменевтичната онтология не е нищо повече от допълнително надграждащо стилизиране на филологството на нейните притежатели, отвеждащо към световноисторическото. Според тях историята на философията се е движела напред чрез тълкуване и апликиране на текстове, а ако човек им посочи прочути примери на нехерменевтично поведение на “велики” философи по отношение на предходниците им – Аристотел спрямо Платон, Кант спрямо Лайбниц –, тогава може да се чуе, че това са били именно велики философи, но след Хегел тъкмо великата философия не била възможна, и затова ние трябвало да имаме херменевтично поведение. С аргументи от типа “Всичко велико е вече билó.” и “Битието от-съства.” херменевтичната онтология сама се въздига до единствено възможна позиция на настоящето и псевдо a priori дискредитира всяка алтернатива като “нефилософска”. На този фон става също така разбираемо, защо херменевтичните онтолози свързват своето bíos hermeneutikós с мислимо най-резките систематични претенции: могат да са сигурни, че днес и без друго никой не е в състояние да ги защити, и те ги привеждат навсякъде където някой опитва мисли философски. Забележително е, че когато трябва да се мисли систематично, херменевтиците го правят не под системата, каквато те самите нямат и за която те не са в състояние да приемат, че някой може да я има. Погледнато така философията на херменевтичните онтолози се превръща в препречване на философията.

литература плюс култура няколко здрави парчета посред happy end-а