Ивайло Иванов: Материали за „Троянски глас” - литература плюс култура |*| GrosniPelikani

ВМЕСТО ПРЕДГОВОР

По една или друга причина, не мога повече да публикувам в „Троянски глас” до края на живота си или поне, докато тази редакторка е на това място. Коя е редакторката, ние няма да съобщим и какви са причините, също така няма да обсъждаме. Защо? Първо, защото аз не уважавам демокрацията и, в този смисъл, не се чувствам задължен да се подчинявам на никакви демократични правила /нито пък на тоталитарни, между другото/, а именно „демократичните норми и правила” изискват публично да се полемизира, когато е накърнена правдата, достойнството на даден автор или пък шансовете му да публикува там, където, с оглед ситуацията, му е мястото. А именно, рефлексиите върху Троян и нравите на този град – в „Троянски глас”. Нека да е накърнена правдата и нека да са накърнени всички шансове на всички добри правила! Нека да съм умрял или пък жив!... В общи линии, все ми е тая и при двете положения на нещата. Не може да се накърни само една още по-дълбока правда – че ако човек е прав за дадена ситуация, то света да се скъса, завърти, съсипе и преучреди наопаки, то пак ще бъдеш прав. А който не е прав – той не е прав!... Ето, това не може да се отмени от тварната природа на битието. Моралът, правдата, животът не могат да се отменят при никое положение на нещата, та ако ще и мутри да премелят главата на майка ти и мозъкът да се разплиска по стената. Ти може би ще полудееш от такава ситуация, но пак ще си останеш прав. Защо ти е това? Защо ти е тази абсолютна устойчивост на доброто? Не знам. Просто така е устроен света. Пък и въпросът е поставен на нездрава повърхност. Доброто, правдата, животът имат абсолютни стойности и не могат да се впрягат в никакви прагматически употреби. Те са ценности сами за себе си и аксиоматически онтологеми на битието. Нека ги оставим все така свободни и сами на себе си. Нека ги осезаваме безкрайни!...

Дяволът осъществява частния съд над човека, без да има, между другото, и правото да съди, защото дяволът не знае всичко за човека и света. Бог съди чрез теургическата светлина, която се разкрива в цялата си пълнота, едва след възкресението на телата. Тогава, ако можем да понесем тази светлина, тя ни възражда и ощастливява, тя ни привежда в състояние, което е, на практика, Рая. Ако не можем да я понесем, тя ни изгаря като адски огън, това е Геената огнена, парадоксалното дело на любовта. Нека тези текстове светят със собствена светлина и по този начин съдят настоящето и всичко бъдещо. Останалото е произнасяне върху ситуация, на която не знаем цялата дълбочина и по тази причина, ние нямаме право да съдим.

Не мога да лиша троянци от моите наблюдения върху този град, не мога да лиша литературата от българското бездарие на живота. Това е изворът на всяка истинност и автентизъм, но това е и гробът на всеки живот – прекъснем ли корена с българската провинция, ние сме прекъснали нишката, която ни свързва и с люлката, и с гроба. Ето защо не само тези две рецензии ще публикувам тук, не само новия материал, но и всичко, което напиша върху етоса, духа и нравите на моя град, ще го изпратя на Антония, с тайната надежда то да види свят. Писателят не пише, за да напои с животворяща влага хората, но писателят усеща своя скрит ангажимент към света, когато пред очите му изникват стена след стена, тоест, когато се вижда поробен.

Напред (2/4)

литература плюс култура няколко здрави парчета посред happy end-а