литература плюс култура
няколко здрави парчета посред happy end-а


Кварталник | Актуален блок | Аргос | П–референции | Препратки | Информация | Каталог | Предлагане

Раздели
· Център
· π-референции
· Актуален блок
· Архив
· Връзки
· Въпроси/Отговори
· Допитвания
· Информация
· Каталог
· Кварталник
· КИД
· Разпределителна
· Челни класации

Жанрове
· Всички категории
· docu
· акростих
· анализи
· драматургия
· есеистика
· изкуствознание
· интервюта
· кинокритика
· културология
· лирическа проза
· литературна история
· литературна критика
· литературознание
· манифести
· обзори
· отзиви
· пародии
· писма
· поезия
· Приказки
· проза
· професорски истории
· публицистика
· пътеписи
· сатири
· статии
· фейлетони
· философия
· фрагменти

Връзки с предимство

  
Георгиос Сеферис
Теофилос




Както разправят, веднъж фурнаджия поръчал на беден художник да го нарисува докато пече хлябовете. Художникът се хванал на работа, а когато се заел да нарисува пещта, вместо да я изобрази хоризонтално, съгласно правилата на перспективата, той я нарисувал вертикална, показвайки цялата й ширина; след това по същия начин нарисувал върху пещта и един самун хляб. Минал оттам един умен човек и му казал: “Така както си го сложил, хлябът ще падне”. Зографът отвърнал, без да вдига глава: “Ти не бери грижа; само истинските хлябове падат; рисуваните си стоят; на рисунката всичко трябва да се вижда!”

Тази приказка ми напомня за един много голям майстор, който именно поради това, че “на рисунката всичко трябва да се вижда”, разписвайки изглед от Толедо, извадил от пейзажа с правото, което неговото изкуство му дава, болницата на дон Хуан Тавера и я поставил на една карта. Както знаете, големият майстор е критянинът Доминикос Теотокопулос[2], а зографът от приказката е Теофилос Г. Хадзимихаил от остров Митилин (Лесбос), “нявгашен въоръжен главатар и дверник в Смирна”.

Моето сравнение не е проява на неуважение. Защото голямата разлика не е между много великите и по-малките майстори, която в повечето случаи тръгва от някакво енциклопедично или туристическо предразположение, а между онези, които са влели поне капка зехтин в светилника на изкуството, и онези, чието съществуване остава безразлично за изкуството. Първият въпрос е не кой е голям и кой малък, а кой запазва изкуството живо. Един от малцината, които виждам като източник на живот за нашата съвременна живопис, е Теофилос. Хлябовете му не са паднали; те си стоят, за да използвам неговите думи; стоят си и продължават да засищат.

Затова дължим голяма благодарност на онези малцина, които от първия момент са притежавали добродетелта да различат и да се посветят на това презряно дело и да го закрилят, доколкото е било по силите им; и на онези, поели инициативата да съберат в тези зали за първото тяхно публично представяне най-добрите рисунки на Теофилос, от онези, които все още са в Атина; тъй като една голяма колекция вече от години се намира в Париж.[3] Ако обстоятелствата бяха по-благоприятни, отдавна щеше да е осигурен подслон за наследството, оставено на всички нас от Теофилос. Не знам дали е прекалено човек да се надява, че изложбата която откриваме днес, ще даде повод за някакви системни усилия, за спасяването на оцелялото от неизменната опасност от унищожаване.

Но каквото и да стане, днешната изложба е важен момент в аналите на нашата живопис. Имам предвид живописта без определящо прилагателно; не на наивистичната живопис.

Теофилос е бил човек от народа. Един луд в очите на хората, когото слушали да разправя странни неща за неговото рисувателство, или го виждали да се скита по улиците, облечен като Александър Велики, следван от сюрия хлапета, облечени от него като “македонски войни”. Присмивали му се; правели си с него много дебелашки шеги; веднъж дръпнали стълбата на която се бил покачил, за да рисува и той паднал на земята. Толкова много ни пречат хората, които са различни от нас. Но този странстващ зограф целият е изгорял като истински майстор-занаятчия в собственото си творение. А неговото творчество е събитие за живописта на Гърция. Искам да кажа: събитие, което не ни дава етнографски познания, каквато тенденция имаме склонност да проявяваме, гледайки фустанелите, влашките жени в носии и образите от народния иконостас, които претворява, или дори наблюдавайки повърхностните му технически слабости, отсъствието на “школа” или неговия “примитивизъм”, както биха казали някои. Но тя е събитие, което учи на зографство, което помага и осветлява всеки, имащ достатъчно зрително съзнание дори да идва от най-прочутите ателиета на Европа. След Теофилос вече не гледаме на нещата по същия начин; това е най-важното и то е онова, което не са ни дали толкова и толкова прочути вестители на великите академии.

Теофилос ни даде нов поглед; той проми зрението ни също както небето се прояснява след дъжд и къщите, червеникавата пръст и най-малкото листче на храстите засияват; нещо от този пулс на свежестта. Може да не е майстор-виртуоз, може невежеството му в тези неща да е голямо. Обаче това е толкова рядко, непостижимо за гръцкия пейзаж преди него: един миг от цвят и въздух, застинал уловен там с цялата си вътрешна жизненост и излъчване на неговото движение; този поетичен ритъм - как другояче да го нарека - който свързва несвързваемото, задържа пръснатото и възкресява тленното; този човешки дъх, уловен в едно яко дърво, в един скрит цвят или в танца на една носия; тези неща, към които толкова много сме се стремили, тъй като толкова много са ни липсвали; тази дарба ни даде Теофилос; а това не е етнография.

Мисля си, че може би не говоря добре; че моето вълнение може да бъде сметнато за безкритичност. И все пак това е вълнение, което се опитвам да овладея вече от тринайсет години, от доброто старо време, когато Андреас Ембирикос[4] ми показа с безкрайно благоговение рисунки на Теофилос. Оттогава всяка нова среща с тях бе като онази първия път. Сякаш рухна стената на една скучна стая; на онази толкова подтискаща живопис, която толкова често и с такава лекота постигаме от времето на Възраждането. Същото вълнение, както когато прочетох за пръв път “Спомените” на Макриянис[5].

Нямам никакво желание да принизя образованите до едно и също равнище с необразованите, нито да твърдя, че упражняването и учението са вредни. Както толкова други приятели на нашия зограф, далеч по-способни и по-вещи по тези въпроси от мен, съм убеден в противното. Тъй като образованост и ученост това е упражнението на живота; а упражнението на живота може много да спечели от хора като Теофилос, открили пътя си опипом сами по тъмните пътеки на една твърде култивирана, както смятам, колективна душа, каквато е душата на нашия народ. Той може много да спечели; а преди всичко да научи как да се пази от половинчатата образованост и от половинчатата ученост, които се превръщат в изопачаване и летаргичност. От този гледна точка би ми било много трудно да приема, че Теофилос е бил необразован; той дори не е изключително явление. До такива изводи ни води, поне по мое мнение, толкова специфичното формиране на гръцката изразност. Например, една народна песен, която се предава от уста на уста “сред слугините”, както казвали за “Еротокритос”[6], се превръща в крайъгълен камък на поетичното творчество на Соломос[7], един от най-ерудираните хора в Европа. А двата най-значими паметника на гръцкото прозаично слово са: единият “Жената от Закинтос” на този велможа на начетеността, а другият “Спомените” на “нивга не изучавалия четмо и писмо” Макриянис. В живописта понякога се откроява ум като Теотокопулос, който може да защити изкуството си пред Великия инквизитор, а понякога един Теофилос, чудакът във фустанела, който обикаля из селата в Пелион и Митилин с четки затъкнати в силяха му, а жените подвикват подире му “луд” и “ахмак”.

Гръцкото духовно наследство е толкова обширно, че наистина човек не знае кого може да избере, за да изпълни волята му. Има мигове, когато го държат в ръцете си най-именитите хора, прочули се някога по света, а има други моменти, когато то отива и свива гнездо сред анонимните, в очакване отново да се появят известните майстори. Важна е поуката, която човек черпи, когато си направи труда да се вгледа в това безкрайно редуване. Народната песен да осветлява Омир, а Есхил да се допълва от народната песен в чувствителността на един и същи човек, то не е малко нещо - а това може да стане единствено в Гърция. Говоря без надменност, защото не забравям, че само в Гърция все още могат да се случат най-невероятните отклонения.

След това уточнение можем да се замислим с по-голяма лекота за народния човек; Теофилос. Тук не е подходящото място да разкажа живота му. Но не бих искал да привърша, преди да припомня може би най-ценното, което той е имал; малкото сандъче, в което държал инструментите и книгите си. Това е дървено сандъче изцяло изографисано от неговата ръка; красят го Ифигения в Авлида, Дякос, Боцарис, Гривас и удивителните цветя на този градинар на напетостта и любовта. Приятелят, който го предаде, го е запазил така, както е било намерено до мъртвия художник в навечерието на Благовещение през 1934 г. Когато го отвориш, с потресаваща сила се разкриват следите от живота на един голям човек, искам да кажа на една завършена личност. Усещаш присъствието на едно същество, за което нищо не е отишло напразно - нещо толкова рядко. Дори най-лишените от стойност предмети, най-ефимерните, онези, създадени за да съществуват само няколко мига с нас или с други, предназначени да забавляват мерака на един живот, който не търси нищо друго, освен да забрави за самия себе си - на живота на обикновените хора или на децата; цветни хартии, които вятърът вдига във вихрушка из провинциалните сокаци, където е отминал карнавалът по Заговезни, Великден или някой панаир; те са там, за да ти покажат от какви дребни неща може да извира силата на очарованието на един майстор. Книгите му: струващи десетачета брошурки или изтъркани буквари за живота на древните, жития на светци или “Осмогласник”[8], “Еротокритос”, “Котаракът в чизми” или “Червената шапчица”, героични песни, любовни песни; а редом с книгите и неговата пинакотека: ретуширани картички, евтини цветни литографии, лепени картинки, събирани през неговата младост, когато бил гавазин на гръцкото консулство в Смирна; чутовни мъже, красиви жени като онези, които едно време виждахме зографисани по латерните, картини на морски сражения от руско-японската война, посрещания на великия Могол, двойки, преливащи от едновремешна сантименталност; наред с тях неговия бележник; дебел тефтер от амбалажна хартия, в който той прерисува от книги и вестници изгледи от древни градове и паметници, статуи на богове, битки на Александър Велики и безброй бюстове на някогашни и съвременни герои.

Това са музеите, които Теофилос е видял, и от тях се е опитал да научи онова, което е научил, биха казали някои. Не ще съмнение, че в даден момент Теофилос тръгва от тези неща. Но би било голяма грешка, ако повярваме, че тази индустрия е същността на неговата живопис. Нека пръв хвърли камък онзи творец, който не е тръгнал от дребните неща. Спомням си думите на Йейтс:

Тези майсторски образи са тъй завършени докрай,
покълнали в ум неизкушен, но от какво са породени?
От купчината плява или от сметта край пътя?
[9]

Един от най-добрите наши млади художници ми разказваше за чувствата, които го обзели, когато за пръв път видял творби на Теофилос: “Но той иска от нас прекалено много; иска да казваме цялата истина”, помислил си той. А истината - цялата - която ни дава Теофилос е неговият съвършено жив свят, един живописен свят без уловки и увъртания, в който нещата не падат, както падат истинските хлябове. Това е удивителната сила, която съгласно неговия ритъм ще преобразява всичко, до което се докосне. Завладян от патоса на изразяването, той попива и произвежда живопис, където я види и както може. Така той рисува до края на живота си върху всяка повърхност, която му попадне: дървета, платна, тенекии, непотребни хартии, стени на дюкяни или къщи. Това му е дал Господ и с това е творил този дребничък на ръст осенен от божествена дарба човек, както може да бъде видян на една негова стара снимка. Теофилос понякога заимствал моделите си от литографии или картички. Правил го е; може би това е бил емпиричен начин да намери някъде опора за логиката си и да освободи демона, който носел в себе си. Но и Виченцос Корнарос[10] заимствал образите на своята поема от френски рицарски роман, който също представлявал еквивалентът на цветната литография за онова време. Такива неща са се случвали много пъти. Но онова, което не се случва твърде често, са поеми като “Еротокритос” или светлината на Теофилос, която си остава там, както в първия ден на сътворението.




Забележка: Превод от гръцки: Здравка Михайлова






  
Още сведения

публикувано на вторник, май 07 @ 15:44:48 EEST изпратено от grosnipe

Подведено под:
| Космосът Хеленика | есеистика |

2585 прочита

Бележки под линия:

Теофилос Хадзимихаил (1873-1934) - самоук художник-наивист от остров Митилин. Бел. прев.

[2] Придобил световна известност под прозвището Ел Греко. Бел.прев.

[3] Очевидно Сеферис има предвид колекцията на Е. Teriade. Повечето от картините с подписа на Теофилос днес се намират в музея във Вария на остров Митилин. В колекцията от произведения на изкуството на Търговската банка на Гърция също се съхраняват картини от Теофилос. Бел.прев.

[4] Андреас Ембирикос (1901-1975) - гръцки поет-сюрреалист, психоаналитик. 2001 г. бе обявена от министерството на културата на Гърция за година в памет на Ембирикос, през която ще бъде чествана стогодишнината от рождението на поета. Бел.прев.

[5] Генерал от гръцкото национално-освободително движение от 1821 г., самообразовал се, за да напише своите мемоари. Бел.прев.

[6] “Еротокритос” - поема от Винченцос Корнарос, писана на критски диалект през 16 или 17 век. Представлява част от устно предаваната традиция, ползвала се с огромна популярност чак до наши дни. Нейните герои, двамата влюбени Еротокритос и Аретуса преминават през многобройни жестоки изпитания и премеждия преди да възтържествуват любовта и правдата.

[7] Дионисиос Соломос (1798-1857) - поет от остров Закинтос, утвърден като национален поет на Гърция, автор на гръцкия национален химн. Бел.прев.

[8] Осмогласник - литургическа книга на православната църква, включваща осем пълни възкресни последования, всяко едно на различен глас от другото. Бел. прев.

[9] У.Б. Йейтс, “Последни стихотворения”, “Дезертирането на цирковите животни”. Бел.прев.

[10] В. Корнарос (1553-1613). Критски поет, известен с епоса си “Еротокритос”. Бел. прев.

Още в тази връзка
· Андреас Ембирикос
· Георгиос Сеферис


Най-четеното в блок :
Основоположения на пиронизма (І, 1–30)


Рейтинг
Средна оценка: 0
Гласа: 0

Възможни оценки

Слаб
Среден
Добър
Много добър
Отличен




Инструменти

Версия за печат  Версия за печат

Препраща на друг  Препраща на друг

"Теофилос" | | 0 коментара


литература плюс култура е независимо издание на свободно меняща се група единодействащи.
За имена все пак виж редколегията на Кварталника ни.
Публикуваните материали са собственост на съответните автори.
Възпроизвеждането им изисква изричното разрешение на автора.
Струва ни се в добрия тон да се упомене литература плюс култура като източник. Коментарите са на оставилите ги.
© 2000-2012 http://GrosniPelikani.net
Можете да получавате съобщения за новото при нас чрез файловете backend.php или ultramode.txt.
Кодът на това съоръжение е на PHP-Nuke Copyright © 2003. PHP-Nuke се разпространява свободно.
Изработка на страницата: 0.14 Секунди