литература плюс култура
няколко здрави парчета посред happy end-а


Кварталник | Актуален блок | Аргос | П–референции | Препратки | Информация | Каталог | Предлагане

Раздели
· Център
· π-референции
· Актуален блок
· Архив
· Връзки
· Въпроси/Отговори
· Допитвания
· Информация
· Каталог
· Кварталник
· КИД
· Разпределителна
· Челни класации

Жанрове
· Всички категории
· docu
· акростих
· анализи
· драматургия
· есеистика
· изкуствознание
· интервюта
· кинокритика
· културология
· лирическа проза
· литературна история
· литературна критика
· литературознание
· манифести
· обзори
· отзиви
· пародии
· писма
· поезия
· Приказки
· проза
· професорски истории
· публицистика
· пътеписи
· сатири
· статии
· фейлетони
· философия
· фрагменти

Връзки с предимство

  
Илияна Делева
Разбягването и събирането на „Сезони”




Събитието е вечерта на 13.11.2013 в Нова театрална зала на СУ, носталгично наричана от проф. Д. Деянов УКЕВ (Университетски Клуб за Естетическо Възпитание). Не. Това не е носталгия, а припомняне – така е било. На сцената има пет стола, всъщност поставени очевидно като 4 + 1. Звучат фрагменти от Вивалди. Сезоните са четири. Петият стол е за Сценариста. В ролята на сезоните философ, литературовед, историк и поет. А може би усещането е измамно? Може би те няма да бъдат сезони, а различни гледни точки към обекта на представяне?

Логично началото поставя Александър Кьосев. Прави го от място – тази вечер като ръководител на Културния център, той се чувства по-скоро домакин, отколкото участник. Не иска да нарушава замисъла на представянето. Радостен е да види в ноемврийската вечер хора, дошли да слушат поезия. (Оглеждам залата. Хората по-млади от мен са малко. А аз съм била в началните класове, когато момчетата възторжено са създали своя клуб „Сезони”. Онези далечни седемдесет години на миналия век, в които… Носталгията е забранена от Сценариста. Не е нужно да емоционализираме, а да помним. Студенти в залата няма. Свободните места са малко, но гостите (дали е правилно да се нарекат така?) са от генерацията на поетите, с чиито стихове ще се срещнем. Доста познати лица – предимно университетски преподаватели.) Но да се върна към думите на Ал. Кьосев за Поезията. Цитира Блага Димитрова „политиката е изкуството на възможното, поезията е изкуството на невъзможното”. Поезията на онези далечни, дори „загадъчни” седемдесет години на двадесети век „прави възможно да си припомним отминали светове, които правят живота по-свободен”.

Андрей Захариев не се етикетира, но се явява Водещият, Актьорът, Четецът. Той чете избраните стихотворения от Георги Рупчев, Стефан Абаджиев и Деян Деянов. Смята, че Деян Деянов в ролята си на Сценариста (и всъщност автор на идеята за събитието) го наказва с това, но той приема това покаяние с радост. Чете стиховете с дълбоко чувство, като познавач и съучастник на тази Поезия.

Сценаристът споделя от къде започва всичко. А именно от помена за „Сезони”, от откритата тетрадка с ранни стихове на Георги Рупчев, наречена „Ненужности”, от размислите за разбягването и от желанието му да събере и припомни по повод 40 години от създаването на тази неформална група кои са били и какво са мечтали. Къде се случват „Сезони”? Навсякъде. В едно читалище в Лозенец, по улиците и кръчмите на София, в домовете на участниците. Кои участват в този „клуб”? Млади момчета (вероятно и момичета), които четат,слушат, пишат, говорят за литература и музика. Известни са два рецитала в краткото двегодишно съществуване на групата: един на Стефан Абаджиев и Георги Рупчев и един на Деян Деянов и Александър Милоев. (състояли се в този същия УКЕВ) Но ядро са тримата Жорко, Теко и Дани, както са се наричали тогава. И всичко е станало много силно и лично, било е приятелство в най-чист вид. От тези, които се запазват и при разбягване и при отсъствие и при събиране. От там започва тази вечер. И ако съм изпреварила с фактите, не като в репортаж, то е просто да предам усещането за топлина, уют и принадлежност към Поезията по един особен начин.

Фрагмент от Вивалди, няколко стихотворения и един от гостите събеседници споделя какво са за него „Сезони” и тримата поети. Това представлява всяка част от вечерта. Докато се стига да частични несъгласия, въпроси за контекста и смисъла. Така вечерта е и поетична, и историческа, и дискусионна, едновременно вечер на слово и идеи.

Беше голяма земя,
до която едвам се добрахме.
Още щом стъпихме там, хоризонтът изчезна.



Всеки умира сам в себе си, колко пъти умира?



Тук аз извършвам
всички неми ритуали на забравата,
в които сам се посветих,
в които ме заклеха.


Заклевам всички, тръгнали насам, да се загубят.

Това е началото: Андрей Захариев започва с „Голямата земя” на Георги Рупчев. Чете по три стихотворения от тримата, за да ни въведе към изложението на Дарин Тенев. Единствен Рупчев (о)става поет и вярва в мисията си. Издава няколко стихосбирки и то все години след условното „разбягване” на Сезони. Повече метафорично, отколкото теоретично литературоведът иска да ни открие тази светлина, която излъчват стиховете на тримата и която не принадлежи на никого, а се излъчва от изчезването. Коментира употребата на местоименията като отправна точка на светоусещането им. Съпоставя ги, събира ги и ги разделя, за да ги съвмести отново в една поетика на движението към отсъствие. Затова и музикалните фрагменти, избрани от самия него са само минорни и чудно прилягащи към усещането от такава поезия.

Мария Шнитер в търсене на отговор какво е общото между тримата, споделя своето усещане за безпокойство, напрегнатост, нетърпеливо очакване на нещо, което трябва да се случи и желание да бъдем не там където сме. Замислям се, че точно това е усещането ми от днешния живот и видно истинската Поезия е тази, която ляга във всяко време и място. „Вглеждането е навътре и назад.” А Поетът е обречен да бъде „пророк и да казва истината без да знае това”. Разбира се и тримата го искат по различен начин. Докато при Рупчев става дума за друго място в географски план – далечни земи, градове и пристанища, при Абаджиев за едно потапяне в природата: въздуха, водата, почвата, то при Деянов има едно много градско усещане. Той не напуска града и изживява всичко в него. Той разкрива неуютното усещане, че този град е настръхнал срещу него. Всъщност като че ли срещу всеки от нас. Избирам да цитирам фрагмент, който не чух вечерта, но казва много:

По "Царя", не по "Руски" са цъфнали кестени
и под тях в подобаващи рокли тържествени –

пралелите крачат на живота в изложбата
(и даже прадядо ти с еполети разхождат го).

И всички тъй мили са - сякаш са истински!
„Носталгия” защото виждам преливане на времена, усещане за дежа вю, спомен, който битува днес и утре, докато светът се върти…

И ако някога се случи непонятното –
не се чуди! –
ти просто си умрял.
Когато нямаш нищо,
все едно,
че имаш всичко,
но е забравено във старото сако.

Не се учудвай!
Смъртта не е по-страшна
от умирането.

Стихотворението на Стефан Абаджиев, дало и заглавие на единствената му стихосбирка, не звучи финално и не е. Напротив Андрей Захариев го прочете съвсем в началото, за да отвори поредна врата към изчезването – ключова дума и за тримата, ключова дума за „Сезони” вероятно както в тяхното разбягване, така и в тяхното събиране.

Валентин Дишев е кратък в изказването си, както и в стиховете си. Той разкрива Поезията по начин, по който я разбира именно Поет, и казва, че тя поляризира света, „прави го по-ясен, по-релефен, по-пластичен”. „Вероятно Поезията прави същото със Смисъла и Избора”. Споделя, че тази вечер е посветена на тези, които сами се превръщат в Смисъл. С дълбоко чувство чете „Неапол” на Георги Рупчев.

Неапол

бе последен град,
град,
който се отдалечава.



Неапол

ще е първи град,
град,
който бавно приближава.

Между началото и финала е онова ,което трябва да четем, защото Поезията говори сама и няма нужда да се обяснява.

Дарин Тенев „разбива” сценария с въпрос и така се влиза в една дискусия, която продължава да се върти около Поезия и Смисъл, но добавя думи като Отговорност и История. В нея естествено се включват разбиращите от „Сезони” на сцената. Участие вземат Миглена Николчина, Камелия Спасова, Васил Видински. Тук ми се иска да поразсъждавам защо тези стихове се четат и коментират предимно от философи, а се говори за политическо четене. И не, няма да дам готови отговори, то е като защо докато хората записват срещата с камера, аз си водя бележки на ръка. Все пак многостранността на разбирането е важна за да я има Поезията, нали?

Сценаристът се връща и ни връща в сценария за да завърши с това, че сезоните са се разбягали за да могат да се съберат и накрая остава само усещането за тишина. „Тихо е, тихо е, тихо е…” и вместо да отговори на въпроса „Защо „Сезони”?” да ни остави в размисъл „дали в огледалото, в което си огледал „Сезони” има отражение?”







  
Още сведения

публикувано на четвъртък, февруари 20 @ 13:42:02 EET изпратено от iivanov

Подведено под:
| * | отзиви |

2168 прочита

Още в тази връзка
· Илияна Делева


Най-четеното в блок :
Основоположения на пиронизма (І, 1–30)


Рейтинг
Средна оценка: 0
Гласа: 0

Възможни оценки

Слаб
Среден
Добър
Много добър
Отличен




Инструменти

Версия за печат  Версия за печат

Препраща на друг  Препраща на друг

"Разбягването и събирането на „Сезони”" | | 0 коментара


литература плюс култура е независимо издание на свободно меняща се група единодействащи.
За имена все пак виж редколегията на Кварталника ни.
Публикуваните материали са собственост на съответните автори.
Възпроизвеждането им изисква изричното разрешение на автора.
Струва ни се в добрия тон да се упомене литература плюс култура като източник. Коментарите са на оставилите ги.
© 2000-2012 http://GrosniPelikani.net
Можете да получавате съобщения за новото при нас чрез файловете backend.php или ultramode.txt.
Кодът на това съоръжение е на PHP-Nuke Copyright © 2003. PHP-Nuke се разпространява свободно.
Изработка на страницата: 0.14 Секунди