литература плюс култура
няколко здрави парчета посред happy end-а


Кварталник | Актуален блок | Аргос | П–референции | Препратки | Информация | Каталог | Предлагане

Раздели
· Център
· π-референции
· Актуален блок
· Архив
· Връзки
· Въпроси/Отговори
· Допитвания
· Информация
· Каталог
· Кварталник
· КИД
· Разпределителна
· Челни класации

Жанрове
· Всички категории
· docu
· акростих
· анализи
· драматургия
· есеистика
· изкуствознание
· интервюта
· кинокритика
· културология
· лирическа проза
· литературна история
· литературна критика
· литературознание
· манифести
· обзори
· отзиви
· пародии
· писма
· поезия
· Приказки
· проза
· професорски истории
· публицистика
· пътеписи
· сатири
· статии
· фейлетони
· философия
· фрагменти

Връзки с предимство

  
Николай Петков
Нов опит върху прословутия ръжен на Витгенщайн




Казват, че някъде в края на зимния семестър на 1911[1], двадесет и две годишният студент по философия Лудвиг Витгенщайн задава на своя учител, професор Бертранд Ръсел следния въпрос: “наистина ли съм напълно безнадежден във философията?”. Шест месеца по-късно, през лятото на 1912, Витгенщайн заема редовно преподавателско място, а Ръсел описва младия си наследник с думите: “може би най-съвършеният ми познат пример за гений, така както традиционно се схваща – страстно отдаден, интензивен, доминиращ”. Няколко месеци по-късно Витгенщайн открива грешка в сърцето на епистемологията – в третия том на Principia Mathematica – не друг, а Ръсел – учителят с главно «у» греши. Гениалният му съавтор – Уайтхед също не вижда логическата грешка. Маниерно или не, някъде към края на 1913, Витгенщайн пише на Ръсел, че ще се отправи към фиордите на Норвегия и ще стои там, докато не реши всички проблеми на логиката. В писмо до лейди Отолайн, Ръсел описва разговорите си така: «казах, че ще му е самотно, а той отговори, че проституира с ума си, говорейки с интелигентни хора. Казах му, че е луд, а той отвърна: «Бог да ме пази от нормалност… Неговата артистична съвест обаче му пречи да напише нещо, докато не го е разбрал съвършено и аз съм убеден, че той ще се самоубие през февруари». Опасенията на Ръсел са основателни. Факт е, че трима от братята на Витгенщайн се самоубиват. Но Лудвиг оцелява. Шестгодишното писане на «Логико-философския трактат» носи нещо повече от докторска дисертация. То се превръща в спасителен за Витгенщайн остров. Спасителен, в най-буквалният смисъл на думата, защото чрез тази книга авторът ѝ побеждава суицидните стихии в душата си. Вероятно на същото мнение са били и рецензентите на младия философ – Ръсел и Дж. Мур. По време на защитата двамата си говорят: «хайде, трябва да му зададем някои въпроси». Но не го питат нищо, а докторантът не без самочувствие заявава «не се притеснявайте, знам, че никога няма да го разберете ». Разбира се, че така не се говори с научно жури. Всеки, който е защитавал дисертация, го знае. Знае, че подобно поведение го обрича на провал. Друг е въпросът, че когато прадядо ти се казва Моше Майер Витгенщайн, и е богат колкото Ротшилд, можеш да си позволиш всичко. Да, понякога и аз съм си мислел, че ако баба ми беше графиня, а баща ми – един от най-големите стоманодобивни магнати в Европа, аз също можех да говоря така предизвикателно. Можех да се откажа от академичната кариера в Кеймбридж и да стана селски даскал. Можех, както би ме описал големият социален антрополог Ернст Гелнър: «да имам място във философията, запазено ми от страданието». И защо не – нали ще бъда – в семитския смисъл на думата – tsadik – нищият духом, скитникът, съвършено анонимният (и свят) проповедник». И щяха да пишат книги за мен. Не друг, а големият литературовед – Тери Игълтън[2] щеше да каже, че аз съм “поразителна комбинация от монах, мистик и механик”. И добрият, стар (всъщност, защо «стар», след като е с половин век по-млад от мен. Може би, защото смята себе си за марксист?) Тери щеше да напише не само роман, но и пиеса за мен. Защо ли? Защото е модерно да се пише за мен. В книгата си за поетичния език на ХХ век “Wittgenstein`s Ladder” (“Стълбата на Витгенщайн”) Марджъри Перлоф цитира осем романа и толкова пиеси, дванадесет книги върху поезията и долу– горе толкова пърформънси и експериментални художествени произведения, появили се чрез влиянието Витгенщайн. Понякога си мисля, нямаше ли да бъда нещо повече. Например прототипът на господин Грей от “Петдесет нюанса на сивото” – най-продаваният еротичен роман на всички времена. С парите на баща си, Карл Витгенщайн, бих могъл да притежавам няколко от цикладските острови и немалко от норвежките фиорди. Щях да бъда толкова спокоен за бъдещето си, че от време да си позволявам да живея аскетично в някой католически манастир на границата с Швейцария. Да, в подобни мигове на усамотение щях да чета и евангелието на Толстой (Господи, що за нелеп оксиморон), а така също и “Изповедите” на Августин, и Стърн, и Дикенс, и Достоевски.. Да, щях да търся с кого да поговоря за Киргегор и за кардинал Нюман. И когато не го намирах, щях да излизам от манастира, да търся моята луда (всъщност едва ли повече от мен) руска приятелка Фани Паскал, за да слушам и изучавам странния ѝ вавилонски език. Точно така, това е единствената жена, която говори почти всички езици, едновременно. Но най-вече ще уча от нея руски – езикът на Достоевски, защото само той пишеше за толкова девиантни типове, каквито можем да сме аз и моите братя. Вече покойници, те можеха да бъдат герои и “Юноша”, и в “Бесове”, и в “Братя Карамазови”. Да се самоубиеш, защото не знаеш какво да правиш с милиардите на баща си, който не ти позволява да свириш на пиано, защото милиардите трябва да се преумножават – какъв по-прекрасен сюжет? Безспорно хиляди пъти по-прекрасен (доколкото може да има нещо прекрасно в отчаянието и в самоубийството) от всичко, заключено между първото изречение на “Логико - философския трактат” – “Светът е всичко онова, което е налице” и последното – “онова, за което не може да се говори, за него трябва да се мълчи”. При все, че е имало хора, които са вярвали (и дори са го написали в некролога на Витгенщайн), че трактатът предсталява «логическа поема», то самопонятно е, че стихове от типа «езикът е съвкупността от всички пропозиции» (Логико-философски трактат 4.0001) биха запленили с толкова поетизъм, колкото «стихове» от типа «животът е една съвкупност». Великата мъдрост, до която се стига в тази «поема», е ясната и несъмнена убеденост, че както се отнасят колите-играчки и куклите към «реалните» хора и автомобили, така се отнасят твърденията/пропозициите към реалния свят. И ако късният Витгенщайн надраства младия, то е заради увереността на «мъдреца», че образите или пропозициите са освен всичко друго и инструменти. Вероятно приложение на тази теория може да се открие в психоанализата и още по-вероятно е, първият, който се е сетил за това, да е бил Зигмунд Фройд. Не е трудно да се твърди, че Хермине – сестра на Витгенщайн и интимна приятелка на младия Фройд е била «логичският трансформатор» на идеята. Ако съществуват пропозиции от типа: «може ли нещо да е едновременно червено и зелено?», «Как мога да знам, че ме боли?» «Мога ли да имам същата болка като вашата?», «Какво значи да говориш на себе си?», то с необходима вероятност философстването би трябвало да има катарзисна роля. Подобна теза отстоява и секретарят на клуба по етика[3] Уасфи Хиджаб, като казва, че «преди да срещне Витгенщайн, бил интелектуално болен, но Философът го излекувал». Не е невъзможно Хиджаб да е бил откровен и честен, когато е казвал тези думи. От друга страна, ако философията е умението правилно да използваш езика, то ясно е, че езикът е точно такъв, какъвто е животът. Терапията му е толкова мислима, колкото и терапията на северните ветрове. Вероятно, обаче не в това е била драмата на Витгенщайн. По-скоро драматизмът му идва от спорната и неизясена споделимост на подобни питания. Алгоритъмът да бъдат изчислявани с «таблици за истинност» все още работи, но на все по-слаби обороти. Може би именно по тази причина, когато през 1970 излизат (посмъртно) неговите “Философски изследвания” (“Philosofical Investigations”), Попър заявява в интервю пред BBC: “не възразявам срещу никое негово твърдение, защото там няма нещо, срещу което човек може да не се съгласи. Признавам обаче,че съм отегчен, отегчен до сълзи”.

Да, лесно може да се приеме тезата, че Попър, говори за човека, с когото е имал най-неприятната среща в живота си. Онази от 25.Х.1946. Когато е отстоявал тезата, че не всичко е игрословици и пъзели, че Битието, метафизиката и философските въпроси са по-реални от южните меридиани; тогава (казват, било около 21 часа), Витгенщайн размахал нажежения до червено ръжен и заплашил да дамгоса сър Карл Попър заради наивната му, “ненаучна” и простодушна вяра, че все още може да се задават философски въпроси.

Да, ето първият от философските въпроси: “можем ли да размахваме нажежен ръжен пред лицето на тези, с които не сме съгласни?”, отговорил Попър. Вероятно от тактичност не е отворил дума за махалото и Великия инквизитор (все едно как се казва). За това, че прословутото махало е достигнало огледалната си крайност. Дали след престоя си в Съветския съюз през 1935 Вингенщайн е видял този титаничен тласък, дали логикът е посетил Соловецкия архипелаг, за да види как се наказват «лошите», онези, които вярват, че има философски въпроси, няма как да знаем, но знаем, че година и половина след случая с ръжена, през 1948, Оруел разказва същата огледална история. За да покаже екстремно краткия път от езиковите въпроси в «Логико-философския трактат» до новоговора в една друга година – 1984.









  
Още сведения

публикувано на петък, април 04 @ 06:29:01 EEST изпратено от iivanov

Подведено под:
| * | професорски истории |

3001 прочита

Бележки под линия:

[1] Фактологическата информация в есето следва сюжетната канава на книгата на Дейвид Едмъндс и Джон Айдинау “Ръженът на Витгенщайн”. Цитатите са по българското издание – (41Т ”ЕООД С.2004).

[2] Виж книгата му “Wittgenstein”, 1993.

[3] Седмичният кеймбриджки клуб по етика се събирал всеки петък в Кингс Колидж, в 20.30. Именно там на 25.Х. 1946 година се разиграва прословутата сцена между Витгенщайн и Попър. Тя влиза в историята на философията като “ръженът на Витгенщайн”.

Още в тази връзка
· Николай Петков


Най-четеното в блок :
Основоположения на пиронизма (І, 1–30)


Рейтинг
Средна оценка: 0
Гласа: 0

Възможни оценки

Слаб
Среден
Добър
Много добър
Отличен




Инструменти

Версия за печат  Версия за печат

Препраща на друг  Препраща на друг

"Нов опит върху прословутия ръжен на Витгенщайн" | | 0 коментара


литература плюс култура е независимо издание на свободно меняща се група единодействащи.
За имена все пак виж редколегията на Кварталника ни.
Публикуваните материали са собственост на съответните автори.
Възпроизвеждането им изисква изричното разрешение на автора.
Струва ни се в добрия тон да се упомене литература плюс култура като източник. Коментарите са на оставилите ги.
© 2000-2012 http://GrosniPelikani.net
Можете да получавате съобщения за новото при нас чрез файловете backend.php или ultramode.txt.
Кодът на това съоръжение е на PHP-Nuke Copyright © 2003. PHP-Nuke се разпространява свободно.
Изработка на страницата: 0.22 Секунди