Никита Нанков: Фактификации-практификации - литература плюс култура |*| GrosniPelikani

СМЪРТНОСТ И БЕЗСМЪРТИЕ

Нека поговорим за един факт, колкото чудовищно несправедлив, толкова и шокиращо неизвестен на широката публика. Предлагам да се замислим за невероятно високата детска смъртност при най-великите представители на човечеството.

Да вземем например титана Омир. Едва навършил четири годинки, той вече дочува музата на епичната поезия, сладкогласната Калиопа, да възпява гнева пагубен на Ахила. Един ден, крачейки по агората заслушан в тази най-чудна песен, заслепен от дивни видения на безсрамни богове и полубезсрамни герои, малчуганът блъсва челото си в една великолепна колона в дорийски стил. “Ау!”, пропява на свой ред бъдещият легендарен рапсод и отскача назад, но хласва темето си в друга колона, този път в йонийски стил. “Ау!”, пропява още по-звънко галеникът на Калиопа и досетливо отскача встрани, но пропада в една дупка в коринтски стил и, без да успее да изпее каквото и да било друго, изчезва в нея навеки. Така “Илиада” и “Одисея” остават всъщност изпети само до първата си хекзаметрична сричка “ау”.

Да си спомним и покъртителната съдба на Данте. Навършил-ненавършил три годинки, този колос вече се разхожда важно-важно под масата и дърпа за наметалото някой гуелф, демек поддръжник на папската власт и политически съмишленик на баща му, посетил дома им, и го терзае с теологични въпроси: “Чичко, чичко бе, какво има в третия кръг на ада? А в деветия? А ти като пукнеш в кой кръг ще вриш в казана заради награбените си пари?”. Но идва ден, когато на бащата, търговец без интерес към отвъдното и алегориите, му кипва от досадното любопитство на наследника, което му подрива политическата благонадеждност и го заплашва с изгнание, и той крясва на хлапето: “Уф, защо не вървиш по дяволите!”. Замирисва на сяра и невръстният Данте изчезва посред облак от жълти пари неизвестно къде и как, като само лавровият му венец – доста поопасан и поопушен, впрочем – остава да се въргаля под масата. Следователно логично е поемата “Ад” да се мисли единствено като биографично достоверно, но литературно несбъднало се явление.

Да споменем и Мигел де Сербантес (именно Serbantes, а не Servantes, както го изписват неграмотните печатари!), ренесансовият гений, който остава сираче на две годинки, но тъй като е роден незнайно кога, то не се знае и на колко годинки е останал сираче. Понеже няма кой да го възпитава, Мигелчо попива цялата си житейска премъдрост от улицата и затова става професионален побойник без каквито и да е маниери. Първо той се бие в морската битка при Лепанто, където мята портокали по еничарите и така потопява цялата отоманската флота и спасява Западна Европа от нашествието на мюсюлманите. Но после, като вече няма флоти, с които да се сражава, момчурлякът невъзпитано си човърка носа, вади оттам вятърни мелници и се бие с тях. Понеже е ячко момче, той разкървавява носа на мелниците и те се спасяват с бяг, но веднъж Мигелчо измъква от носа си една особено великанска мелница, която се развърта много вятърничаво, прасва бедното сираче под брадичката и го подметва бездиханен за вечни времена в надоблачната вис. И като тъй днес не се знае дали още лети сред серафимите този великан на перото или почива нейде под някой грозен паметник, но знайно е, че той така и не написва каквото му е съдено да напише от тъй благосклонната към него Фортуна.

А какво да кажем за гиганта Микеланджело? Той се ражда в славното време, когато скулпторите кръстосват на тумби из улиците на Флоренция с длето и чук в ръцете и разбиват носовете на сътворените от тях статуи, за да ги направят древногръцки и така да възродят духа на античността. Но за нашия герой къртенето на носове е смешно малко. Сгушен намусен в пелените си, засмукал замислено палец и меланхолно затворен в себе си, той гори от една чутовна амбиция – да се прослави като най-пръв сред най-първите всестранни гении, много по-велик и много по-древен и от най-великите древни гърци. Запленен от този блян, през целия си целеустремен живот Микеланджело не познава женска ласка освен тази на дойката си. Въпреки щедрата й гръд обаче той бозае неохотно и се преструва, че е преял, като се уригва, за да слуша ненаситно историята за Давид и Голиат, която благочестивата му кърмачка му повтаря пак и пак, за да го вдъхнови за нечути и невидени дела, докато дребосъкът рисува с дупе по пелените. Още в люлката момченцето си натъкмява огромна прашка от сутиена на дойката и почва да поваля с нея де що има Голиат във Флоренция. Ала тъй като през Ренесанса Голиати във Флоренция вече не са останали поради изтребването им от бойните каменомети, изобретени от Леонардо, Микеланджело скърца от завист с още непоникналите си зъбки срещу Леонардо, който го е лишил от възможността да върши подвизи. Като не вижда как да надмине ненадминатите постижения на Леонардо, четиримесечният Микеланджело се изяжда от завист и яд, поради което не завещава нищо на бъдните поколения освен едно кокалче от палеца си, което не успява да изсмуче и което днес се съхранява като реликва в Basilica di Santa Croce във Флоренция.

Но стига с тези тъжовни сърцепокъртителни истории! Нека се повеселим с житието-битието на моя чичо Дивчо. Чичо Дивчо беше изтърсакът в семейство с осем други момчета кое от кое по-красиви и по-умни. Понеже чичо Дивчо беше красив като краставо магаре и също толкоз умен, братята му го имаха за позора на семейството и се изреждаха да го бият ката божи ден. Те мятаха по него ножове, сатъри, брадви и прочие фатални предмети, но като тези оръжия улучваха чичо Дивчо и допринасяха главата му да прави редовно “Хряяяяс!!!”, той все оцеляваше, все се плезеше на братята си и все им подвикваше на пук: “Нищо ми няма, нищоооо! Нъцки-пръцки!”. Като дете чичо Дивчо беше ритан три пъти от катър по главата и три пъти го хвърля галопиращ кон, седем пъти го прегазва каруца и още толкоз пъти се дави в кладенец, дванайсет пъти пада от моста в реката, дванайсет пъти се претрепва от крушата и от комина на къщата, и седем по седемдесет и седем пъти го стъпква бодлива крава, убожда се на ръждиви пирони, хапаха го бесни кучета и го газеха треновете закъм Калафат. Въпреки тези библейски и кабалистични числа обаче той си оставаше невредим.

Чичо Дивчо погреба всичките си умни братя, техните деца, внуци, правнуци и пра-правнуци. На деветдесет и седмия си рожден ден той вдигна сватба за чудо и приказ и се ожени за шести път (предишните му пет жени до една се споминаха от старост) - и то за най-хубавата девойка в селото, която имаше ли, нямаше ли шестнайсет години. Когато тя роди, всички зашушукаха, че детето е от кмета, който нощем все клечал край чичо-дивчовия плет уж да си върже цървула, но щом отрочето поотрастна, то изглеждаше като да е одрало кожата на чичо Дивчо. И то все падаше на главата си, и все нищо му нямаше, и то все се плезеше на съселяните си и им викаше: “Нищо ми нямаааа! Нъцки-пръцки!”. С този синчуга, който също бе кръстен Дивчо, чичо Дивчо затвори устата на безбройните си завистници в селото и цялата околия веднъж и завинаги и те вече само ядяха и пиеха на следващите му три сватби без да го одумват повече. Чичо Дивчо умря с акъла си – колкото и малко да беше той – на сто шейсет и една години, четири месеца и осемнайсет дни. Преди да издъхне той се навдигна от сламеника си, надзърна през пенджерчето надолу към селото, което се давеше в есенна кал, после изви очи към окъпаните весели звезди, ухили се блажено, извика със сетен гороломен дъх към цялата вселена: “Нъцки-пръцкииии!” - и хвръкна към рая.

Само ден подир погребението, разтребвайки стаята на епичния си роднина, пра-пра-пра-правнуците на чичо Дивчо намериха под сламеника му цели три завършени ръкописа, онадсловени “Илиада”, “Ад” и “Дон Кихот”. Докато те още се дивяха как така дивият им пра-пра-пра-прародител е насъчинил всичко туй, след като той се плезеше с най-чудовищни гримаси докато туряше кръст вместо подпис на бумагата за получаването на пенсията си, дадена му за особени заслуги като едноок герой от армията на цар Самуила, която пощаджийката му носеше всеки месец, едно хлапе на име Дивчо, което се падаше пра-пра-пра-пра-правнук на чичо Дивчо, откри под сеното в плевника мраморна статуя. Пенсионираният селски даскал потърка очилата си, попогледна статуята и я нарече “Давидчо”, понеже тя много му напомняла за неговия някогашен ученик Дивчо, деветия син на чичо Дивчо от петата му жена, който все замерял гаргите с прашка, но се споминал скоропостижно, завалията, преди трийсетина години като бил във второ отделение и наченал да чете за домашно някаква си книжка, наречена или “Ходя и сея”, или “Одисея”, или нещо подобно, която чичо Дивчо сам бил надраскал в една мазна тетрадка и бил подарил на училището в деня на пресветите братя Кирил и Методий. Съчинението започвало с “Ау, Музо...”.

15 септември – 5 октомври 2014 г.

Напред (2/5)

литература плюс култура няколко здрави парчета посред happy end-а