литература плюс култура
няколко здрави парчета посред happy end-а


Кварталник | Актуален блок | Аргос | П–референции | Препратки | Информация | Каталог | Предлагане

Раздели
· Център
· π-референции
· Актуален блок
· Архив
· Връзки
· Въпроси/Отговори
· Допитвания
· Информация
· Каталог
· Кварталник
· КИД
· Разпределителна
· Челни класации

Жанрове
· Всички категории
· docu
· акростих
· анализи
· драматургия
· есеистика
· изкуствознание
· интервюта
· кинокритика
· културология
· лирическа проза
· литературна история
· литературна критика
· литературознание
· манифести
· обзори
· отзиви
· пародии
· писма
· поезия
· Приказки
· проза
· професорски истории
· публицистика
· пътеписи
· сатири
· статии
· фейлетони
· философия
· фрагменти

Връзки с предимство

  
Жан Бодрияр
Защо не всичко е вече изчезнало?
Страница: 1/3




АКО говоря за времето, то е защото то още не е.
   Ако говоря за едно място, това е защото то е изчезнало.
   Ако говоря за един човек, то е защото е мъртъв.
   Ако говоря за времето, то е защото то вече не е.

Да говорим тогава за света, от който е изчезнал човекът.
   Става дума за изчезване, а не за изчерпване, измиране или унищожение. Изчерпването на ресурси, измирането на видове, това са физични процеси или природни феномени.
   Тъкмо в това се състои цялата разлика: Видът човек е несъмнено единственият вид, който открива специфичен модус на изчезването, нямащ нищо общо с природните закони. Може би дори изкуство на изчезването.

Да започнем с изчезването на реалното. За смъртта на реалността в епохата на медиите, на виртуалното и на мрежите, е казано достатъчно много – почти без да са си поставяли въпроса кога е започнало да съществува реалното. Но когато погледнем по-детайлно, виждаме, че в модерността реалният свят започва да съществува с решението той да бъде преобразуван и то чрез науката, аналитичното познание за света и технологичното му приложение – тоест, следвайки Хана Арент, с откриването на архимедова точка извън света (като изхождаме от откриването на телескопа от Галилей и откриването на математическото пресмятане), посредством които естественият свят определено бива дистанциран. Това е моментът, в който от една страна човек се освобождава от света, като го анализира и преобразува, но същевременно му придава силата на реалност. Следователно може да се каже, че по парадоксален начин реалният свят започва да изчезва тъкмо в момента, когато започва да съществува.
   Придавайки смисъл, стойност и реалност на света, посредством изключителната си познавателна способност човек предизвиква същевременно и паралелно с това процеса на разпадане. („Анализирам” означава буквално „разпадам”.)
   Но ние несъмнено трябва да се върнем още по-назад: до понятието и езика. Като си представя нещата, дава им имена и ги обхваща в понятия, човекът се грижи за това те да съществуват, но същевременно ги тласка към загубата им, откъсва ги по фин начин от тяхната сурова реалност. Така класовата борба съществува от момента, в който Маркс я нарича така. Несъмнено обаче в най-интензивната си форма тя съществува само преди това свое наричане. След него тя е единствено в процес на отслабване. Моментът, в който нещо бива наричано – бивайки овладяно от представата и понятието, е тъкмо моментът, в който то започва да губи енергията си – като съществува опасност да се превърне в истина или да се наложи като идеология. Същото може да се каже за несъзнаваното и неговото откриване от Фройд. Понятието се явява, когато нещото започва да изчезва.
   Совата, казва Хегел, започва полета си привечер.
   Глобализацията: може би за нея се говори толкова много – като за очевидност или за неоспорима реалност – защото вече е прекрачила върховния момент в движението си и ние вече сме под влияние на нещо друго.
   Така реалното изчезва в понятието. Още по-парадоксално обаче е тъкмо обратното движение, чрез което понятието или идеята (но също фантазмът, утопията, мечтата, желанието) изчезват в самото си реализиране. Именно тогава, когато поради излишък на реалност всичко изчезва, когато благодарение на разгръщането на една – както ментална, така и материална – технология, човекът е в състояние да отиде докарая на възможностите си и тъкмо поради това изчезва, отстъпвайки място на един изкуствен свят, който го изтласква – чрез едно интеграционно движение, представляващо в известен смисъл най-висшият стадий на материализма. (Маркс: идеалистичният стадий на интерпретацията и неудържимата трансформация, която води до един свят без нас.) Този свят е абсолютно обективен, защото в него вече няма никой, който да го види. Превърната в чиста операция, представата ни е вече непотребна, а и изобщо вече не е възможно никакво представяне.
   Защото ако същностното за човека е да не отива докрая на възможностите си, то за техническият обект е съществено именно да изчерпва своите и дори да отива отвъд тях, при което прокарва една демаркационна линия между себе си и човека, като стига толкова далеч, че разгръща безкрайни функционални възможности срещу самия човек, имплициращи рано или късно неговото изчезване.
   Така тласканият от работата на негативното, от мотора на противоречието модерен свят, който е имал пред себе си Маркс, се е превърнал, поради прекаленото си осъществяване, в един друг свят, в който, за да съществуват, нещата вече не се нуждаят дори от своята противоположност, светлината няма нужда от сянката, женското от мъжкото (или обратното?), доброто вече няма нужда от злото – свят, който вече няма нужда от нас.
   Вижда се, че начинът по който човек изчезва (и разбира се, всичко свързано с него – „антиквариатността” на Гюнтер Андерс, агонията на ценностите и т.н.) резултира от една вътрешна логика, една интегрирана антиквариатност, а именно от това, че видът е реализирал най-грандиозния си проект, прометеевския проект за завладяване на универсума и на неизчерпаемо знание – и тъкмо това го тласка към изчезването му, и то много по-бързо отколкото в случая с животинските видове, а именно, посредством налаганото от самия вид ускоряване на една еволюция, нямаща вече в себе си нищо естествено.
   Всичко това следва не някакъв нагон към смъртта, инволутивна или регресивна предразположеност в посока на недиференцирани форми, а напротив, един импулс за изразяване на цялата си сила, за максимално разгръщане на възможностите си, по-точно казано, мечтата за премахване на смъртта.
   Но най-учудващото е, че води необратимо до нея. Това крайно усилие на живота (на ероса, ако под това разбираме разгръщането на всички свои способности, задълбочаването на знанието, на съзнанието и на удоволствието) води до същия резултат на виртуалното изчезване на вида човек – като че ли някъде тази съдба е била програмирана и ние сме само привеждащите в действие тази програма в продължение на дълъг период от време (което неизбежно ни кара да мислим за апоптозата, процеса, при който клетките сами провокират процеса на саморазрушението си.)
   Всичко това може да създаде впечатлението – или илюзията – за една фатална стратегия, за едно такова развитие, в чийто край сме прекрачили така наречения от Канети vanishing point, при който човечеството незабелязано е напуснало реалността и историята, всяко различаване на истина и лъжа е изчезнало и така нататък.
   В този случай ние и тялото ни не сме повече от фантомни части, слабите съставни части или детската болест на един технологичен апарат, далече надхвърлящ нашите граници (както и мисленето е само детската болест на изкуствения интелект или човекът – детска болест на машината или реалното – детска болест на виртуалното).
   Обаче цялото все още остава затворено в една еволюциониска перспектива, която мисли всичко по образеца на линеарен процес – начало и край, причина и следствие, раждане и смърт, появяване и изчезване.
   Все пак, изчезването може да се мисли и по друг начин – като еднократно събитие и като обект на специфично желание, като желанието да те няма, което изобщо не е негативно, а напротив: може да бъде желанието да видиш как изглежда светът когато ние отсъстваме (фотографията), или желанието да погледнеш отвъд края, отвъд субекта, отвъд всяко значение, отвъд хоризонта на изчезването, ако все още има случване на света, непрограмирано явяване на нещата. Една област на чисто проявление, на света какъвто е (а не на реалния свят, който е само свят на представата), който може да произлезе само от изчезването на всякакви принадени стойности.
   Това са предпоставките на едно изкуство на изчезването, на една друга стратегия. Разпадане на стойностите, на реалното, на идеологиите, на крайните цели.
   Но същевременно и една игра, възможността на една игра с всичко това, на изкуство (но в никакъв случай не в културния или естетическия смисъл), което е близко до изкуството на войната.
   Самото изкуство в модерното съществува само на основата на изчезването си – не само изкуството да оставиш реалното да изчезне за сметка на друга арена на действието, но и изкуството да снемеш себе си в процеса на самото му упражняване (Хегел). Тъкмо чрез това то превръщаше себе си в събитие, беше капитален залог – казвам съвсем нарочно „беше”, защото днес изкуството е изчезнало, но не го знае, което е и най-лошото, и продължава да препуска по пътя си в една перманентна кома.
   То се превръща в парадигма на всичко онова, което надживява собственото си изчезване. Има такива, които играят със собственото си изчезване, които дори прекаляват в играта си с него като с жива форма, и има такива, които са в процес на изчезване и го преживяват като липсват, чрез непоявяване. Например ясно е, че сцената на политиката представлява само отражение на сенките в една пещера и живите същества в нея, движещи се вътре, откъснати от действителността, но без да го знаят. (Списъкът на всичко, което е изчезнало по този начин, би бил дълъг: институции, ценности, индивиди...) За съжаление напълно е възможно самите ние като вид, отдавна също да сме станали част от това изкуствено преживяване, от това доживотно траене на нещо, което е изчезнало, но не е престанало да изчезва, например във формата на клонирането, на дигитализирането и на мрежите. Докато цялото изкуство се състои в това да знаеш как да изчезваш, преди да умреш и вместо да умреш.
   Във всеки случай нищо не бива просто така изличено и от всичко, което изчезва, остават следи. Проблемът е, какво остава, след като всичко е изчезнало. Малко е както при Котарака при Луис Карол, чиято усмивка остава в пространството, след като самият той изчезне. Или като при Божия съд: Бог изчезва, но оставя своя Съд. Само по себе си усмивка на котка е нещо доста страшно, а какво остава за усмивка без котка... А и Божият съд е сам по себе си страшен, да не говорим за Божи съд без Бога...

По този начин можем да мислим, че всичко, което изчезва – институции, ценности, идеологии, самите идеи – продължава да води таен живот и да има тайно влияние, както се говорело за античните богове, които в епохата на християнството се били превърнали в демони. Всичко, което изчезва, просмуква живота ни в много малки дози, но често те са по-опасни от видимата инстанция, която ни владее. В нашата епоха на толерантност и прозрачност изчезват забрани, контроли и неравенства, едно след друго, но само за да бъдат още по-добре внедрени в менталната сфера. Дори можем да си представим и проследим следите на миналите си животи, да не говорим за несъзнаваното. Нищо не изчезва завинаги. Но за да не практикуваме парапсихология и да останем в рамките на психологията, нека да погледнем как стоят нещата с изчезването на субекта – като отражение на изчезването на реалното.
   А именно, субектът действително изчезва – субектът като инстанция на волята, на свободата, на представата, субектът на властта, на знанието, на историята изчезва, но оставя своя призрак, своя нарцистичен двойник, малко по подобие на усмивката, която котката оставя да витае в пространството. Субектът изчезва, но в полза на една дифузна, носеща се във въздуха, несубстанциална субективност: една ектоплазма, която обгръща всичко и го превръща в огромна повърхност, отразяваща празно, отчуждено от реалността съзнание – тъй като всички неща излъчват една необектна субективност – при което всяка монада, всяка молекула е обхваната в мрежата на определен нарцисизъм, на вечно възвръщане (retour-image). Това е картината на субективност в края на света, от която е изчезнал субектът като такъв, тъй като вече не се намира във връзка с нищо. Субектът е жертва на този фатален обрат, в известен смисъл на него вече нищо не му противостои, нито предметът (обектът), нито реалното или пък другият.
   Нашите най-големи врагове ни заплашват вече единствено с изчезването си.

Голямото изчезване следователно е не просто това на виртуалното превръщане на нещата, на потъването на реалността като един безкрайно отразяващ се образ в образа, а отиващото в безкрайност делене на субекта, едно преминаващо във верижна реакция пулверизиране на съзнанието във всякакви процепи на реалността. В крайният случай съзнанието (волята, свободата) е навсякъде, смесва се с хода на нещата и поради това става излишно. Това гласеше и анализът на кардинал Ратцингер по отношение на религията: Религия, която се асимилира от света, която поставя себе си в съответствие със (политическия, обществения и т.н.) свят, става излишна. Същото важи за изкуството: тъй като все повече се смесва с обективната баналност и поради това престава да се различава от живота, то става излишно.
   Впрочем, можем да назовем и едно позитивно изчезване: това на насилието, на заплахата, на болестта или на смъртта; но както знаем, всичко, което бива изтласкано или елиминирано по този начин, свършва в лошо вирусно инфилтриране на социалното, както и на индивидуалното тяло.

Следователно, невъзможно е на изчезването, на изчезването като форма, да се припише някаква определена цел (както впрочем и на явяването), била тя от порядъка на доброто или на злото. Отвъд всякакви фантазми, с които го обграждаме и при напълно оправданата надежда да видим как определени на брой неща окончателно изчезват, все пак трябва да върнем, да възстановим престижа или чисто и просто властта, влиянието на изчезването, и то не като финално, а като иманентно измерение, дори бих казал, като витално измерение на съществуването. Всичко живее изключително върху основата на изчезването си и ако искаме да интерпретираме нещата в цялата им яснота, то трябва да го направим при съблюдаване на изчезването им. Няма по-добър растер за анализ.

Искам още веднъж да подчертая пълната двусмисленост на отношението ни към реалното и изчезването му. Зад всеки образ нещо е изчезнало – и тъкмо това съставлява неговата привлекателност. Зад виртуалната реалност във всичките й (телематични, информативни, дигитални и т.н.) форми, е изчезнало реалното – но тъкмо това фасцинира целия свят. Следвайки официалната версия ние създаваме култ около реалното и принципа на реалността – но дали наистина реалното е това, на което посвещаваме този култ, или е по-скоро неговото изчезване?
   Следователно една и съща, и в еднаква степен глобална ситуация, можем да преживеем като проклятие – според общо разпространената критическа версия – или като наслада, даваща ни убежище, в известен смисъл като щастлива съдба.
   Противоречив двоен постулат, който не може да бъде разрешен.

Това систематично изпаряване на една реалност, на чието гаснене ние в известна степен се наслаждаваме, може да бъде особено добре онагледено в актуалната съдба на образа, изчезването на образа в неумолимия преход от аналоговото към дигиталното. Съдбата на образа е показателна, защото откриването на техническия образ във всичките му форми е последното ни голямо откритие в ожесточеното търсене на „обективна” реалност, обективна истина, които техниката да отрази като огледало… Сега обаче като че ли самото огледало се е оплело в играта и всичко се е превърнало в една дигитална виртуална реалност – като при това съдбата на образа е само нищожен детайл в тази антропологическа революция.







Напред (2/3) Напред



  
Накратко
...в модерността реалният свят започва да съществува с решението той да бъде преобразуван и то чрез науката, аналитичното познание за света и технологичното му приложение – тоест, следвайки Хана Арент, с откриването на архимедова точка извън света (като изхождаме от откриването на телескопа от Галилей и откриването на математическото пресмятане), посредством които естественият свят определено бива дистанциран. Това е моментът, в който от една страна човек се освобождава от света, като го анализира и преобразува, но същевременно му придава силата на реалност. Следователно може да се каже, че по парадоксален начин реалният свят започва да изчезва тъкмо в момента, когато започва да съществува.

Още сведения

публикувано на вторник, април 12 @ 16:48:40 EEST изпратено от mdobrevska

Подведено под:
| От немски | културология |

1011 прочита

Още в тази връзка
· Мария Добревска
· Жан Бодрияр


Най-четеното в блок :
Основоположения на пиронизма (І, 1–30)


Рейтинг
Средна оценка: 0
Гласа: 0

Възможни оценки

Слаб
Среден
Добър
Много добър
Отличен




Инструменти

Версия за печат  Версия за печат

Препраща на друг  Препраща на друг

"Защо не всичко е вече изчезнало?" | | 0 коментара


литература плюс култура е независимо издание на свободно меняща се група единодействащи.
За имена все пак виж редколегията на Кварталника ни.
Публикуваните материали са собственост на съответните автори.
Възпроизвеждането им изисква изричното разрешение на автора.
Струва ни се в добрия тон да се упомене литература плюс култура като източник. Коментарите са на оставилите ги.
© 2000-2012 http://GrosniPelikani.net
Можете да получавате съобщения за новото при нас чрез файловете backend.php или ultramode.txt.
Кодът на това съоръжение е на PHP-Nuke Copyright © 2003. PHP-Nuke се разпространява свободно.
Изработка на страницата: 0.14 Секунди