литература плюс култура
няколко здрави парчета посред happy end-а


Кварталник | Актуален блок | Аргос | П–референции | Препратки | Информация | Каталог | Предлагане

Раздели
· Център
· π-референции
· Актуален блок
· Архив
· Връзки
· Въпроси/Отговори
· Допитвания
· Информация
· Каталог
· Кварталник
· КИД
· Разпределителна
· Челни класации

Жанрове
· Всички категории
· docu
· акростих
· анализи
· драматургия
· есеистика
· изкуствознание
· интервюта
· кинокритика
· културология
· лирическа проза
· литературна история
· литературна критика
· литературознание
· манифести
· обзори
· отзиви
· пародии
· писма
· поезия
· Приказки
· проза
· професорски истории
· публицистика
· пътеписи
· сатири
· статии
· фейлетони
· философия
· фрагменти

Връзки с предимство

  
Вилхелм Дилтай
Преживяването и автбиографията
Страница: 2/5


2. Осъзнаване, реалност: време

Предпоставям вече казаното от мен за живота и преживяването. Сега задачата е да се покаже реалността на достигналото до схващане в преживяването, и тъй като при това става дума за обективната ценност на категориите на духовния свят, които се явяват откъм преживяването, то аз предварително изказвам една бележка в какъв смисъл тук се използва изразът категория. В предикатите, които изказваме за предметите, се съдържат типове схващане. Понятията, които означават такива типове, наричам категории. Всеки такъв тип схваща в себе си едно правило на отнасянето. Категориите изграждат в себе си систематични взаимовръзки, а най-висшите категории означават най-висши позиции на схващане на действителността. Всяка такава категория тогава означава собствен свят от предикатни определения. Формалните категории са изразни форми за всяка действителност. Сред реалните категории се срещат обаче и такива, които водят произхода си от схващането на духовния свят, макар и после чрез преобразувания да намират приложение към цялата действителност. В преживяването възникват общи предикати на взаимовръзката на преживяването в един определен индивид; като биват приложени към обективации на живота в разбирането и към всички субекти на изказвания в науките за духа, обхватът на тяхната валидност се разширява, докато стане ясно, че навсякъде където има духовен живот, нему съответства взаимовръзка на взаимодействието, сила, ценност и т.н. Така тези общи предикати получават достойнството на категории на духовния свят.

В живота като първа негова категориална определеност се съдържа, бидейки основополагаща за всички останали, времевостта. Това изпъква още в израза “ход на живота”. Имаме на разположение време по силата на обхващащото единство на нашето съзнание. За живота и явяващите се в него външни предмети са общи отношенията на едновременност, последователност, интервал от време, траене, изменение. От тях върху основата на математическото природознание са се развили абстрактните отношения, които Кант полага в основата на своето учение за феноменалността на времето.

Тази рамка от отношения обгръща, но не изчерпва преживяването на времето, в което понятието му намира последното си изпълване. Тук времето бива узнато като неспирното напредване на настоящето, в което това настояще непрестанно става минало, а бъдещето – настояще. Настояще е изпълването на един времеви момент с реалност, то е реалност за разлика от спомена или от представите за бъдещето, явяващи се в желания, очаквания, надежди, страхове, искания. Изпълването с реалност или настояще е постоянно, докато съставляващото съдържанието на преживяването, непрекъснато се променя. Представите, в които ние притежаваме минало и бъдеще, са налични само за живеещия в настоящето. Настоящето винаги е тук, и тук няма нищо друго, освен онова, което се разкрива в него. Корабът на нашия живот бива като че ли носен от един постоянно напредващ поток, и настоящето е винаги и навсякъде, когато сме на тези вълни, страдаме, спомняме си или се надяваме, накратко, когато живеем в пълнотата на нашата реалност. Но ние се носим безспир върху този поток и в същия момент, в който идващото става настоящо, то вече потъва в миналото. Така частите на изпълненото време са не само качествено различни една от друга, но ако погледнем от настоящето назад към миналото и напред към бъдещето, то, независимо какво се явява в него, всяка част от потока на времето има различен характер. Назад остава поредицата от картините на спомена, степенувани според ценността за съзнанието и дяла на чувството: както редица от къщи или дървета се губи в далечината, смалява се, така тази линия на спомена се степенува според свежестта на спомена докато при хоризонта картините се изгубят в тъмното. И колкото повече звена има между изпълненото настояще и даден момент напред в бъдещето – душевни състояния, външни процеси, средства, цели – толкова повече се натрупват възможностите за протичане, толкова по-неопределена и мъглива става картината на това бъдеще. Когато поглеждаме назад към миналото, ние се държим пасивно; то е непроменимото; напразно определеният от него човек потръпва в блянове как е могло да е станало другояче. Когато се отнасяме към бъдещето, откриваме себе си активни, свободни. Тук успоредно с категорията действителност, която ни се разкрива при настоящето, извира категорията възможност. Чувстваме се във владение на безкрайни възможности. Така преживяването на времето определя във всички посоки съдържанието на нашия живот. Оттук и учението за голата идеалност на времето няма абсолютно никакъв смисъл в науките за духа. Защото тя би могла да значи само, че зад самия живот с неговото вглеждане в миналото, зависещо от протичането на времето и времевостта, с неговото, активно и свободно, изискващо протягане напред към бъдещето, с цялото отчаяние поради необходимостите идващи оттам, с напреженията, работата, целите, достигащи в бъдещето, с формирането и развитието, които обхващат времевото протичане на живота – за всичко това като условие се простира едно призрачно царство на безвремието, едно нещо, което не бива живяно. В този наш живот обаче се намира реалността, за която учат науките на духа.

Антиномиите, които мисленето открива в преживяването на времето, извират от непроницаемостта му за познанието. Най-малката частица напредване на времето включва в себе си още един времеви процес. Настоящето никога не е; което преживяваме като настояще, включва в себе си винаги спомен за тъкмо билото настоящо. Сред другите моменти продължаващото действие на миналото споделя значението му за настоящето, предава на спомненото собствен характер на присъствие, чрез което то бива включвано в настоящето. Най-малкото единство, което бихме могли да означим като преживяване, образува в потока на времето единство в присъствието, защото има единно значение. И по-нататък ще наричаме преживяване всяко по-обхватно единство от дялове живот, свързани чрез общо значение за протичане на живота, дори там, където отделните части са разделени от прекъсващи процеси. —



Преживяването е оттичане във времето, в което всяко състояние се променя, преди да стане отчетлив предмет, тъй като следващият момент се изгражда винаги върху предходния, и в който всеки момент – още необхванат – става минало. Тогава той се явява като спомен, който има свободата да се разширява. Но наблюдението разрушава преживяването. И така няма нищо по-странно от начина на взаимовръзка, който познаваме като откъс от жизнения ход; единствено устойчиво остава само, че структурното отношение е неговата форма. И ако сега опитаме чрез някакъв особен вид напрягане да преживеем самия поток на живота такъв, какъвто го вижда брегът, какъвто той все изглежда след Хераклит – същия и все пак не същия, многолик и единен, то тогава пак попадаме под закона на самия живот. Според него колкото и човек да си подсилва съзнанието за потока, все пак всеки момент живот в отделност, който бива наблюдаван, е спомняният момент, а вече не потокът; защото той е фиксиран чрез вниманието, което вече задържа течащото само по себе си. Така че ние не можем да схванем същността на такъв един – самия живот. Тава, което разбулва юношата от Саис е формирование, гещалт, а не живот. Ето какво трябва да имаме пред очи, за да схванем категориите, които се разкриват в самия живот.



От тази предразположеност на реалното време следва, че ходът на времето не може да бъде преживян в строгия смисъл на думата. Присъствието на миналото замества за нас непосредственото преживяване. В самото ни желание да наблюдаваме времето, наблюдението разрушава времето, защото то фиксира чрез вниманието; то кара течащото да спре, втвърдява ставащото. Преживяваме изменения на онова, което тъкмо е било, и преживяваме това, че измененията на билото протичат. Но ние не преживяваме самия поток. Преживяваме постоянство, връщайки се към видяното и чутото, и заварвайки го все още. Преживяваме изменение, когато отделни качества в комплекса са станали други; а също и когато се обръщаме в самите себе си към онова, което изпитва траенето и измененията, в съзнаването за собствено себе си нищо не се променя. Не по-различно стоят нещата с интроспекцията...

Жизненият ходът се състои от части, от преживявания, намиращи се във вътрешна взаимовръзка помежду си. Всяко отделно преживяване е отнесено към едно себе си, чиято част е то; то е свързано чрез структурата във взаимовръзка с други части. Във всичко духовно намираме взаимовръзка; така взаимовръзката е категория, която извира от живота. Да схващаме една взаимовръзка способства единството на съзнанието. Това е условието под което се намира всяко схващане; но от голия факт, че на единството на съзнанието е дадено многообразие от преживявания, без съмнение не би следвало провеждането на взаимовръзка. Взаимовръзката на живота ни е дадена само защото животът сам е структурна взаимовръзка, в която преживяванията се намират в преживима взаимовръзка. Тази взаимовръзка бива схващана под една обхватна категория, която е начин но изказване за всякаква действителност – това е отношението на цялото към части...

Върху основата на физическото встъпва духовният живот; той е включен в еволюцията като нейна най-висша степен на земята. Естествознанието разкрива условията при които той се появява, като открива определен законов ред във физическите феномени. Сред феноменално дадените тела се намира човешкото тяло, и с него тук по неведом начин е свързано преживяването. С преживяването обаче от света на физическите феномени пристъпваме в царството на духовната действителност. То е предметът на науките за духа, и осмислянето им ...а и тяхната познавателна ценност е съвсем независима от проучването на физическите му условия.

Знанието за духовния свят възниква във взаимодействието на преживяване, разбиране на други лица, историческо схващане на общностите като субекти на исторично въздействие и най-после на обективния дух. Преживяването е последното условие на всичко това, ето защо ние се питаме, какво е неговото постижение.

Преживяването включва в себе си елементарните мисловни резултати. Това означих като негова интелектуалност. Тези резултати се появяват с повишаване на осъзнатостта. Така промяната в дадено вътрешно състояние на нещата се превръща в съзнание за различието. В променящото се, изолирано бива схванато едно фактическо наличие. Към преживяването се присъединяват съжденията за преживяното, в които то става предметно. Не е необходимо да се излага как имаме нашето познание на всяко духовно фактическо наличие единствено от преживяването. Чувство, което не сме преживели, не ще преоткрием у никого другиго. Но за усъвършенстването на науките за духа е решаващо, че на субекта, включващ в ограничението на тялото възможността за преживявания, ние приписваме общи предикати, атрибути от нашето преживяване, които съдържат в себе си изходната точка за категориите на науките за духа. Видяхме формалните категории да извират от елементарните мисловни резултати. Те са понятия, които представляват подлежащото на схващане чрез подобни постижения на мисълта. Такива понятия са единство, многообразие, равенство, различие, степен, отношение. Те са атрибути на цялата действителност. Реалните категории...






Назад Назад (1/5) - Напред (3/5) Напред



  
Накратко
Началото на първата част от плана за продължение към Изграждане на историческия свят в науките за духа, често споменаван като проект за една критика на историческия разум, която да допълва Кантовата философска обосновка на науките за природата от Критика на чистия разум.

1. Задачата пред една критика на историческия разум
2. Осъзнаване, реалност: време
3. Взаимовръзката на живота
4. Автобиографията
Допълнение към 3: Взаимовръзка на живота

Още сведения

публикувано на понеделник, май 03 @ 19:31:37 EEST изпратено от mariakaro

Подведено под:
Краища | От немски | философия |

11257 прочита

Бележки под линия:

[1] Тук виж Wilhelm Dilthey: Einleitung in die Geisteswissenschaften, 509 ff. (Diltey’s Schriften I, 399 ff.)

Още в тази връзка
· 3: Взаимовръзка на живота
· ЛИК
· Вилхелм Дилтай


Най-четеното в блок Краища:
История и възможността да се представя миналото:
разсъждения върху Смърт в Сена (1988)


Рейтинг
Средна оценка: 5
Гласа: 6


Възможни оценки

Слаб
Среден
Добър
Много добър
Отличен




Инструменти

Версия за печат  Версия за печат

Препраща на друг  Препраща на друг

"Преживяването и автбиографията" | | 0 коментара


литература плюс култура е независимо издание на свободно меняща се група единодействащи.
За имена все пак виж редколегията на Кварталника ни.
Публикуваните материали са собственост на съответните автори.
Възпроизвеждането им изисква изричното разрешение на автора.
Струва ни се в добрия тон да се упомене литература плюс култура като източник. Коментарите са на оставилите ги.
© 2000-2012 http://GrosniPelikani.net
Можете да получавате съобщения за новото при нас чрез файловете backend.php или ultramode.txt.
Кодът на това съоръжение е на PHP-Nuke Copyright © 2003. PHP-Nuke се разпространява свободно.
Изработка на страницата: 0.14 Секунди