Вилхелм Дилтай: Преживяването и автбиографията - литература плюс култура |*| GrosniPelikani

3. Взаимовръзката на живота

Сега излиза наяве една нова специфика на живота; обусловена е от вече изложения характер на неговата времевост: но отиваща отвъд него. Ние се отнасяме разбиращо към живота – както към собствения, така и към чуждия. И това отношение се изпълнява в собствени категории, чужди на познаването за природата като такова. Когато познанието за природата се нуждае от понятието смисленост за подстъпите към човешкия живот, то приема тази категория тъкмо от човешкия живот.

Формалните категории са абстрактни изрази за логическите типове поведение на различаване, откриване на еднаквост, схващане на степен на различие, свързване, разделяне. Те като че ли са уясняване от по-висша степен, което само установява, но не конструира a priori. Явяват се още в нашето първично мислене и после се отново проявяват, но на по-висше ниво, в нашето дискурсивно мислене, което е привързано към знаци. Те също тъй са формалните условия на разбирането както и на познанието, на науките за духа както и на природните науки.

Обаче никога реалните категории в науките за духа не са същите като тези в природните науки. Няма да навлизам в проблемите, касаещи възникването на тези категории. Тук става дума само за тяхната валидност. Никоя реална категория не може да претендира за такава валидност в науките за духа, каквато притежава в природните науки. Щом абстрактно изразената в нея процедура бъде пренесена върху науките за духа, възникват онези прекрачвания на границата на природонаучното мислене, които са точно толкова осъдителни, колкото при природните науки е привнасянето на духовната взаимовръзка в природата, от което произлезе натурфилософията на Шелинг и Хегел. В духовния свят няма природонаучна каузалност, защото причина в смисъла на тази каузалност се свързва с това, че тя предизвиква въздействия според закони по необходимост; историята знае само за отношенията на въздействието и страданието, на акцията и реакцията.

И колкото и едно бъдещо природознание да усъвършенства до нови понятия понятието за субстанциите като носители на случващото се или за силите, които го предизвикващи го: всички тези понятизирания на природонаучното познание са ирелевантни за науките на духа. Субектите на изказванията за историческия свят, като се започне от индивидуалния ход на живота и се стигне до жизнения ход на човечеството, означават само един определен вид взаимовръзка в някакво разграничаване. И ако формалната категория на отношението на цялото към частта е обща за тази взаимовръзка и онази на пространството, на времето, на организираното същество, то тя добива собствен смисъл едва в царството на науките за духа едва от същността на живота и съответстващите му процедури на разбирането – а именно смисъла на взаимовръзка, в която частите са свързани. При това, според характера на еволюцията на попадащата в нашия опит действителност, органичният живот трябва да се разглежда като междинно звено между неорганичната природа и историческия свят, следователно като подстъп към последния.

Но кой е този собствен смисъл, в който частите живот на човечеството са свързани в едно цяло? Кои са категориите, в които ние, разбирайки себе си, овладяваме това цяло?

Отправям поглед към автобиографиите, които са най-прекият израз на размисъл за живота. Августин, Русо, Гьоте показват съответните типични исторически форми. Как тези писатели схващат, разбирайки взаимовръзката на различните части в хода на собствения си живот? Августин е изцяло насочен към взаимовръзката на съществуването си с Бога. Съчинението му е едновременно религиозна медитация, молитва и разказ. Този разказ е насочен към събитието на обръщането във вярата, а всичко, случило се по-рано, е само етап по пътя към тази цел, в която се заключава преднамереността на провидението за този човек. За него не е самоценно никое чувствено удоволствие, никой философски екстаз, нито радостта на ретора от блясъка на речта или пък някакво отношение в живота. Във всичко това той чувства позитивното съдържание на живота странно примесено с копнежа по споменатото трансцендентно отношение; всичко това е било нещо преходно и едва при обръщането във вярата е възникнала вечната и безстрастна връзка. Така разбирането на неговия живот се осъществява в отнасянето на частите му към реализирането на една абсолютна ценност, на едно безусловно най-висше благо, и в тази светлина у обърналия поглед назад възниква съзнанието за значението на всеки по-раншен момент от живота. В своя живот той намира не развитие, а подготовка за отвръщане от всички преходни съдържания. — Русо! Неговото отношение към собствения му живот в Изповедите може да бъде схванато единствено в същите тези категории на значение, ценност, смисъл, цел. Из цяла Франция се носят слуховете за неговия брак, за неговото минало. В плодотворна самота той обглежда постоянните вражески действия срещу него самия – мизантропски направо до мания за преследване. Когато се обърне назад в спомена, той се вижда първо прогонен от строгия домашен порядък на калвинизма, после напиращ от тъмния живот на авантюрист към задействане на великото, което живее в него, опръскан с цялата улична нечистотия и принуден да се примирява с всякакви несгоди, безпомощен спрямо господството на изисканото общество и отбраните умове наоколо. Но каквото и да прави и да изстрадва, каквато и развала да го постига: той се възприема като изискана, благородна, човечна душа, какъвто е идеалът на неговото време. Иска да покаже това пред очите на света : иска да изяви правото на своето духовно съществуване, показвайки го точно такова, каквото то е. Следователно и тук се тълкува ходът на външните процеси на един живот. Изнамира се една взаимовръзка, която не се състои просто в голата релация на причини и въздействия. Ако искаме да я изкажем, то за нея имаме единствено думи като ценност, цел, смисъл, значение. Вгледаме ли се по-отблизо, то виждаме, че тълкуването протича в собствено отнасяне на категориите една към друга. Русо иска утвърди преди всичко правото си на индивидуално съществуване. В това се съдържа нов възглед за безкрайните възможности да се реализират жизнените ценности. Изхождайки от този възглед, се формира отношението на категориите, под които той разбира живота. — А сега Гьоте. В Творчество и истина този човек се отнася универсално-исторически към собственото си съществуване. Той вижда себе си във взаимовръзка с литературното движение на своята епоха. Притежава спокойното и гордо чувство за положението си в нея. Така за стареца, обръщащ се назад във времето, всеки момент на съществуването му е значим в двояк смисъл: като консумирана жизнена пълнота и като сила, намесваща се във взаимовръзката на живота. Той чувства всяко настояще – в Лайпциг, в Страсбург, във Франкфурт – като изпълнено и определено от отминалото, като проточващо се към формирането на бъдещето; но това означава като развитие. Нека тук разгледаме по-задълбочено отношенията, слагащи се между категориите като инструменти за обхващане на живота. Смисълът на живота се таи във формирането, в развитието; изхождайки оттук значението на моментите в живота намира своеобразно определение; то е същевременно преживяна собствена ценност на момента и негова действена сила.

Всеки живот има свой собствен смисъл. Той е във взаимовръзката от значения, в която всяко настояще, което може да бъде спомнено, притежава собствена ценност; но същевременно във взаимовръзаността на спомена той има отношение към един смисъл на цялото. Този смисъл на индивидуалното съществуване е изцяло единичен, неразложим чрез познанието, и все пак той представлява по свой начин, подобно на монада у Лайбниц, историчния универсум.

литература плюс култура няколко здрави парчета посред happy end-а