Теофано Калояни: Истории от Светото Писание - литература плюс култура |*| GrosniPelikani

Свети Георги и змеят

На стълбищната площадка у дома на баба имаше голямо зелено растение, което наричаха змейова лапа. Широките му листа наистина имаха много и странни пръсти, които се разтваряха заплашително да сграбчат светлината. Затова и светлината на стълбите не бе достатъчна, смятах аз. За да внимавам да не падна ми разказваха именно тази история как змеят заграбва светлината от стълбищата и като не могат да виждат, гостите, които идват вкъщи, пропадат в бездните на Тартар. И така, аз обикалях колкото може по-отдалеч растението и често пъти нощем сънувах как то протяга дълго като ръка стебло и ме повлича със себе си към мрака на Тартар.

Напролет пускаше повече нови листа. Отначало се показваше яркочервено остро връхче, което все още с нищо не предвещаваше, че ще се превърне в листо; може би дори не го желаеше, може би искаше да се превърне в копие или щик, да се хвърли в битката и да победи някой невидим враг, който се качва нощем по стълбите. Но лека-полека взимаше решение, позеленяваше и започваше да се раздипля като пергамент покрай стеблото. Накрая разтваряше дългите си пръсти и напразно се опитваше да сграбчи светлината. И змейовата лапа на стълбището се сдобиваше с още едно листо.

Но това растение никога не цъфтеше. “В природата му е”, казваха, “никога да не цъфти; такива са змейовите лапи - ялови - размножават се само чрез пъпкуване”. С други думи, обясниха ми, ставало дума все за едно и също растение, което следва пътя си сам-самичко - от една пъпка до друга през вековете. Затова и се нарича змейова лапа.

С пъпкуването, плъзнало бавно към мен, кошмарите свързани със змея на стълбището станаха по-страшни и не след дълго вече не смеех да сляза по стълбите, защото трябваше да мина покрай страшилището. Така аз никога не излизах от къщи.

В един албум с репродукции от известни художници открих изображението на конника, който убива змея и спасява посърналата принцеса. “Свети Георги Победоносец убива змея”, гласеше надписът, а отдолу следваше много стара дата. Но змеят изобщо не изглеждаше уплашен, нито пък принцесата, която го беше извела на разходка, вързан като кученце на тънка панделка. Ако трябва да бъдем точни, никой не изглеждаше особено уплашен - нито светецът, нито змеят. Всичко бе като предварително режисиран танц, като сън.

Всяка вечер гледах с възхищение образа и избирах кой искам да бъда днес - конника, змея или бледата госпожица. Но всяка вечер си оставах все същата аз, на която се присънваха мрачните кошмари от стълбището.

Тогава баба реши да ми каже истината за змея на стълбите, змея от книгата и Светеца и защо това растение никога не цъфти. Изглежда в семейството това бе публична тайна, предавана като едно друго пъпкуване през вековете - от поколение на поколение.

* * * *

Свети Георги не станал светец от първия път. Първият път змеят го надвил и го извлякъл по земята от мраморните хармани, като го отвел право до портите на Подземното царство, където чакали ред безброй други души вече изгубили всякакъв шанс да постигнат освобождение или да станат светци. Без малко Светецът се наредил на опашката с наведена глава, страхувайки се да не го разпознаят хора, които му възлагали толкова много надежди. Сега той не бил нищо повече от още един най-обикновен Георги.

Стигайки на Долната земя, душите плащали на лодкаря, който ги прекарвал отсреща и оставяли една по една предишния си живот на прага като кални обувки. Защото такъв бил законът на Хадес; рано или късно всичко да се зачерква. И само в абсолютната забрава, тоест когато напълно се изличал споменът за предишния им живот, им бил даван нов. Защото казват, че всяко живо същество трябвало да се ражда бяло като чаршаф и убедено, че именно то няма да умре никога.

За обикновените души нещата били много лесни. Те нямали какво чак толкова да си спомнят от преминаването през земния си живот, затова и имали повече шансове: раждали се и умирали отново на равни интервали, трупайки без да го съзнават опит и познание.

Но за сложно устроените души нещата ставали по-трудни. Всички мъртви царе и пълководци, поетите, философите и всички други, които искали да спасят света, за нищо на света не били съгласни да забравят онова, което били някога. Особено, ако съдбата се била отнесла с тях жестоко и се случело да са изгубили трона или битката, ако не успявали да допишат великия труд или пък ако на практика се докажело, че теорията им пет пари не струва, тогава проявявали още по-силна памет. Всекидневно се измъчвали от предишните си животи и очаквали с нетърпение часа, когато отново щели да се завърнат на Горната земя. Но именно това тяхно упорство, да си спомнят своето старо аз и да очакват прераждането било онова, което ги лишавало от тъй лелеяния шанс - и в крайна сметка от живота.

Същата съдба имали и светците. Повечето, ако не всички, били станали светци след смъртта си, когато от тялото им започвало да блика миро и който ги докоснел веднага се чувствал добре. И така, те силно желаели, макар и за малко, да се завърнат в живота и да помиришат тамяна на вечерните и утринните служби, които сега християните отслужвали в тяхна чест.

Единственият, който не успял да стане светец бил Георги.

Разбира се, той знаел, че има важна мисия; от малък израснал с идеята, че трябвало да убие змея и да спаси света. Собствената му майка го приспивала, като му напявала: “Един ден, сине мой, ти ще промениш света” и казвала още, че паметта му ще бъде славена всяка година и во веки веков - амин. Дори била запазила дата и положила със собствените си ръце основите на първия храм в очакване от ден на ден синът й да стане светец, за да го осветят.

Но на Долната земя нямало място за многообещаващите. Там кой каквото свършил-свършил; невъзможно било нещо да бъде добавено или отнето. Единственото, което можел да стори, било да забрави и не след дълго да бъде забравен.

Въпреки това Светецът не се предавал. За нищо на света не искал да забрави обещанието, което дал на майка си. Упорствал, че е оставил неразчистени сметки с живота и седнал на една усамотена скала, нашепвал отново и отново името си в мрака на царството на сенките: “Свети Георги, свети Георги, свети Георги” и малко по-приглушено: “Предстои ми да убия змея”.

Но Смъртта за нищо на света не искала спомени и оплаквания в отвъдния живот. Така Свети Георги наред с всички детронирани царе и незначителни поети от неговото поколение, бил обречен да слиза всеки ден с едно стъпало по-ниско, докато забравел кой е и какво искал да свърши в живота си. Веднъж в месеца щял да минава пратеник на Смъртта, за да измери напредъка в загубата на самосъзнанието и паметта.

Така всички се озовавали в подземията на Хадес и разбирали, че всяко нещо можело да бъде и по-зле и светлината да бъде още по-оскъдна. Влагата и жегата обгръщали надгробните савани върху някогашните тела, както пашкулите обвиват ларвите, докато се родят отново като пеперуди или мухи, никой не знае точно как.

Отначало всички разговори се въртяли около бляскавото минало. “Ах, на времето имах хиляди роби и одалиски в градината си”, казвал един мъртъв владетел. “Аз притежавах най-хубавите коне”, отвръщал неговият пълководец. “Дали медният ми бюст все още си стои на площада или са го претопили?”, питал се поетът, а философът добавял: “Всяко парче мед представлява потенциален бюст”.

Така изминал първият месец.

Пратеникът на Смъртта дошъл и си отишъл, но нищо не било забравено в подземията на царството на мъртвите. Царе, главнокомандващи и поети се разхождали нагоре-надолу, преструвайки се, че все още не са умрели. Светецът стоял неспокоен близо до стълбата и непрестанно мислел за змея.

Така изминали вторият, третият, четвъртият - изминали общо единайсет месеца. На дванайсетия обаче нещо започнало да се променя. От многото повторения - все едно и също денем и нощем - какво били притежавали и какво изгубили от живота на Горната земя - сегашното им положение започнало да става все по-объркано и без да иска единият започнал да се поставя на мястото на другия. “Чистокръвните коне са най-важното нещо в живота”, заявявал изведнъж поетът и веднага вдигал ръка да прикрие уста в недоумение от собствените си думи, тъй като никога през живота си не се бил интересувал от езда. “Всяко парче мед представлява потенциален бюст”, мърморел владетелят и се опитвал да разбере какво всъщност означавало това. А философът говорел с патос за одалиските, които никога не бил познал. Единствено Светецът упорствал да си спомня за змея; той бил единственият, който не бил спечелил нищо в живота, за да го загуби умирайки. Отишъл си точно по средата му, като излъгал надеждите на майка си и на цялото мироздание. Името му не било вписано в календара на християнските празници, а освещаването на храма му било отложено неизвестно за кога.

На Горната земя само майка му си спомняла за него. Всеки ден носела цветя на гроба му, чистела го и с часове му говорела. Разказвала му за сезоните, които настъпвали и отминавали, от лятото и зимата отново към пролетта, за делата и новините на роднини и приятели. Но като че ли очаквала някое чудо, като че ли все още вярвала, че има Бог, последната й дума винаги била: “Все още, сине мой, над света властва змеят”.

През следващия месец, докато на горната земя пролетта се разпуквала, положението в подземното царство все повече се влошавало.

Душите на прославените личности започнали да се объркват. Като не можела да бъде задоволена, тъй като в празното царство на Хадес нямало какво да заграбят и да спечелят един от друг, завистта им постепенно се превърнала във фантазно халюциниране. “Аз притежавах най-хубавите коне!”, твърдял сега поетът и си вярвал с цялата си душа. Мислел си, че хиподрумът бил единственото, което го интересувало докато бил сред живите. Владетелят говорел само за ентелехията[1], а философът броял на ум робите, които бил убеден, че някога е притежавал. Колкото до пълководеца, сега той пишел сладникави стихове.

Слизайки, обаче с всеки изминат ден с едно стъпало по-надолу, те били стигнали до бездната, наречена Тартар. По-ниско никой не бил падал.

Тогава пратеникът на Смъртта пристигнал за последен път и отново започнал да задава лукавите си въпроси.

Този път непокаялите се души щели да бъдат запокитени в мрачния Тартар и щели отново да се превърнат в камъни и пръст, потъвайки в калта, от която били сътворени.

И така, те се изреждали една по една пред съдника, покланяли се и едва-едва отговаряли на въпросите.

“Казвай, кой си ти?”, питал той , “и откъде идваш?”

В същия момент, обаче, се случило живите на земята да запалят кандилата и да поменат всички забравени имена, понеже било Задушница преди Велики пости и не след дълго щели да започнат великденските пости.

И тъкмо както владетелят бил готов да признае, че е философ, а неговият пълководец да изрецитира последните си стихове, проблясване преминало пред погледа им и в най-непрогледния мрак на подземното царство им напомнило за светлината и величието на предишния им живот. Чули като шепот имената си, както ги поменували в този час живите им роднини и им се сторило, че видели полиелеи да пръскат светлина в мрачните селения. Усетили с носталгия далечния мирис на тамян и изведнъж от устните им се изтръгнали истинските им имена: “Юстиниян”, казал единият, “Нарцис”, рекъл другият. Само това успели да изрекат, а след това, клатейки глава с упорството на паметта да си спомня, без нито дума повече се сгромолясали в мрака на Тартар.

Същата съдба постигнала и всички останали. Така помените, отслужвани от живите, предизвикали съвсем противоположен резултат: душите на любимите им хора изчезнали завинаги в бездната, заради грешката да отдават такова значение на паметта.

Както винаги последен останал Георги, единственият, който нямал да си спомни нищо забележително.

Междувременно на Горната земя безчетните имена на починалите вече били прочетени докрай, житото за “бог да прости” отдавна било раздадено, а литургията свършила. В църквата била останала само една приведена облечена в черно жена, за да угаси кандилата и да премете пода. Като свършила се прекръстила пред олтара и за последен път жално прошепнала: “Господи, все още над света властва змеят”. Това била майката на Светеца.

В същия момент пратеникът на Смъртта попитал Георги:

“Е, кажи ми, кой си ти?”

А той, чувайки далечния отзвук от гласа на майка си, повторил неволно последната й дума: “...змеят”. Тъй като единственото, което все още можел да си спомни от предишния живот било, че някога се заклел да убие един змей. Но тази дума, последната дума на майка му пред олтара, тази, която Светецът погрешка промълвил пред Смъртта, била думата, която щяла да му дари нов живот.

Било съвсем правилно, че допуснал грешка.

Душата му незабавно се изтръгнала от подземното царство и пробила като стрела мрачния потон. Разбила портите на Ада, разцепила скалите и преминала през десетки километри пръст, за да достигне да повърхността на земята. И тъй като се случило, че в онзи ден настъпвала пролетта, със същото стремително движение тя поникнала като семе от почвата, раззеленила се и избуяла от първите дъждове. За една толкова припряна душа, това било най-бързото решение.

Следвайки гласа, който сякаш насън му прошепнал подходящата дума в подходящия момент, Светецът отишъл и поникнал в градината на бащиния си дом. Не си спомнял нищо от познатата пръст, но пуснал здрави и дълбоки корени, листата му избуяли, разпервайки към светлината големи зелени длани с многобройни пръсти. Минувачите недоумявали откъде се взело странното растение, протягащо към тях огромни листа като заплаха или като милост - никой не можел да каже - което никога не рачавало да цъфне.

Защото това било най-парадоксалното при душата на Светеца. Както и през предишния му живот, през който излъгал надеждите и бил победен, като не достигнал никога до върха на славата, така и сега като растение, той растял и възправял бой на височина без никога да цъфне.

Напразно попарената от смъртта му майка го поливала сутрин и вечер, изпитвайки непреодолимо влечение към нещо, което не можело да цъфне на тази земя. Не минало много време и минувачите, като гледали огромните листа с яркозелени пръсти, кръстили странното растение змейова лапа, за да им напомня за необяснимата сила, която направлява света и никога не му позволява да разцъфне.

Лека-полека змеят и Светецът все повече се приближавали един към друг.

Един ден след като Великден бил току що отминал и наближавала Томина неделя, змейовата лапа в градината понечила да покара листо различно от другите.

Листото набъбнало, почервеняло и започнало да се разтваря, изсмуквайки живота и цвета от всички останали. Накрая от огромната змейова лапа останало изправено само едно голямо клонче със странното листо на върха готово да се разтвори. Но душата на Светеца не позволявала на листото да се разлисти. Била съсредоточила всичките му сили в това да разцъфне цвят, защото на двайсет и трето число през онзи месец се навършвали две години от неговата първа смърт.

Така изгрял великият ден. В същия миг с последно върховно усилие, виждайки слънцето да изгрява на хоризонта, сега като друг един змей Светецът подражавал на най-омразния си враг и също като него почерпил сили от природните стихии. Откраднал пурпурночервеното от изгрева, виолетовото от далечните планини, бялото и синьото от небето и облаците и златистозеленото от пролетните жита. За миг забравил за Бога и смъртта и разтворил прекрасен цвят, равен на който творението не било виждало, тъй като никога не било изразходвало цели две години и два живота, за да разцъфне един-единствен цвят.

А когато, както всяка сутрин майка му излизала от къщи, за да отиде на гробището, сълзи избликнали от очите й от красотата и великолепието на цвета.

“Ах, защо не свари да разцъфне и моето дете”, пошепнала жално, с един замах откъснала цветето и го взела със себе си. Искала да го покаже на обичния си син и да украси гроба му с най-хубавото цвете.

Пристигайки пред мраморната плоча, коленичила и я целунала със сълзи на очи и след като се помолила, раздиплила върху нея единствения цвят на змейовата лапа.

В същия миг се чул ужасен тътен, земята се разтърсила из основи, мраморът се разцепил на две и отвътре изскочил Свети Георги, възседнал белия си кон, също както в деня, когато бил погубен. Грабнал в ръка цветето и се впуснал победител и победоносец сред пролетните поля.

Следвайки странични и потайни, но не случайни пътища, душата за втори път се завърнала в същото тяло. Но сега била непобедима открай докрай.

Този път змеят бил победен. Светецът станал светец и храмът му отслужвал литургия на двайсет и третия ден от месец април. Оттогава паметта му се почита всяка година на същата дата, при условие, че Великден е минал[2] и радостта отново е позволена след постите.

Но растението, което се нарича змейова лапа, не разцъфнало никога повече. Онзи единствен път изразходвал всичките му цветове с изключение на зеленото. И до днес разперва и протяга към светлината едрите си листа като заплаха или като милост, може би търсейки нова възможност за блясък и победа.

литература плюс култура няколко здрави парчета посред happy end-а