Теофано Калояни: Истории от Светото Писание - литература плюс култура |*| GrosniPelikani

Менадите

Често пъти са ме питали каква бих искала да бъда, ако не бях аз; и още толкова пъти каква съм искала да стана когато съм била малка. И аз винаги давах един и същ отговор: дърво.

Исках да стана дълбоко вкоренено в земята дърво, което да не се лашка от място на място, да не вижда невиждани неща и да го населяват птици вместо мисли. А друмниците да си спомнят за него, за да не изгубят пътя, но никога, ама никога, то да не си спомня за пътниците. Имах и още едно съображение от практическо естество; мислех си, че ако съдим по маслиновото дърво на Сократ и чинарите покрай чешмите, като дърво щях да живея много по-дълго.

Но всеки път, когато избухва пожар в дъбравата Шейх-Су в Солун, въздухът мирише на дим и смола, а понякога и на прекадено. Хоризонтът е замъглен, а слънцето по залез кървавочервено. В такъв час благодаря на Бога, че не ме е направил такава, каквато открай време исках да бъда.

А през големите жеги, когато чувам кората на пиниите да пука и да се рони, знам, че дърветата треперят от страх, защото горещините им напомнят за пламъците. На времето вярвах, че някой е затворен в ствола - някой, който като мен си е пожелал да се превърне в дърво, за да се отърве от съдбата, но бързо се е разкаял и сега със зъби и нокти се бори да разкъса дървесната кора, за да избяга.

И така, дърветата са дълбоко вкоренени в земята. Не могат да избягат, за да се спасят. Рядко умират от старост. Дърветата са убежище и подслон, лишени от възможност за бягство. Затова усещам огънят и секирата отсега да близват врата ми и за утеха повтарям историята за боговете и гъсениците, разказана от баба ми.

Въпреки това внимавам, защото тайната трябва да остане запечатана със седем печата. Казват, че който неразумно я разгласи, щял веднага да се вкорени като дърво в земята и вече нямало да може да се измъкне. Огънят щял да го погълне в жежки пламъци и щяла остане само пепелта от него, която времето също ще разпилее по четирите краища на света, за да не си спомня никой повече за него.

Но е пладне посред лято и повечето роднини спят или отсъстват. Така никой и никога няма да разбере какво казвам.

И така баба разказа следното:

* * * *

Когато Христос дошъл по нашите земи, тогавашният свят (както и сегашният) бил несправедлив, но съществували и ред, и сигурност. Институциите работели както трябва, а на древните богове не им трябвало много, нито пък искали да преобърнат света наопаки. Повечето от прорицанията им много отдавна се били изпълнили и вече не съществували непредвидими неща.

Отначало християните били смятани за опасни и затова били преследвани като диви животни. Светът искал да опази своя порядък. Впрочем, мнозина били онези, които били в опасност: един бил прорицател и предсказвал бъдещето, друг бил воден от някакъв интерес, трети бил философ или каменоделец - но всички били застрашени от това да изгубят работата и авторитета си. Но да изгубят тези неща повече от всички били застрашени древните богове.

Оказало се, че имат право. Когато най-после Христос надделял, храмовете им били разрушени, оракулските им извори пресъхнали, вгорчили се лавровите листа, а статуите им се сгромолясали от скалите като осъдени престъпници. Река Ахерон пресъхнала, а водите на Стикс блатясали.

Съществата в царството на Хадес станали първите жертви на новия бог, тъй като всички бързо трябвало да повярват в Рая. Плутон, Церберът, Евридика, Сизиф и всички древни мъртъвци били заключени вътре в него. Заедно с тях и Персефона, тъй като се случило да е зима. Портите зад тях били залостени, защото отсега нататък, казали им, щели да съществуват Ад и Рай, а мъртвец от мъртвеца не се различават.

По-късно започнали да преследват и големите богове - Зевс, Хера, Атина, а повече от всички - Афродита. Техните поклонници били затваряни в стадиони и амфитеатри и изтребвани до крак.

Онези, които вярвали в новия бог и държали меч, твърдели, че любовта и правото са на тяхна страна; че Бог е благословил деянията им; че е достатъчно покаяли се само да поискат прошка, за да я получат незабавно. Защото такъв бил богът на Новия завет. След най-обикновено покаяние ти прощавал и най-страшните грехове. Проклятието не преследвало децата и града ти, нито пък те обременявали отблъскващите деяния, които си извършил (винаги с благородни намерения).

Както гласяло едно старо пророчество, на всеки хиляда години добрите стават лоши, сърните се превръщат във вълци, а жертвите в палачи. Но въпреки това превръщение, едно нещо остава неизменно: дори ангелите и дяволите да си сменят местата и само в една нощ добрите да станат лоши, битката отново не може да бъде избегната; защото в същото време добрите стават по-лоши и се превръщат в дяволи, така че сумата винаги остава неизменна. Също както при единицата.

Та значи светът се бил променил.

Малките и по-млади богове като Дионис, Пан, менадите и нимфите потърсили убежище сред природата и се изпокрили по култови места, които отдалеч не личало, че са храмове. Там вегетирали благодарение даровете на някои селяни, които се обръщали към тях, когато другите им молитви оставали нечути или когато искали да измолят от новия бог неназовими неща като любовна магия или някое урочасване.

Митовете разказвали, че Дионис (също като Христос) бил очарователен и красив бог, който обичал хората и им прощавал. Не бил силен като Арес, нито строг като всевиждащия Зевс, нито пък подарявал на хората любовта, за да си я вземе обратно съвсем неприкрито, както правела богинята Афродита. Не, Дионис бил бог на радостта. Щом виждал някого натъжен и без настроение, черпел го малко вино, за да забрави терзанията си. Щом видел някой плах и умерен човек, карал го да изгуби мярка и да танцува гол с менадите из лонгозите, тъй като знаел, че дълбоко в себе си по природа хората са весели.

Но през зимата, когато полето гладувало, студувало и се страхувало, Дионис гладувал, студувал и се страхувал заедно с него. Всеки път, когато мразът побеждавал, лозата, а заедно с нея и Дионис губели битката. Тогава той вярвал, че зимата ще бъде вечна, защото като бог на гуляйджиите нямал усещане за утрешния ден, нито памет за вчерашния. Но всеки път напролет, черните чукани на лозите, които през цялата зима изглеждали изсъхнали и прегорели, пускали ластари и мустаци и разтваряли листа от така наречените “колена”, както някога самият Дионис се родил от коляното на баща си Зевс.

И така всяка година Дионис печелел и губел една вековна битка. И всяка година се завръщал, придружен от свитата менади и сатири и призовавал следовниците си да бъдат редом с него.
&amp;amp;lt;br>
Когато новият бог пристигнал, вярващите в Дионис намалели. Хората повярвали, че пиянството е единственият страшен грях, който не подлежи на опрощаване, тъй като се извършва само с цел наслада. Използвали виното много рядко, и то не за удоволствие, а за да им напомня за кръвта на новия бог. Дионис останал сам с менадите и пиршествата били преустановени.

Накрая след хиляди битки с кръговрата на времето, след хиляди поражения и победи, го обзела натрапчивата идея, че наистина ще умре.

“О, Дионисе”, пеели в хор менадите, “бог ще рече Безсмъртен. Не справедлив или добър, както вярват напоследък, нито милосърден и състрадетелен - а непременно не смъртен! По това се различава бог от човека. И да го иска, бог никога не умира.

И продължили:

“Изчакай хиляда години и накрая отново ще си възвърнеш могъществото. Така гласят старите пророчества, светът ще се преобърне наопаки като пясъчен часовник и ангелите отново ще се превърнат в дяволи, каквито са били по-рано.

“Въпреки че не разбираме сезонните му навици - де се е чуло и видяло един Дионис да студува и да гладува? - затваряме очи и сляпо те следваме. Не си мисли невъзможни неща”.

Но той за нищо на света не искал да миряса. Бил убеден, че съвсем скоро щял завинаги да умре. Всеки ден уреждал голяма софра и се прощавал един по един с приятелите си. А всяка нощ сънувал, че слиза в Подземното царство.

Накрая дори менадите се уморили да го гледат как се терзае.

“Стига вече последно сбогом и сълзи”, молели го те. “Вече от хиляди години след зимата настъпва пролетта, как е възможно изведнъж да почнеш да се съмняваш в това? Кажи ми какво искаш да сторим, за да повярваш на думите ни, поискай го и веднага ще стане!”

“Да кажа каквото и да е ли?”, попитал тъжно Дионис.

“Каквото и да е. Не забравяй, че менадите не познават предел ...?

“Не искам крайности, вече се уморих; искам само да разбера кого го е грижа за мен и кой ме обича, но най-вече кой иска отново да се завърна на земята напролет. Но не на думи, а на дела! Искам значи за мен да плачат преди, а не след смъртта ми, когато вече всичко е непоправимо. И искам да ме оплакват

хора, дяволи и богове
птици, риби и животни
планини, морета небеса
реки, чешми и кладенци.

“Едва, когато камъните се разплачат за хатъра ми, едва тогава няма да умра завинаги”.

Менадите се пръснали по четирите краища на света, за да убедят мирозданието да оплаче предварително най-красивия си бог. На изток и на запад предсказанието се разнасяло от уста на уста: трябвало да се разплачат

хора, дяволи и богове
птици, риби и животни
планини, морета небеса
реки, чешми и кладенци.

Защото в противен случай лозницата нямало да покара отново и красивият й бог щял да умре.

Мирозданието се озовало в трудно положение. Какво можело да накара хората и дяволите да плачат дружно? От какво се разплаквали едновременно птиците, чешмите и кладенците? И кога оплакват ведно планините и облаците? Интересите били вечно противоположни; сълзите за едни били радост за други. Мирозданието замлъкнало и в продължение на дванайсет дни мислило, докато намерило решение.

Щом се съмнало, повял южняк и се скупчили облаци. Облаците почернели и започнали да мятат мълнии. След това стремително последвали дъждовните сълзи, намокряйки градове и села. Дърветата натежали и наклонили клони, птиците отърсили криле и скрили глави под тях, животните ближели старите си рани. По бузите на хората се стичали огромни капки, защото когато валяло, щат не щат, сълзи се стичали по страните и на онези, които никога не плачат. Така или иначе по-голямата част от мирозданието не се натъжава от нищо. Само когато валяло и камъните плачели, точно така както бил пожелал Дионис. Така че решението на загадката бил първозданният дъжд.

Дионис се качил на най-високото дърво, за да съзерцава зрелището. Съвсем случайно дървото имало кръстообразна форма и се намирало на върха на един печален гол хълм. И така той протегнал ръце да прегърне предварителните сълзи на земята и по такъв начин да поиска да живее.

Менадите били коленичили в корените на дървото и ридаейки го молели да не оставя света на произвола на съдбата. Капка по капка чешмите се насълзили, а реките придошли. Моретата помътнели и нивото им се вдигнало да залее мирозданието; сушата била залята от милионите сълзи, които капели, за да предотвратят смъртта на Дионис, последния от древните богове.

“Гледай какво бедствие настъпи от любов към теб!”, казали менадите, поклащайки напред-назад тела като оплаквачки. “Целият свят плаче и страдае заради тебе

хора, дяволи и богове
птици, риби и животни
планини, морета небеса
реки, чешми и кладенци.

От хиляда години не сме виждали такъв потоп. Какво друго искаш, за да се убедиш и да съживиш лозята си?”

Той обгърнал с поглед открай докрай мирозданието. Погледът му се плъзнал над реки и морета, над мълнии и светкавици, над облаците и сълзите на света. Спрял се върху линията на хоризонта, там където едва се провиждал далечен връх.

“Знам, че искахте да ме отървете от смъртта”, казал, “и че сте преобърнали небето и земята заради мен. Но там в далечината, до линията на хоризонта, виждам далечен връх; на върха виждам пиния; а върху пинията - гъсеница. Гъсеницата се е събудила отрано, още от януари месец, и сега дъвче нейните иглички. Не я е грижа за мен, не ме съжалява, не проронва и сълза за мен. Нито пък може да си представи, че всяка игличка от пинията, която отхапва, ме пробожда право в сърцето.

“Но аз не я упреквам, че иска да живее. Нито пък може да ме утеши една буря, тъй като капката прилича на сълза, но не е гореща сълза.

“Така че настъпи часът и аз да се разплача ка

литература плюс култура няколко здрави парчета посред happy end-а