Милен Родриго Санчес: Мина стоножката - литература плюс култура |*| GrosniPelikani

Имаше една стоножка. Седеше си на ъгъла над главата ми, раздвоена между двата пътя на своето стоногие – надолу към главата ми или нагоре към натискащия нагона й таван. Струва ми се, че все се колебаеше и поради това от четири дни не помръдваше. Гледах я всяка нощ на заспиване и си мислех колко й е тежко. На сутринта ставах забързан и едва вечерта отново я виждах. Така престоя месец и половина, след което изсъхна от мислене, а аз загубих съня си. След триседмично безсъние започнах да взимам хапчета. Лошото е, че сънувах само стоножки. Срещах ги изправени на двадесетина от крачката си насред улицата. Подаваха ми единадесет лапички, които предпазливо стисках, разменяхме поздрави и въпроси за семейството, след което отивах на работа. Събуждах се облекчен и тъкмо си мислех колко отпочинал влизам в бюрото, когато се сепвах уплашен в леглото си и с рошава глава и настръхнали притеснения относно шефката пристигах с десетина минути закъснение. После забравях и вечерта пак така. Гледам половин час ъгъла над главата ми, въздъхвам, пия две сънотворни и чакам с любопитство срещата. Не мога да твърдя, че се виждахме всяка нощ, но не мога да ги обвиня. Идваха често, макар и нередовно. Страх ме беше да ги питам, но след няколко месеца вече бях завързал приятелство с един едър мъжкар и се престраших.

— Ти сигурно питаш за Мина? – каза ми – А?

Аз какво да му отвърна. Сигурно, отде да знам името й, така и не се запознахме.

— Ми, да – викам – една такава…а-а-а-а…нали се сещаш…
— Ясно, хубавица значи – смигва ми той – Разбирам. Е тя ще да е, всички все за нея питат.

Естествено, жегна ме нещо в диафрагмата, та леко се запъхтях, но се правя на спокоен и питам дали я е виждал, наминава ли насам? Той, какво, не я бил виждал, ама тя все ходела някъде, пък и проблеми с хората имала, че нещо….нали съм го разбирал.

— Добре, Драги, тръгвам, че съм закъснял. До утре и поздрави в къщи.

И това беше. Изнервен отидох на работа и тъкмо влизам, шефката стои засукано на асансьора и ме гледа.

— Ти внимавай да не закъснееш някой път, че нямам милост.
— Добре, добре – викам и отминавам.

Естествено, събудих се на бърза ръка и закъснях. А тя наистина стои на асансьора и ме гледа кръвнишки.

— Знам, знам, нямаш милост… - и бягам навътре.

После в обедната почивка една колежка (пушим заедно и толкова) ме пита знам ли, че Мина умряла.
— Коя Мина? – крясвам.

А тя учудена ме позаглежда и с вирнати вежди казва:

— Оная бе, дългокраката.

Пропускам всичко след това и спирам точно когато лежа под ъгъла и чакам хапчетата да подействат. Да, ама не. В три и половина взех още две и по някое време съм заспал. А оня тъпак го няма. Ходих напред-назад по тротоара – няма го. И, какво си мислите… ми обезумях, разбира се. Крещя си аз и по едно време насреща ми една мадама, май жена му на оня.

— Бе къде е мъжът ти?
— А-а-а…той си счупи тринайска, а осмица навехна, та е болен.
— Ясно – викам – а ти да знаеш къде мога да намеря Мина?

Тя ме поглежда с оня поглед “Глупав човек, да му се ненадяваш” и ме упътва към едно кафене. Ходела там точно днес, сутрин. Тичам аз като луд, на входа се спирам, приглаждам перчеми и вратовръзки и влизам. А тя, опнала десетие върху десетие, пуши и смуче с литри вода. Приближавам аз смутено, както си трябва, и я питам може ли да поседна при нея. А ония малки оченца ме гледат хем високомерно, хем отчуждено.

— Ма не ме ли познахте? – (възмутено)

Тя, естествено, забавя отговора си, гледа надуто, свива рамене и клати глава.

— Ма как – викам – Митьо, от 120 блок. Нали се гледахме сума ти време….

Тя симулира досещане, помръдва ходила и пие вода.

— Да…този дето все ме зяпаше…помня.
— Хайде сега, все съм ви зяпал. Просто си мислех за вас…Пък то, дет’ се вика, вие данеби случайно така да ми висяхте толкоз време. Айде моля ви се…

Дръпва се, упс, грешка. Оплетох я.

— Вие знаете ли, че ще ме уволнят сега. Само заради вас дойдох, а трябва да работя…

Очаквам съчувствие, което не получавам. Поръчва втори два литра вода, поглежда ме спокойно и казва:

— А вие знаете ли, че от този ваш таван за малко да умра.(досетила се е, значи) Цялата изсъхнах. Едва се спасих. И сега се овлажнявам…никак не ми е добре. Още съм в опасност.
— В опасност, а? А тия ухажьори, преследвачи и натегачи? Май не ви пречат.

На това тя се ядоса, та се успокоявахме два часа. После и някакъв мухльо дойде, та и с него трябваше да се оправя. Както и да е де, няма сега да ви отегчавам, но ние с Мина се оженихме. Да бе, сериозно. Но колко нерви, а за парите да не говорим. Тя отказа да носи една халка, та трябваше да й купя пет. Обеднях, сериозно, не искам да си спомням. Ами обувки? Пръстен как да е, ами сто чифта…, че и в един цвят. Наложи се специално да ги поръчвам. Всичко изхарчих, всичко. Абе изобщо, един съвет ще ви дам, не се женете за дългокраки, че и стоножки. Не си е работа. Колкото до сънуването, то е ясно: пари не взима, ама ви уволняват. А и така изтощава крайниците, че лежите болни сума ти време. Та си опичайте ума, де…и преди всичко – не закъснявайте за работа и никога, ама никога не се заглеждайте по шефката.

02. 2004

литература плюс култура няколко здрави парчета посред happy end-а