литература плюс култура |*| GrosniPelikani - Из “Каталог на сълзите” (1967). Приказки

Setup (инсценировка)

Във времето, в което желанието вече няма да помага, небето, този прозрачен въздушен балон, ще лежи около всичко. Всичко ще е толкова тукашно, отсамно и вътрешно, че отвъд стените на небето няма да се вижда нищо. И тогава отдавна отминалото време, в което животът се е делял на три между умрелите, живите и неродените, ще се превърне във време, в което животът ще е само двуделен. А самото време, което дотогава се е разпростирало от миналото чрез настоящето към бъдещето, ще е отдръпнало своите назовани, намиращи се далече и безкрайно тънки по краищата си бъдеще и минало, свързвайки ги в еднакво силен навсякъде пръстен. Времето, функциониращо като пръстен, ще бъде двуделно, а двете половини, наречени мъгла и живот, ще се намират в постоянно осцилиращо движение по пръстена на времето и никога в определящи позиции.

Небето, този балон, ще има две шапки като ръце, шапки, подобни на носените от бизнесхората в Лондон по време на триделното време, в което желанието още е помалало. Едната ръка на небето ще бъде в живота, отворена надолу. Другата шапка на небето ще бъде в мъглата, отворена нагоре. Същността на този свят и времето ще бъде изключително човешка, а отворената надолу шапка, отворената надолу ръка на небето, ще се състои от толкова шапки, колкото са живите създания и ще се простира над всички живи създания, доколкото небето винаги ще се явява в броя на тези създания.

Другата шапка-ръка, отворена нагоре, ще съдържа всички създания на мъглата, онези създания, които ще се съдържат заедно с живите в небесния балон. Това ще е възможно като навсякъде, където няма да има живот, ще има море. Където ще е обърнатата нагоре шапка, съдържаща морето и плуващите в това море създания на мъглата, там обърнатата надолу шапка под формата на много шапки, съдържаща всички живи същества, няма да я има.

Електронна публикация 21. май 2002

Когато до нас достигне звукът от деца

Ние (кой е това?) чуваме звуци от деца да идват отдалече. Звукът на детето е речта на детето, речта на детето е песен. Към нас възрастните ли идва детският звук? Понякога, както например сега. Заслужили ли сме го? Да, защото децата са втори родители на възрастните, децата са заслужили да получават винаги блага от родителите, от по-възрастните. Ние, по-възрастните, деца на децата, на нашите втори родители деца.

Електронна публикация 24. май 2002

Тези които съпровождат облаците…

Облаците са кондензирана невинност, разтопената от горещината на срамните дела долу на земята вина. Те са невинни агнеци, убегнали от своите пастири, от възрастните хора. Възрастният човек, който не кондензира в срамните дела на живота своята невинност с топлината на вината, в своите деца (нагоре, естествено), мисли децата за облаци от кондензирана невинност.

Електронна публикация 30. май 2002

На път напред…

Горещия южен вятър го влече на север. Влече го нагоре. Северът е също студена предна част. Отзад идва южният вятър и взима със себе си нашите деца, облаците. Облаците, тези деца, които са наши родители, родители на по-възрастните деца, са нашите стари облачни родители. И трябва да ги оставим да пътуват по пътя към северната част напред.

Електронна публикация 1. юни 2002

Долу над планините ли лежим...

Пътуваме? Не, ние лежим. Планината лежи в нас като високо колкото планина желание, което гласи: “Искам да съм горе върху долното.” А може би дори само: “Искам да съм планина.” Ние сме над планините, тъй като ние сме Ние в нашите глави, а планината се намира в нас, под купола на главата. Но по отношение на облаците живеем отдолу. Тъй като сме долу, това, което е в нас, не може да се нарече планина, защото планината трябва да има нещо, поне една част, която да се вижда да лежи по-високо от останалото, описано като долу. И така, планината в нас, доколкото изобщо е планина, лежи долу на долното, защото ние, които лежим върху нея, лежим долу.

Електронна публикация 5. юни 2002

На собственото сърце
това е език,
раздуващ се из гърлото ни...

Нашето сърце, желанието, е планина. Език е. Език, който не може да говори. Той може само да се раздува, подобно на желанията. Желанията също не могат да говорят. Те могат само да се раздуват. Сърцето също. Само се раздува и свива. Сърцето, тази подобна на желание планина в нас, лежи с върха си нагоре. Кой е обърнал върха на сърцето по толкова необичаен (или обичаен?) начин нагоре? Ние? Самото сърце? Или сърцето така или иначе си е сърце с връх нагоре, тъй като е планина? Езикът на сърцето, желанието като планина, се раздува отдолу, от гърдите, нагоре към гърлото. Не е правилно да се казва, че като желание на планината езикът на сърцето напуска гърдите. Езикът само пулсира така, че да изпълни изцяло гръдното пространство и затова просто се разпростира нагоре към гърлото. И така настъпва, раздувайки се отдолу, от гърдите, нагоре, към гърлото, като затруднява нашия достъп на въздух. Тогава очите ни се напълват със сълзи, идващи отдолу нагоре, отвътре навън, разливайки се пред очите. Очите, които са бели мъдри устия.

Електронна публикация 7. юни 2002

Тогава двете бели устия
се отварят и плюят сълзи...

Тези очи протягат напред своите езици, разположените в тях, в устията, очни ябълки. И очите ли са нещо като планини-сърца? Все пак очните ябълки не се раздуват нагоре. Те са по-скоро ябълки отколкото сърца. А ние сме дърветата на тези очни ябълки. И те се раздуват върху нас, дърветата. Колкото повече се раздуват, толкова по-тежки стават. Раздуват се на тежина, висейки, което означава, че оказват натиск. Оказват натиск по-скоро надолу. Долу е правилната дума, която назовава посоката на това раздуване. Те упражняват натиск по-скоро надолу, отколкото напред. Следователно, нагоре не оказват изобщо никакъв натиск. Изтласкват от себе си нещо. Какво? Изтласкват от себе си надолу сълзите. Защото раздуването на планината, за което знам, това е сърцето, неговото раздуване заедно с раздуването на езика, за което знам, това са очните ябълки, те са в устията, за които знам, това са очите, това издуване предизвиква едно плюене, за което знам, това е една сълза. Всичко това събрано представлява плач, за който знам, това е незавършено кондензиране, в което това, което се старае да бъде облакът, кондензиран облак от невинност, не може да се отдели напълно от горещата течна руда, от срамната постъпка, и трябва да живее като нещо средно, за което знам, можем да го наречем сълзи, между горе (север) и долу (юг), и да посредничи като изравнява едно движение в посока юг (надолу) със северния вятър (отгоре).

Електронна публикация 14. юни 2002

Надолу във внимателното око...

Устата е окото на юга. Там долу. Устата внимателно чака. То, това око, внимателно чака това, което и планината-сърце, преминаващо със своя натиск в устата, в това око, преминаващо с натиск и спрямо мозъка, тази хапка на желанието, в езика на устата, също чака това, което е изпратено с натиск от горе надолу: сълзите, естествено. Знае ли устата, че планината-сърце не е сполучила? Тя, устата, това внимателно око, се залива в сълзи. Избухването в сълзи на южното око е заливането във въздух на южното око. Избухването в сълзи на устата е заливането във въздух на устата. На очите като южното око.

Електронна публикация 16. юни 2002