литература плюс култура |*| GrosniPelikani

Всичко започна от пясъчника. Създаваше пясъчни кофички по образ и подобие на пластмаса и им даваше имена. Даваше им имена и то(га)ва ги създаваше. Сън. Сиймор. Смърт. Соломон. Сафо. Слънце. Сатана. Самота. Сутра.

Винаги със “С”. Даже и най-невзрачните. Даже и полуразрушените от вятъра, който строеше свои пясъчни кули в косите му — разнася песъчинки, разпилява ги, погубва творенията му, обезобразява ги, но никога не отнема имената им. Винаги със “С” и никога едни и същи. Стъпканият Смях е мъртъв и повече никога няма да има друг Смях след него. Стъпканият Смях си е Смях завинаги. Хвърлен камък — хвърлен камък. Заклеваш ли се? — Заклевам се. — Закълни се в майка си и да ти окапят ноктите, ако престъпиш клетвата. И всичко се затвърждава с наплюнчени длани и сериозен момчешки поглед тип “вълчи”.

Но неговата клетва на пясъчника беше още по-сериозна. Без думи. Без заклинание. Без ритуал. Беше БЕЗ ДУМИ.

Сарказъм. По-плътен и тежък от останалите. По-студен. В ъгъла на пясъчника. Къде ли беше чувал тази дума? Веднага я записа в бележника, който майка му му подари, когато се научи да пише. Срещу името му сега старателно написа: “В ъгъла. Съвършен”.

Най-близо до него бяха Самота (“В източната част. С дупка”) и Свежест (“В ниското. Без горна част”).

Той продължи да трупа кофички дори когато нямаше повече място за това.

Една върху друга.

Една до друга.

Една в друга.

Старание. Стенание. Самадхи. Сатори. Пространството няма значение. Липсата му също. Времето е неподвластно. Времето му е подвластно. Управлява го, владее го, създава го, когато обръща този пясъчен часовник, когато превръща този пясъчник часовник в стотици имена. Създава ги.

И ето — той пак не може да ходи, но пълзи между времето.

И ето — пясъчните кофички са огромни пирамиди, създадени от незнайна ръка / незнайна уста.

И ето — песъчинките изтичат, търкащи се в невидими стъклени стени, които само за миг могат да се превърнат в още пясък — блестящ, остър, нараняващ. Но кой ги вижда, за да ги превърне?

И ето — той полита и огромните пирамиди се превръщат в песъчинки, които отдавна са изтекли и чакат да бъдат обърнати. Той полита и невидимите стъклени стени на невидимия пясъчник часовник се стесняват, го стесняват, пътят е само нагоре, към миналото, което вече е изтекло и е празно...

Срам. Стон. Страх. Слава. Суета (“До Слънце. Цяла”). Седна за момент отстрани и се огледа. От седмица не се беше прибирал при мама, не беше идвала нощ, не беше огладнявал, не беше спал и не беше пишкал. От всичко това само последното сериозно го притесняваше. Наоколо нямаше никой. Наоколо отдавна нямаше никой. И нищо. Пристъпи отвъд–границите–на–света–си, разби оковите на панталоните си, освободи се от тежестта на парещата течност. Капките са като песъчинки — падащи, излитащи, проблясващи като стъкло, но живи във въздуха и убивани в праха, убиващи праха.

Потекоха реки, събудиха земята, създадоха живот, унищожиха го. Светът бе потопен — имената останаха. Реките преливат от бреговете, вълните се плискат с унищожаваща сила, а над тях се издигат Содом, Соломон...

След потопа светът бе променен. Слънцето стоеше високо, нищо не помръдваше. Кофички и лопатки се въргаляха във всички ъгли на пясъчника. Пясъчници и хлапета се въргаляха във всички ъгли на Земята. Земи и животи се въргаляха във всички ъгли на Вселената.

Той върви през пустинята и пясъкът прониква навсякъде. Дюните го заобикалят — Сахара, Суша, Сфинкс... Той продължава да скита, да ходи, да броди, вихърът го завърта, той полита отново...

Той е риба. Ням. Защото не знае нищо. Но помни всяко име, всяко място. Поклони се на творението си! Хайде, направи го! Падни на колене, рибо! В името на Спасението (“На върха. Свещено”). В името на всяко от тях!

Кръвта му оцвети пясъка, но никой не го видя. Стъкленият купол пропусна последната песъчинка. Време е да обърнем часовника. Откровението идва...