литература плюс култура |*| GrosniPelikani

Нека създаваме нашите graffiti вместо да гравираме. Това като че ли е действително важното.
Жан-Франсоа Лиотар, Нечовешкото

Всичко накрая става литература.[*] — Тази многозначителна ф(р)аза на превръщението, преобръщението, метафоризирането и метаморфозирането преди всичко на буквата — биването изправен на символа — и писмото — бъденето (ето на) на разстояние(то), разсейване(то), — едновременно в и извън дистанцията от себе си: тогава, когато ще препратя този текст зад монитора: но и в, и извън дистанцията от другия, другите (текстове): понеже се усъмнявам малко в публичността на тази бележка, но не и в анонимното, което “говори”, онова, говорещо във всичко, което се казва днес, анонимните “те” на Ролан Барт и, съпътстващата структура на чистата самоафекция (на) чувам се–да говоря, може би (на) този, който (си) отива в изменчивата сигнатура на вече от–писаното, току от този миг, или подписаното от Далчев някога; но фигурата на разделящия се от хоризонта неспирно чезне.

Нима това, което обичайно разбираме под граматика, е призвано и да ониществява, да открива скривайки безкрайната линия или, но което е същото, да дисеминира обръгналия хоризонт вън от себевостта на грамата в нещо като протяжност на дъха, нетематичен фон, който писмената имитират в себе си, задъхвайки се, но и който си остава (за нас) неизменен във всеки ред на всяка книга — въпреки привидните отклонения, на които граматиката и реториката са призвани да служат.

Именно понятието за литература, (нямам и понятие за какво би искала да ни говори тя), изчиства тази геометрична права от пространството на вписванията, предпазва линията й от всякакви дифузни несъответствия от към вербалната икона на зачеркнатото. Защото лого–фоноцентризмът, въобще кон–центрацията върху мисленето с понятия, (изключ(ит)е(л)ният –изъм), не е без това (не)геометрично място, (не)подвижно в близостта на далнината, (“далечното вътрешно”), на линията на хоризонта(лата), винаги вече надхвърлила отсамността, от която се чете, респ. пише, и, следователно място на възможното, виртуалното, (не)предвидимото, но поради това и място на съ–общност, всепредставимост в обърната(та) перспектива, — привидение, превръщащо в литература всичко, което се припише на тази простовата линия.

— Без историйността да е необходима повече отколкото литературната теория (и следователно театъра[**] — на деконструкциите), социо–културната тропология и дълбоко заритите телесни диспозиции на навика и, без от това четенето — моментът на примера — непременно да страда, бидейки повече или по-малко друга черта: — драскотина, резка, прорез, цепнатина, пътека: — т.е. преди всичко следа, белег, отпечатък, копие, стъпка, дума–да, но не в потенцията на възможно абстрахиране към мисълта при–себе–си, не конкретна дума, която се нуждае от думата, (която (се) разбира от дума), гънката[***], която също е и ръб, край, резка–да, предел, линия, а самото съ–стояние на повърхнийността, върху която се отличава, личи; т.е. отвъд действието на прегъване или отгъване, отвъд действието и бездействието дори, но чрез дисконтинуитета, който да е и фигура — дисконтиниум — на съвместяване, съ–действие, а защо не и присъда (присаждане): над самото траене, при трайността на привидното противоречие: — или: — при вида на апорията: линия, хоризонт, литература.

Но присъда без съдене, съдене без съждение и отново: — действие без действие. Едно състояние — не непременно естествено и не непременно предхождащо литературата — на литературата без литература. И тук не отдавам предпочитание на гласа, логоса, който някак отзвучава в четеното, но не и на съзерцанието, образа, (въ)ображението в`фантазма… Тогава би останал излишък от родов смисъл, каквото е впрочем и предупреждението: “Тук, книга!”. Въобще или впрочем следствие, реторична фигура…

--------------------------
Бележки под линия::
[*] “Бодлер виждаше същността на поезията в изненадата и новотата. Новото обаче бързо остарява и човек, очаквайки изненадата, свиква с нея. Всичко накрая става литература. Литературата дебне отблизо поезията и я пропъжда отвсякъде, където тя се опитва да се укрие. Поезия най-често не е онова, което носи нейното име. Новото не е там, дето то се търси и произвежда: ето проклятието на новаторството.”, (Атанас Далчев, Пристанище за шестдесет кораба). Несъмнено, първоначално, желанието ми не бе да използвам тази бележка като контрасигнат в цитата, който да бриколира (ама че дума), да коалира изчерпателно паралитературните обраствания (блокирайки извън–текста на поетичното като ек–зистенция) за сметка на поетичното като тъкан, тяло, фигура, фрагмент или/ и ефект на с(т)имулация, но, ако приемем това издавнашно несъвместителство на литература и поезия, поне бихме могли да привилегироваме известна “прозрачност” в литературоведската гротеска, известна (но само известна) прозоречност — и значи прозирност — в осветяването на търсеното в случая, и, това е само пример всред другите, на тази смърт на цивилизацията на книгата.

[**] “Диалектиката на езика, на езика като анатомия, е диалектофагия. (9а)”, (Жак Дерида, Glas). Изяждането, иначе така характерно за сатирата като човекоядство, дисеминира негласно молитвата като онова огледало, (glass, анг.), което не може да отрази при със ствието и се строшава на парчета.

[***] Разгъването на цялата серия от фонетични асоциации около гниенето, гонението, загиването (от), гнойта, гнъста — сляпо в тази точка на загънатото добротворно, което да наторява градините на безгрижния горски дух с предупреждението да не рискува прекалено (не)възможните маршрути в битието на усамотеното ни преориентиране към онова, което, при все това, и да не е било, и да може да бъде изречено, не ни е подопечно, и за повече яснота ще съкратим под името на алюзията.

[****] Липсата на препратка от горе на долу не идва да обозначи несъответствието на допълнителното като регулативен принцип, постулиращ (д)ефекта за едновременната възможност&ndaash;и–невъзможност за начало, а посочимото (за едно ли само?) разрешение пред радикалната пасивност на четеца, която възсъздава и устоява на глада. — Последната не тъй необходима дума за прокъсване в същото и едното на свършека и пълнотата на хапката с послевкуса на житиеопасаното, но безопасно, с чиято помощ да сгънем неотминаващата актуалност на неизказаното, вместо шапка от вестник, и да пребоядисаме последната хетерономия на недействителността с кожата си. Скорошната хаотична сгъстеност и въодушевление от разнопосочимите жестикули би следвало вече да не ни напомнят онова възхитително несъответствие между живота–там и вечността, която вече винаги ще да е била също тъй необятно–присъща обиходност на мляскането. Последвалата последна крачка към афоризма, разгънат като епитафия над постигнатата мъдрост, (не) е (ли) самото предисловие към безсловесната, (и осолена!), без`на на посланията на вторичното в неизчерпаемото художество на мита за единната готварска книга, подяждаща блюдата на екзистенциите в пропуските на пейзажа на непредставимото — не без посредничеството на пустошта и дезистенциите на изтезанието пред подобна география.