литература плюс култура |*| GrosniPelikani

Живея в лодка, поклащаща се по вълните на Нил. Верандата извежда на водата. Оттук мога да оглеждам дългата редица от лодки–жилища, разполагащи се край брега преди Киткат [*]. Понякога припичам на верандата с Махмуд, пазачът на моето плаващо жилище, и играя шах с него. На съседната лодка живее Илма, една шведка. Когато тя се появи на нейната веранда, докато ние играем, Махмуд се обърква. Губи играта и се сбогува. Четвърт час по-късно го виждам, как с някакъв инструмент в ръце, все едно ще поправя нещо, стъпва по мостчето към лодката на Илма. Какво казва той, когато тя отваря, не мога да чуя, тъй като шумът на движението от Мидан Киткат заглушава всичко.

*

Кафенето на Мидан Тахрир. Врата е отворена само до процеп. Молят онзи, който влезе и седне на празната маса до врата, да се премести някъде по-навътре, където не може да се види от улицата. Това е заради Рамазана. Постещите не трябва са принудени да гледат непостещите. По пода из едрите дървени стърготини има разхвърляни угарки от цигари и празни кутии. В една част на кафенето са скупчени тъмнокафявите столове и маси. На тавана неподвижните вентилатори. Мухи кацат по масите, по ръцете, по лицата. Никой не приказва, само келнерът. Всички седят, пушат, пият кафе. Гледат в нищото.

*

неофициалният текст

привичната катастрофа с пушенето. ако не пуша, съм изтощен от отказването. ако пуша, съм скапан от пушенето.

а хълбоците. хълбоците и ходенето не се понасят, в момента.

и над всичко тук се е проснал като дружелюбна смъртна сянка прахът.

*

Защо останките от автомобили не са направо встрани на улицата, а все са на 100 метра навътре в пустинята? Пътуването от хотелския комплекс Басата в залива на Акаба до планината Синай струва 200 египетски паунда, около 45 евро, тоест 90 марки. Струва ли се да ги похарча? За 1 ? часа път със 120-130 през планините, с колата на детството ми, едно бяло Пежо 504 Комби с три задни седалки и електронен стартер? Въпреки че след три часа слънцето залязва вече?

*

Две пустинни лисици, които седят на хълма и гледат надолу към улицата.

Един гълъб, когато стигаме Св. Катрин в планината Синай, който чака отстрани на шосето, докато се приближим дотолкова, че да не можем вече да спрем, а после решително се хвърля направо под колата. Водачът оставя автомобилът да продължи бавно напред, обръщаме се и виждаме гълъбът да достига другата страна на шосето, абсолютно спокойно. Това е бил шедьовърът му, който той просто е искал само да ни покаже.

*

Изкачването на върха под последните слънчеви лъчи предприето на камила, тъй като не бих могъл да го направя пеш с моите хълбоци. Изглеждаш си толкова глупаво на такава една камила с твоите опити да седиш така отгоре, че да не изглеждаш глупаво, със западното ти облекло и глупавия ти апарат на врата, който в никакъв случай не искаш да използуваш под погледа на водачите. Което на тях им е по-скоро безразлично.

Гледката от върха на Синай към заобикалящия планински ландшафт е съвсем като вкъщи в планината Пфалц, ако човек се качи зад Бланкенборн на Абсткопф и погледне надолу към Зилц и Трифелс. Само че без горите и малко по-високо. Тоест и в двата случая просто чудно хубаво.

Слънцето още не беше съвсем залязло, а ето го вече огромното пълнолуние на небето. Лицето на мъжа върху му тук дава вид на малко по-благосклонно, а като следствие и по-замислено, но това може и сам да съм си го внушил. Бях горе при последните лъчи на слънцето, а при първата лунна светлина поех отново надолу. Изкачването беше продължило час и половина, слизането един. Горе беше твърде оживено, там има сума ти магазини за напитки и мини-мотели, съградено от дърво и покрити с килими хижи за преспиване, и определено имаше сто човека на върха. Затова слизането беше най-хубавото. Сам, под лъчите на пълнолунието, в абсолютния покой между разделените от пропасти скали.

*

неофициалният текст

най-добре мога да съм сам, когато съм с насаме с някого. когато съм сам, искам да съм насаме с някого. когато съм насаме, най-често съм претоварен. когато съм насаме с някого ми се иска да съм насаме с някой друг. или сам. когато съм сам, най-често се чувствам твърде сам.

*

Ей ги там пирамидите като планини. Като планини се издигат в смога. Могат да се видят от края на града и от горните етажи на небостъргачите. Огромни. Масивни. От един друг свят.

Пирамидите са подходяща цел на пътуване за едно кафе. Пълно е с бедуини, които идват плльоснти върху камилите си и те питат дали искаш да ги фотографираш, а после те прегазват, ако не им дадеш пари защото си им направил снимка. Аз не си направих. Ако не си направиш, те пак се опитват да те прегазят. Все едно в Дисниленд Мики Маус да те напердаши, понеже не даваш бакшиш.

Обаче, ей, нищо против бедуините.

*

В една пирамида в Дасхур ми се случи нещо смешно. Бях се изкатерил до входа, бях показал на пазача билета си и отново се бях спуснал във вътрешността й по дългия, тесен коридор, в който можеш да се движиш само приведен. Стигнах до първата гробна камера и се изкачих по една дървена стълба. Запъхтян застанах на балюстрадата на стълбището във втората гробна камера и погледнах надолу към гроба.

Нямаше други посетители, в този момент бях съвсем сам в пирамидата. Огледах се наляво-надясно, нагоре-надолу и се възхитих на косо събиращия се в съвършен ъгъл таван на камерата. Този таван на гробната камера е вътрешната страна на върховат покрив, чиято външна страна представлява пирамида.

За всички приятели в Германия исках да фотографирам този таван. Още бях без дъх, а краката и ръцете ми се тресяха от пренапрягането на приведеното изкачване. И когато изваждам апарата от предпазния му калъф, той ми се изплъзва от ръцете и пада в гроба. Стои си там. Суперкачество на изображението. APS с панорамна функция. 699 Марки.

Излизам на дървената стълба и се ослушвам. Никой не се чува. Връщам се в гробната камера, поглеждам надолу към апарата. Сърцето ми бие. Още веднъж поглеждам по посока на стълбата. После бързо прескачам балюстрадата и се спускам в гроба. Вземам апарата и опипвам корубата му. Вдлъбнатинка. Включвам го, насочвам към тавана и натискам спусъка. Светкавица. Всичко е наред.

В този момент дочувам гласове и стъпки по дървената стълба. Египетски гласове. Поглеждам стената, по която съм се спуснал долу, и съм наясно, че ще отнеме повече време да я изкача нагоре. Стъпките бяха стигнали до края на стълбата, за три секунди хората ще бъдат в гробната камера. Пропълзявам в една от нишите на гроба, в който преди трябва е бил пъхнат саркофагът на някой фараон.

Стъпките стигат до площадката, чувам няколко египтянина оживено да разговарят или да обсъждат или да се съвещават за нещо. Предполагам, че единият от тях е пазачът от входа, другите са служители от администрацията на пирамидата. Притискам се към най-задния ъгъл на нишата.

Ужасно горещо и задушливо е в гробната камера. Потта тече на едри капки по лцето ми, но не се осмелявам да се раздвижа и да я избърша. Острият мирис, който бях забелязал още при влизането в пирамидата, тук долу е още по-силен отколкото горе на площадката. Първо мислех, че е миризма на урина. Но просто не исках да повярвам, че има хора, които пикаят в гробните камери на пирамидите! Значи заключавам, че е миризмата от потта на безбройните хора, които са посетили това място преди мен. В гробната камера е топло като в сауна.

Един от мъжете се спуска долу в гроба. Затаявам дъх. Той се навежда над един дренажен маркуч, който се извива изпод стълбището към гроба, и който вероятно трябва да има грижа за проветряването, но без съмнение не го прави. И на мъжа му потича пот. Той повдига маркуча, поглежда вътре, почуква го тук-там, продухва го. Съвсем тихо поемам въздух. Тогава мъжът поглежда към мен право в очите. След това пак отмества поглед. Отгоре придружаващите го му подвикват това-онова на арабски.

Той мълчи момент, след това отново се заема да работи върху маркуча си. Когато свършва, се приближава към нишата ми, не преставайки да говори с придружаващите го, зад гърба протяга едната си ръка към нишата и прави международния знак за пари. Трескаво ровя по джобовете, измъквам 40 египетскси паунда и му ги мушвам в ръката. Той опипва банкнотите и отново протяга ръката взискващо. Поставям още една, после още една и още една банкнота. Тогава той си затваря ръката.

Мъжът се изкачва при придружаващите го и изчезва с тях към изхода на пирамидата. Аз също се изкачвам, изчаквам няколко минути и ги последвам. Когато излизам на светло, няколко мъже, стоящи пред входа, ме оглеждат много смешно. Естествено, току-що в пирамидата е нямало никой освен тях, а сега оттам излиза някой. Отминавам ги забързано и се изкачвам към паркинга. Ненадейно до мен изниква човекът от гроба.

Where do you come from? — Germany. — Ah, Almanya! Are you happy?

Застивам, объркан съм. Поглеждам го, после казах: Yes, I am happy. Thank you.

Той се смее, кимва и много бързо се спуска по стълбата към паркинга, където скача на една камила и отгалопира в пустинята.

Наистина бях щастлив! Кой знае какво щеше да се случи, ако той не ми беше позволил да се освободя срещу няколко скръндзави марки от тази бъркотия във фараонския гроб.

*

Представям си, как плахо Махмуд влиза в жилището на Илма и в половин изречение обснява, че трябвало да оправи нещо по мивката. Илма го оставя да пропълзи под мивката, за да клекне малко след това до него. Усмихва се. Е, всичко наред ли е? — Какво? Пита Махмуд. За истински разговор английският му не достига. Но той предполага какво има пред вид тя, да, да, казва той и също се усмихва, отново се обръща към отточната тръба. Илма слага за малко ръка на рамото му и казва: Когато приключиш, има чай. Не може да му го приготви така добре както той, но той го хвали. Пие бавно, сядат на верандата. На брега някой го вика, поглежда за малко зад ъгъла, после отново сяда. Имаш толкова смешна коса, казва Илма. — Какво? — Смешна коса! — Funny hair? Хваща се за главата, смее се. Преди да е свършил чаят, той я пита, дали може да играе шах. Не. Да я научи ли? Да, моля, казва Илма. Поглежда към чашата си, бръчица между веждите й.

*

неофициалният текст

голяма неувереност в разговора. другите хора имат възгледи, аз не. аз имам само страхове, които преформулирам в мнения. когато съм формулирал едно мнение, то пак ме плаши. но това не е всичко. станал съм машина за наблюдения в хода на годините. преобразил съм се. в продължение на години си набелязвам откъслечни изречения. и онези, с които някоя жена може да ме извади от равновесие, са все същите.

*

От покрива на сградата от Шариа Ел-Бустан, 5 се вижда паркинг за автобуси. Над паркинга кръжи ято врабци — и един сокол. Изглежда той живее в малка вградена прозоречна ниша в стената на една сграда, тъкмо до паркинга. Спуска се от нишата си, лети един кръг, понякога така бавно, че човек се страхува, да не би да падне, и се връща обратно в нишата.

Ям един чикънбъргър от KFC с меки пържени картофки. Захапвам и си мисля, отпреди колко години си решил да се храниш по-здравословно? Мисля си: отпреди колко години си решил да не пушиш вече, да не пиеш вече? Мисля си: след десет години пак ще седиш някъде и ще ядеш мазен бургер и ще си представяш, как преди десет години си седял някъде и си се питал, отпреди колко време вече си искал да живееш по-здравословно. Мисля си: до края на живота си ще правиш така.

В спиращ дъха общ завой ятото врабци не уцелва терасата на покрива. Соколът напуска нишата си, кръжи, връща се. Защо го прави? Защо врабците, правят, каквото правят, и пропускат, каквото пропускат? Колко трае един живот на сокол? Колко — един живот на врабец? Колко — моят? Колко бургери още? Колко бири?

*

Танцуваща камила! Качих се с нормална камила в планината, а танцуващата камила се спусна от върха, първа от една малка група на водачи и камили. Държеше високо вдигната глава и имаше щастлива физиономия, предполагам, защото работата беше свършена и можеше да се прибира в къщи. А както размяташе крака, изглеждаше като марионетка и същевременно толкова по човешки! Вдигаше, постоянно сменяйки ги, заедно двете леви и двете десни стъпала. Веднага щом се отпусне върху левите, ги вдигне отново, отпускайки се на десните. И това съвсем небрежно и поклащайки бедра. Никога не бях виждал нещо такова. Беше като от комиксите. Изобщо камилите все едно са измислени за Междузвездни войни. И доброто е, че щом ги погледаш малко, и се събуди съзнанието ти за това, колко удивително е съществуванието на подобни създания, то после за известно време виждаш всички животни с тези очи.

*

Като дете много пътувах с родители си. След това няколко години — изобщо не. Когато започнах отново да пътувам, някъде между началото и средата на двадесетте си години, мислех, че бих могъл да живея навсякъде. Ирландия, Италия, дори Швейцария, всичко изглеждаше възможно. Всичко беше витализиращо, иначе казано, всичко беше забавление и изпълнение на едно обещание за свобода, за което смятах, че ми е дадено с началото на живота ми.

Няма и десет години след това бях забелязал, че това не е вярно. Такова обещание никога не е било давано. Не мога да живея навсякъде. Вече твърде добре съм си свикнал в Германия. С хилядите неща, които там ти се струват като подразбиращи се от само себе си. Че в седем започват Симсон, а в единадесет и петнадесет Харалд Шмид. Че почти никъде не могат да се купят цигари на бройка. Че има плувни басейни. Че в жилищни помещения нямаш неоново осветление, че има отопление. Че определени неща работят, а други — не. Объркващо е, когато в някоя друга страна изведнъж заработват неща, които у дома не функционират никога. Първо не ти се ще.

В разговор с Нермин установих, че тъкмо затова глобализацията не може да стане. Поне не с хората, които конкретно искат да я извършат. Целта би била тъкмо всеки да може да се чувства уютно по света, въпреки различията, които моля ви се също трябва да останат. При това ние все още сме твърде привързани към родината. Бих искал да видя, дали децата ни биха се справяли по-добре от нас.

*

За работата на Махмуд не може да се получи ясна представа. Той охранява нашите жилищни лодки, но също и ги поддържа. Понякога някой му подвиква от улицата долу и Махмуд трябва много бързо да отиде нанякъде. Когато е отново тук, винаги има причина да посети Илма в нейното жилище–лодка. Нещо заради телефона. Заради някакво липсващо стъкло, или заради някоя дъска, която е прогнила. Представям си, че сега Илма ходи по-често в парка на брега, където е хижата на Махмуд, пита го нещо и опитва да си говори с него. Арабският й става по-добър. Махмуд гледа сериозно и ангажирано, когато идва в жилищната лодка, за да й помогне за нещо. След това носи шахматната дъска. Става късно. Слънцето залязва, хвърля последната си светлина върху Нил и небостъргачите от Цамалек. Махмуд би трябвало да си тръгва вече, това му е ясно. Но има нещо в Илма, което му обещава толкова много. Практиката й в Кайро скоро свършва. Той я пита, дали не иска да остане. Илма отпуска глава и дълго го гледа. Косите и са прави и руси, а където се събират в кичур, се образува сянка, която им придава тъмен вид. Има малко широко лице и чисти очи. Устата й изглежда винаги дружелюбна. Да, казва тя. Може би. От улицата нахлуват клаксоните на такситата.

*

През нощта на път за вкъщи — хлебарка. Движеше се бавно напряко на минувачите и с високо вдигната глава над тротоара. Така трябва да е пресякла цялата улица. Толкова горда. И то при това движение. Хора, които искат да се демонстрират като познавачи на Ориента, с удоволствие разправят, че движението в Париж или Рим “вече мъничко” напомняло на това в милионните градове на Средния изток, но всъщност “сравнение не може да има”. Движението в Ориента не можело да се сравнява с никое друго движение по света.

*

Повечето таксита скърцат. Скърцат и тракат заради неравностите по улиците, колкото по-бързо карат те, толкова по-бърз става тактът на тяхното тракане и скърцане. Това е съвсем определен саунд. Едва вчера забелязах, че го чувам всеки ден. Постоянна част от саундтрака на този град е.

Откъм лодката–жилище саундтракът е килим от шумове и свирки във всички височини и низини, от време на време някъде между процепите на къщите се наслагва воят на сирени. Някои клаксони са светли и чисти и близки. Други ниски и далечни, с ехо и кънтене. Помежду — свирене, чукане, звън и мъркането на моторница. Ако се заслушаш известно време, звучи като композиция. Ето, направо някой дирижира. Чуй, някой все пак продуцира саунд. Та тук е в ход прочутата способност на незападните метрополии да създават обвързващи звукови структури и дори композиции в държавно нерегулираното акустично пространство.

Това е макросаундът на града. Когато врата се хлопне и таксито потегли, се намираш в микрокосмос от скърцане и тракане и вятъра, който духа през отворените прозорци. Има микросаунд на такси чисто или с авто–радио.

Един шофьор ми беше подарил връзка джоджен. За да я мириша, като малко вземане на дъх от смога. Друг шофьор, с който се бях спазарил за цена 4 паунда, накрая искаше десет. Казах — не. И той поиска пет. Казах — не. Казах: и четири бяха твърде много. А той вика: Вярно.

*

Да спрат такси и автобус един до друг. Шофьорът на таксито да наругае шофьора на автобуса. Шофьорът на автобуса също да наругае шофьора на таксито. Да слезе шофьорът на таксито и да грабне прът от багажника. Да се доближи и да разбие страничното огледало на автобуса. И така, ако някой те пита, какво става по улиците на Кайро през Рамазана, кажи му, каквото на първи май в Берлин.

*

У дома учиш един език, който няма контекст. Седиш в Берлин Шпандау и учиш думи от един език, който учителят ти свободно е открил като възможно най-лесен. Идваш тук и си слисан, че тук наистина го има, на всичко отгоре заедно с думите и нещата. Чуваш думите в контекста им, но все още си мислиш, че всички са се учили от един учител, той е открил този език и е научил няколко милиона души на него, например може би по Интернет. Някак си не можеш да повярваш, че онова, което си научил отделен от всичко друго, тук действително се ползва от истински хора, и то постоянно. Изглежда обаче е така.

*

Илма иска Махмуд да отиде с нея в Швеция. Тя е на 23, Махмуд — на 24. Какво да правя аз в Стокхолм? Казва Махмуд. Има ли и там лодки–жилища? А и дори така да е, дали ще ми позволят да работя? — Всичко е въпрос на време, казва Илма. Тук също, сега се грижа за пет лодки–жилища, догодина ще са шест, за десет години ще си купя моя. Хайде, остани тук. Илма остава две седмици в повече. Те още не са се целунали. Тя иска да отиде с него на някоя лодка за забавления. В джаз-клуба на Кайро. На Червено море. Навсякъде, за където нямаше време през практиката. Иска да отиде с него в някой оазис, за няколко дни, едно малко пътешествие. Но Махмуд не може. Семейството му. И двете седмици свършват. Кога ще дойдеш пак, пита Махмуд. С твоите мустаци, казва Илма, приличаш на някакъв германец.

*

Невъзмутима, изправена птица приличаща на малко на рибар, който преминава на плаващ остров край верандата ми.

Вероятно орли над Нил. Махмуд и аз в неговата лодка тип русалка по Нил. Аз: какви са тези птици? Махмуд: арабска дума. Аз: Eagle? Махмуд: Yes. Аз: Настина, Eagle? Махмуд: Yes! Yes! Eagle.

Червена котка на бордюра. С вкочанени крака. Ето че се уплаших.

*

Котките, които явно са напаст в Кайро, ничии не са, постоянно ги гонят. Козината им е твърда от уличната мръсотия. Поглъщат мръсотията, когато почистват козината си. Може би затова те изобщо вече не почистват козината си.

Вечер, на тротоара пред едно шиш-кафене, една малка черна, още съвсем млада котка, която съвсем в разрез с обичайните навици всички галят. Тя открива киселото ми мляко за пиене, което съм оставил до стола си на пода веднага пъха глава в чашата — и повече не успява да я извади. Поисква да избяга, но чашата е толкова тежка, че вече не може да си вдигне главата, и така тя тича назад, докато се блъсне в една стена. Вземам я и снемам с леко завъртане глупавата чаша от главата й. Малко се олюлява, после сяда, и когато си е поела дъх, облизва, каквото е разляла. Остана само уплахата.

*

неофициалният текст

аз например се натъжавам винаги когато пуша цигари. дали на запад има видове печал, които ги няма в югоизтока? дали на югоизток има видове тъга, които ги няма на запад? има ли типове тъга, които могат да си позволят само хората на запад?

дали има видове тъга, които могат да си позволят само хората на изтока? има ли видове печал, които могат да си позволят само богатите? дали в египет има хора, които се лекуват от депресии? първо мислех, че е пустота, но е гняв. срещу всичко, което е невъзможно в живота. тогава животът сигурно ще гледа и ще казва, че ужасно съжалява за всичко, за което се гневиш. сър тоби.

*

Случи се нещо изненадващо. Срещнах отново Матиас. Онзи Матиас, който ни беше съпровождал в Америка за един малък отрязък. Онзи особен, своенравен, интровертен човек. Тук — в Кайро! Тъкмо завивах зад един ъгъл в Даунтаун и го видях. Фогографираше стъпалата на едни катаджия, който изчакваше търпеливо и изглежда изобщо не се учудваше.

И знаеш ли какво? Матиас вече не говори немски. Само английски и няколко думи арабски. Струва ми се, че никога не е говорил много, но когато е говорил, то е било все немски, тогава в Америка, когато дойде с нас в Лос Анжелес, а после изведнъж изчезна, някъде по времето, когато падна самолетът в Куинс, към края на октомври или началото на ноември. Оттогава нищо не бях чувал за него.

А сега той е тук. И вече нито говори, нито разбира немски. Показа ми един малък шиш-бар на Мидан Тахрир, в който има за пушене нещо повече от ябълков тютюн. Стига се по една тясна, невзрачна уличка и се влиза през една малка метална врата. В димния облак и пестеливата, пъстра светлина полегнахме върху възглавниците. Матиас дълго разказваше, а аз слушах без да го прекъсвам.

Говореше за спокойствието, което излъчвала тази страна и седмиците, които е прекарал в един оазис на юг. Каза, че бил загубил цялата си амбиция. Бил дошъл, за да рисува светлината на Сахара, но не бил положил нито един щрих. Бил пристигнал с един определен план, с някакъв порив, дори под недвусмислено давление. Мислел, че и в пустинята трябва да работи със същата скорост като у дома в Европа. Но тази страна, каза той, тези земи и тази пустиня го били накарали да заседне и да потъне, а после лека-полека отново го изправили. Били го оставяли да потъва, докато капитулирал. Докато бил прозрял, че няма смисъл да иска да бърза тук, понеже земята просто не иска да забързва също заедно с него.

И в момента, в който бил капитулирал, каза Матиас, бил обзет от голямо спокойствие. Безкраен покой. Широк като страната и безамбициозен като камила. Като небето над пясъка. Ако не го успокоявал така, каза той, то този покой би му навявал страх. Защото бил като някаква сила. Граничел с летаргията, дори с апатията. В оазиса той прекарвал часове наред в някакво кафене, в компанията на нищо друго освен на чаша и мухите. След известно време престанал да отпъжда мухите, припъплящи до зъбите му и в ушите му.

И през цялото време, в което не рисувал пустиня върху платното си, каза той, било, като че пустинята рисува образа си върху него, като че самият той бил платно. Сега я мъкнел като голяма горещина в себе си. Не искал никога повече да се връща в пустинята, но вече не можел да мисли за нищо друго. Гледал през нещата в Кайро, през къщите и такситата и хората и виждал — пустинята. Пропускал покрай ушите си шума на транспорта и клаксоните и гласовете и вместо тях чувал пустинята, чиято тишина отеквала в ушите му.

Сахара го вкарала в кафенето и се взряла в него, каза Матиас. Както сфинксът те гледа и не те вижда, така се взира в теб Сахара. Взира се в теб, а после те поглъща без да забележиш. Пустинята била най-красивото нещо, което бил виждал. Не би имал нищо против да умре там. В тази страна, в тази пустиня смъртта би била нещо красиво.

Дълго седяхме в шиш-бара, не знам точно колко дълго. Но накрая зелените и червените светлини в дима се преливаха, а пушекът се губеше в историите за пустинята, които разказваше, а съзнанието ми за време се потапяне в тези истории, а навън Мидан Тахрир шумеше като море.

Изведнъж Матиас беше изчезнал. Огледах се и попитах келнера, но изглежда той като че през цялото време изобщо да не го беше забелязал. И ненадейно имах чувството, че ми е казал още нещо, преди да си тръгне, като че беше докоснал рамото ми и, докато лежах настрани и гледах стената, беше ми прошепнал в ухото: Take care out there among them Beduins.

*

Едно момче, което вдига ръце и казва нещо по посока на нашия автобус, когато минаваме. По посока на каросерията.

*

Ахмед, синът на хотелиера, ме събуди, единственият гост, в три половина сутринта, защото баща му май го бил заключил. След това не можах да спя. В една близка джамия започна да вика мюезинът, и постепенно един след друг започнаха да викат и мюезините от другите джамии, така че за нула време отвсякъде в нощта долитаха песни на мюезини, деформирани от високоговорителите.

Подобен саунд съм чувал само веднъж преди: при Бликса Баргелд, по време на експеримент в Майнц. Той и с едно нещо като педал, с който можеше да се записва и просвирва, докато пак се записваше на една друга писта, за да се прослуша отново, така че за нула време от високоговорителите идваше един брутално режещ саунд от пет или шест писти Бликса Баргелд.

И така подобен, само някак съвсем непреднамерен, съвсем от само себе си, беше саундът в пет часа сутринта под звездите на оазиса Дахла.

*

Диви котки, които изглеждат всичките като Нефертити.

Изкльощавели кучета, които се умилкват, когато минаваш покрай тях и жадно гледат след теб.

Една мокрица, точно на мястото, където вчера беше хлебарката, само че върви точно в обратната посока. Изглежда е предпочитан маршрут сред малките животни.

Една клиновидна формация гъски.

Соколът.

Врабците.

*

Махмуд си нае кола, за да закара Илма до летището. След като е предала куфарите, Илма започва да плаче. Прегръща го. И сега го целува. Когато разбира, че той изобщо не го може, тя му показва как става както трябва. През цялото време по лицето й се стичат сълзи. След това Махмуд гледа в земята, за щастие наоколо има почти само европейци. Е, кога ще дойдеш пак, пита той. А Илма казва: Ще ти се обадя. Желая ти хубав живот. На връщане Махмуд попада в задръстването. Включва радиото и го изключва. Иска му се да изостави колата и да отиде в пустинята. Все по-навътре. Пред него двама шофьори на такси изпадат в спор и се сбиват.

*

Сестра Мария е от 35 години в Кайро и ръководи проект с хората от сметището на града. Тези хора от сметището живеят в и от боклука и го оползотворяват напълно с изключение на няколко вида пластмаса — тях изгарят, което може да се подуши всяка нощ. Сестра Мария им е построила 57 къщи, без разрешително за строеж, бързо, още преди Мубарак повторно да е забранил изрично за бедняшките квартали строителството на непозволени къщи, тъй като никой не се съобразява с него. 57 къщи и едно училище.

Когато навлязохме в бедняшкия квартал, сестра Мария каза: От тук нататък няма вече полиция. Не влизат тук. Хората се оправят с всичко това сами. Веднъж сложиха един полицейски началник, който трябвало да вземе контрол върху всичко, но на него му отнесоха главата.

А ние: какво му направиха? Отнесоха му главата, казва сестра Мария и прави международния знак да прерязване на гърлото. И тогава всичко се оправи. Е, оня беше направо противен с хората, риташе ги и ги обиждаше и унижаваше, и какво ли не още. И тогава те му взеха главата. И после всичко пак се оправи.

Ами хубаво.

Човек все си мисли, че такива проекти за подпомагане, като този на сестра Мария, са ужасно сложни и затова почти неуправляеми. Но докато тя разказваше, забелязах, че всяко от нейните действия и инициативи се базираше на съвсем прости умозаключения. Трябваше училище, със светли проветриви помещения, защото в тесните улички долу в миниатюрните къщи децата нямаха светлина — нито кислород, който им трябва, за да мислят.

Не ми хрумват добри примери сега, а не си водих записки, но във всеки случай нещо такова беше положението с простите умозаключения. А тогава мислех, че съм съвсем наясно, започваш, следиш мисълта, и тогава умозаключенията идват съвсем от само себе си. Та така човек може да оспори и един живот.

Всъщност хората от сметището обичат своята сестра Мария, но постоянно и поднасят проблеми. Отхвърлят добрините й, тъкмо понеже те са напразни. Онова, което нищо не струва, казва сестра Мария, и за бедните не е ценно. Трябва да помага на хората си и в същото време да не им вярва. Ако не бъде недоверчива, хората от сметището ще я довършат. Следователно трябва да не им вярва, за да може изобщо да им помогне. Това е парадокс. Парадокс е, онова, което изглежда противоречиво, но всъщност изобщо не е.

Що се отнася до защитата от евентуални болестотворни агенти, които могат да се намират в хляба, който човек си купува в Кайро, то сестра Мария и аз имаме съвсем подобни начини за действие: тя опърля хляба на газовия котлон, а аз многократно едно след друго убедено се помислям: Нищо няма да ти стане, нищо няма да ти стане!

*

Камила в Киткат. Днес сутринта за хляб. Тоест аз за хляб, не камилата. Камилата подхождаше към един щанд със салата.

*

неофициалният текст

понякога имаш чувството, че имаш само чувства, тъй като мислиш, че те биват очаквани. Ако не би го мислил, вероятно изобщо не би имал такива. или съвсем други някакви. наистина би ме заинтересовало, що за чувства би има ти, ако не би мислел, че биха се очаквали някакви, и то точно определени, от теб.

*

Така ще бъде, а после Махмуд отново седи на верандата ми, и играем без да говорим. От време на време Илма праща по някое писмо, от Лондон, от Париж, от Ню Йорк. За нея светът е практика. След година той и се обажда, сега тя живее в Копенхаген. Ще се дойдеш ли някога пак, пита Махмуд. Не мога, казва Илма. — Защо? — Махмуд, казва Илма. Те всъщност вече отдавна не се познават. Имам тук един приятел. Понякога Махмуд се втренчва във фигурите, и аз знам с точност, за какво мисли той. Захвърли шахматната дъска в Нил, казвам аз. — Какво? — Запрати я във водата! Той не разбира, а аз не знам как е захвърлям на арабски. В сърцето ми, казва Махмуд, вече няма радост. Гледам към Нил, и ако не знаех накъде тече, бих си помислил, че тече нагоре по реката и надолу едновременно.

--------------------------
Бележки под линия::
[*] Киткат — предградие на Кайро, взело името на прочутия танцов локал на последния крал на Египет — Фарук. Локалът е сринат, а на негово място се издига джамия. Лодките–жилища са една от забележителностите не само на предградието, но и на Кайро изобщо. Съчетаващи градска митология с достъпни цени, жилищните лодки привличат най-разнообразни като социален статус и очаквания от града посетители — от ориенталски шейхове до преподаватели по западни езици. Митовете ги населяват и с германски шпиони, египетският нобелов лауреат Наджиб Махфуз ги представя като места за бохемата на Кайро, търсеща хашиш.