литература плюс култура |*| GrosniPelikani - Схолии към [Книга] Ламбда на Аристотеловата Метафизика

[Встъпление]

В настоящата книга на Метафизика, която перипатетиците имат традицията да назовават Ламбда, [Аристотел] говори за първото и неподвижно начало, заради което е издадено и цялото това съчинение. Но тъй като думата “начало” се изказва в множество значения (понеже “начало” се нарича и материята, и ейдосът, и лишеността), най-напред представя нещата във връзка с тях във вид на кратки твърдения, така че, имайки предвид все още неотшумялото им обсъждане, да разберем лесно отликата на изследваното начало спрямо другите [значения]. А иначе, понеже в числото на проблемите освен всичко друго се изследваше и това, “дали началата са едни и същи за всички неща, или за различните са различни”, но [питането] така и не намери разрешение, затова [Аристотел] захваща отново и обсъждането на причините — за да докаже, че в някакъв смисъл началата на всички неща са едни и същи, а в друг смисъл не са.

[Коментар към ХІІ.1, 1069а18: Изследването ще е относно същността]

След като се доказа, че стоящата пред нас наука е първа от всички останали и че на първата [наука подобава] и предметът да е първи, а пък същността е преди останалите категории, то [от това следва, че именно] същността е предметът на мъдростта. И ако, на свой ред, от същностите едната е първична, а другата е вторична, то неин предмет би била безспорно най-първата. [Затова] след като казва, че “изследването ще е относно същността”, [Аристотел] въвежда накратко и причината за това с думите: “защото се търсят началата и причините на същностите” — тъй като изследващият началата и причините на същността изследва и самата същност, също както изследващият причината за затъмнението изследва и самото затъмнение. Понеже причината за затъмнението, както се казва във втора [книга] на Втора Аналитика, е неговото определение, а пък то е самото затъмнение. Та след като е доказал, че стоящата пред нас наука е първа, и то първа сред първите, [нататък Аристотел] доказва, че същността е първа спрямо останалите категории. Но ако мъдростта е първа, и то първа сред първите, а по-натам се докаже, че същността също е първа, то настоящата мъдрост би представлявала [669.1] изследване на същността.

Първо, обаче, [Аристотел] разграничава начините, по които е възможно да мислим същността заедно с десетте категории, като казва: “Защото ако всичкото е като някакво цяло, същността е първата му част”. Това означава, че ако възприемаме цялата сетивна същност със съпътстващите я признаци като нещо едно, “същността е първата му част”; ако пък ще мислим десетте категории независимо и отделно една от друга, разположени в последователност (да речем, например, първо количеството, след това качеството, след това същността, а накрая и останалите), то и така същността е преди другите, а след нея [идва] количеството, след това — качеството, и останалите по същия начин. Пояснение за това е изразът “ако то се характеризира с последователност” — тоест, дори ако мислим категориите не като едно, а в последователност и без да имат реалност в същността. Но понеже това, което се казва, е все още някак неясно, нека го направим по-ясно с пример: от една страна, Сократ е същност, но [освен това е] и бял, философ и образован; така образоваността е част от цялостта, съставено от Сократовата “същност”, от “бял”, от “философ” и от “образован”. По подобен начин, и Сократ е част от цялостта, образувано от “бял”, “образован”, “философ” и “Сократ”. Както е при тези, така е и при цялата сетивна същност и деветте категории. Защото и при тях същността ще бъде част от цялостта на сетивната същност, количеството, качеството и останалите [категории]. По подобен начин, и количеството е част от крайния резултат на същността, качеството и другите [категории].

Та след като вече ни е казал, че независимо дали си представяме десетте категории като някакво единство или единна природа, различна от тях, или пък в последователност, то и в двата случая същността е преди другите, на това място [Аристотел] добавя нов довод, заявявайки: “Същевременно тези не са съществуващи в абсолютен смисъл”, като под “тези” има предвид [всички] категории без същността. Така, искайки да изясни какви са тези неща “без същността”, добавя: “като качества и движения”. [Всъщност] казаното може би е [равносилно на въпроса] “Как изобщо останалите категории биха се мислили като предшестващи същността, след като сами по себе си са несъществуващи, а се наричат съществуващи и са причастни към битийността само защото са състояния на същността?” Впрочем, ако те са съществуващи заради нея и тя им дава битие, очевидно е, че същността идва първа преди всички тях. А това “иначе биха съществували и не–бялото, и не-правото” е равнозначно на “но и не–бялото и не–правото се наричат съществуващи поради бялото и правото”. Защото казваме, че има не – бяло и не – право. Впрочем щом като бялото само – по – себе – си е нещо несъществуващо има битието [си] от същността. Понеже “не–бялото”, доколкото представлява лишеност, е и се нарича “съществуващо” поради дадеността (тоест “бялото”) — съвсем ясен довод за това, че същността е преди останалите [категории], след като даденостите (белотите и топлините например) са и се назовават съществуващи заради нея, а пък не–белотите и не–топлините — заради тях. “А и от другите [категории]”, твърди [Аристотел], “нищо не съществува отделно [670.1] от същността”, но [всички те] имат битието си в нея и се нуждаят от нея, за да съществуват. Само че това, отделно от което другите неща не съществуват, докато то [е в състояние да съществува отделно] от другите, в действителност съществува преди тях.

А че същността е преди другите [категории, Аристотел] заключава и от свидетелството на древните. Защото и те , казва той, “търсеха началата” не на нещо друго, а на същността, именно защото съществува преди [категориите] — нали няма човек, който изоставяйки началата на първите и съществуващи в собствен смисъл неща, да изследва тези на идващите след тях.

[Коментар към ХІІ.1, 1069a26: Съвременниците пък определят като същности по-скоро общите неща]

След като показва, че същността е преди останалите [категории] и че освен това мъдростта като първа от всички останали [науки] изследва началата и причините на същностите, насетне [Аристотел] обяснява кои [философи] какви съществуващи неща възприемат за същности. [На това място той] заявява: “съвремениците пък определят като същности по-скоро общите неща”, и въвежда кои са “общите неща”: “родовете,” казва, “са общи, а за тях те твърдят, че в по-голяма степен са начала и същности, защото изследват нещата логически” и безсъдържателно. [С други думи:] след като изоставили нещата и съществуващите в собствен смисъл, [въпросните философи] насочили изследването си към несъществуващите неща (понеже общите неща са несъществуващи, доколкото имат битие [само] по понятие). “Съвременниците пък определят като същности общите неща...” В действителност, с тези [думи Аристотел] не би загатвал за Платон (тъй като това не е мнението на Платон), а по-скоро има предвид други [философи], живели в същите времена като него. “Древните” — обратно — “смятаха за същности обособените неща”: Хераклит полагаше като начало и същност огъня, Парменид в [стиховете си] във връзка с мнението — огъня и земята, Талес — водата, и всеки друг [от тях] — нещо друго. Никой обаче не е нарекъл “начало” общото [понятие за] тяло, което се предицира всеобщо за всяко едно отделно тяло.

Та след като казва това, [Аристотел] твърди нататък, че “същностите са три”, макар че различните [философи] мислят различно за тях, и изброява кои са те. Една от тях, казва, е сетивната, “която всички признават” за съществуваща. ([В действителност това е казано,] защото мнозина безразсъдно са твърдели, че умозримата и божествена [същност] не съществува. Един от тези хора беше и Хипон, наречен Безбожникът: той казваше, че освен сетивната природа не съществува нищо.) Та “едната от тях е сетивна, като нея всички признават за съществуваща.” От нея пък една е преходна (растенията и животните, да кажем), а друга е вечна (например сферите и звездите в тях). В този смисъл, [Аристотел] отнася “от която е необходимо да се извлекат елементите, били те един или много” не към вечната същност, а към сетивната, която се изказва както за унищожимите, така и за неунищожимите тела. Именно нейните елементи трябва да изследваме, защото както елемент за животните и растенията е подлежащата им материя, така елемент за сферите и звездите в тях е подлежащото им, а именно петото тяло.

Така дотук имаме две същности, а трета е умопостижимата, вечна и неподвижна, която “някои наричат отделно съществуваща” и различна от тукашните неща. [671.1] (Впрочем, някои хора като Платон, да кажем, разделят и нея на две — на математически неща (за тях същият твърдеше, че съществуват отделно и сами по себе си) и на ейдоси (т.е. идеи). Някои от питагорейците пък утвърждаваха математическите неща и ейдосите в една и съща природа, казвайки, че математическите неща по нищо не се различават от идеите. Други от тях, тоест от питагорейците (защото не всички питагорейци [споделяха това] убеждение), пък казваха, че съществуват само математическите неща, без изобщо да засягат идеите.)

Та след като казва, че същностите са три, [Аристотел] заявява, че “онези” (имайки предвид както сетивната и унищожима същност, така и сетивната и неунищожима) “са предмет на физиката”, и накратко излага причината [за своето твърдение]: защото, казва, съществуват в движение, а към физиката спада разглеждането на [всички] неща, в които е налице начало на движението и покоя. Умопостижимата и божествена същност пък принадлежи не на физиката, а на разглежданата сега философия. Впрочем, [Аристотел] е утвърдил причината за това, че разглеждането във връзка с нея не спада към физиката, с [думите]: “ако приемем, че между същостите, които изброихме, няма никакво общо начало”, което е равно на “в случай че сетивната същност не общува с умопостижимата никога в нищо и няма никакво начало, общо за тях, то разглеждането във връзка с нея не би принадлежало на физиката”. Считам, че смисълът на казаните работи дотук е някакъв такъв.

Началото на фразата в своя непрекъснат вид е следното: “същностите са три. Едната от тях е сетивна, като нея всички признават за съществуваща, от която е необходимо да открием елементите, били те един или много. Тя” (очевидно сетивната) “се дели, от една страна, на вечна, а от друга — на преходна”.

[Коментар към ХІІ.1, 1069b3: Сетивната същност е променима]

Казаните неща щяха да са по-ясни, ако вместо “сетивната същност е променима” беше написано “тъй като сетивната същност е променима”. Защото заявявайки по-горе, че “същностите са три”, от които “едната е сетивната, чиито елементи е необходимо да установим елементите”, оттук нататък [Аристотел] изследва кои са елементите както на сетивните и унищожими, така и на сетивните и неунищожими същности.

В действителност той твърди, че след като “сетивната същност е променима”, а всяка “промяна става от противолежащите или междинни положения”, само че не от случайните противолежащи, а от собствено присъщото отрицание, както беше предал в първа книга на Физика (понеже белият цвят възниква от не–бялото, а не от всяко случайно нещо. Защото и за звука се казва, че не е бял, но белият цвят възниква не от него, а от не–белия цвят, който именно е [собствено присъщото] отрицание на бялото. Образованият възниква също от някой, който не е образован, но не от къщата — защото и къщата е нещо не–образовано, — а от собствено присъщото му отрицание. И човекът възниква от не–човека, но не от което и да е нещо, а от собствено присъщата си лишеност. Подобно на тях възникват и всички останали неща, които възникват...); [672.1] а пък противолежащото не се запазва в присъствието на противолежащото, нито става негово подлежащо (по никой начин топлотата не е подлежаща на студеността, но топлото не просъществува и се унищожава с появата на студа); та ако всичко това действително е така, то е необходимо да има нещо трето, и това е материята, която се променя от топло в студено и от студено в топло. След като в пета [книга] на Физика се доказа, че движението присъства в три категории — качество, количество и място, а промяната присъства и в тях, и в [категорията на] същността (защото, когато говорим за “що–то” поясняваме естествения и същностен ейдос): “абсолютното възникване и унищожение ще бъдат промяна на “ето това”,” т.е. промяна по същност (за абсолютното възникване на същностите говорихме в За възникването [и унищожението]), “нарастването и смаляването ще бъдат промяна на количеството, местенето е промяна по отношение на мястото, а изменяне наричаме промяната по отношение на свойството” (например по топлота и белота). Ако всичко това е така, всяка промяна [представлява движението] между противоположностите по конкретен признак: промяната по количество — в противополагане по количество (това е голямото и малкото, както и завършеното и несъвършеното), промяната по същност — в противополагане по същност (това са ейдосът и лишеността), и по същия начин останалите промени. Ако е така, то е необходимо да има да има нещо трето — материята, способна да се променя от ейдос към лишеност и от лишеност към ейдос, а по същия начин от голямото или завършеното към малкото или несъвършеното.

[Коментар към ХІІ.2, 1069b15: И щом като съществуващото в определен смисъл е двойно, то всичко се променя от съществуващо във възможност... ]

Всички тези работи — и онези, които бяха казани по-рано, и тези, които предстои да бъдат казани — вече са били обсъдени с точност във Физика, но [Аристотел] ги е споменал и тук поради причините, които посочихме в началото на книгата.

“Щом като съществуващото в определен смисъл е двойно”, а именно във възможност и в действителност (защото водата, макар че е вода в действителност, във възможност е въздух), то “всичко се променя от съществуващо във възможност към съществуващо в действителност” и нито ставащите неща възникват от това, което не съществува никъде и по никакъв начин, нито битието се ражда [от нищото], ами [по-скоро възниква] от това, което в eдин смисъл съществува, а в друг — не. Защото материята сама по себе си е нещо съществуващо, но от друга страна, е и несъществуващо поради [присъщата] й лишеност, точно както Сократ е хем нещо съществуващо, хем и нещо несъществуващо вследствие на другостта в себе си (нали бидейки нещо различно от коня, той е и “нещо, което не е”, доколкото не е кон). Ето защо, всички неща възникват от нещо, което е само по себе си съществуващо, а е несъществуващо по съпътстващ признак. Бялото възниква от не-бялото, което само по себе си е съществуващо, но е несъществуващо по съпътстващ признак (понеже му се случило да не е бяло). По същия начин е и при останалите неща: на водата се е случило да не бъде въздух, а на Калий — да не бъде кон.

Впрочем, казва [Аристотел], на и твърдящия обратното [има право], “възникващите неща се раждат [673.1] от съществуващото, което е несъществуващо по съпътстващ признак”, но още и “от съществуващото във възможност, [което е] несъществуващо в действителност”. Така водата, от която възниква въздухът, е “нещо, което в действителност не е”, доколкото все още не е въздух; в действителност тя е не–въздух, сиреч нещо не–съществуващо, а във възможност е въздух, тоест нещо съществуващо.

Насетне, след като вече е обяснил нашироко какво е възникващото и променящото се от ейдос към лишеност и обратно (а именно, че това е материята), [Аристотел] е въвел и “това е единното на Анаксагор”, вероятно искайки да каже, че “когато Анаксагор твърди ‘всички неща бяха вкупом и всичкото беше едно, но от един момент нататък умът започна да ги разделя’, той показва, че [Анаксагор] е доловил материята, но не я е схванал точно и поради това не ни е предал ясно учение за нея”. А е било много по-добре, продължава, да се каже, че всички неща възникват от едно, което може да се променя във всичко, и чак после да се поясни, че именно това едно е материята, отколкото да се каже, че “всички неща бяха вкупом”. Защото кой, след като чуе, че “всички неща бяха вкупом”, би могъл да се досети, че фразата пояснява материята, която е всички неща във възможност? А както с казването, че “всички неща бяха вкупом”, Анаксагор е доловил материята, но не я е познал истински, така и Емпедокъл, като казвал, че тукашните неща са възникнали “от сместа” (защото той би нарекъл сферата смес), си въобразявал самата материята, но неспособен да стигне до нея, вместо да каже “от материята”, е казал по-горното. Освен тях, и Демокрит с твърдението си, че “всички неща бяха вкупом във възможност”, показва, че е имал някаква смътна представа за материята. Защото това, че “всички неща бяха вкупом във възможност”, е равносилно на това, че “в нас има нещо, което може да бъде всичко”.

[Коментар към XII.2, 1069b24: И така, всичко, което се променя, има материя, но тя е различна]

Вече обсъдил в апориите дали съществува едно начало и един елемент на всички неща, или [обратно] са много, чрез казаното и предаденото тук [Аристотел най-напред] доказва, че [началото] не е едно, а после обратно ще се докаже и че е едно. Как по-точно, ще разкрием, като проследим фразата.

“Всъщност всички осезаеми и тленни и осезаеми и нетленни неща имат материя, но тя е различна”. [Това е така], защото материята на тленните неща може да се променя от един ейдос в друг, поради което и човек би я нарекъл “тленна”, докато материята на невъзникналите предмети не е такава, но допуска движение само в смисъл на преместване. Така например Слънцето, което в момента се намира във Водолей, скоро ще бъде в Риби.

[Коментар към XII.2, 1069b26: Някой би се запитал от какво несъществуващо става възникването]

[В действителност Аристотел] излага казаните в тази книга неща съвсем неподредено и смесено, без ред и последователност не по друга причина, а единствено с оглед на [проблемите], за които се грижи от самото начало.[*]

Така след като по-горе казва, че възникващите неща възникват [674.1] не просто от съществуващото, но и от несъществуващото, а междувременно вмъква и още много [други работи], на това място [Аристотел] посочва причината, поради която е споменавал всичко това, вероятно искайки да каже, че “оттогава насам не съм ги споменавал между другото, а само по необходимост”. Защото “някой би се запитал” — след като несъществуващото има три значения: веднъж това е лъжата (както пък истинното е съществуващо), втори път това, което не съществува никъде и по никакъв начин, и трети, съществуващото във възможност — от кое от тях именно “става възникването”. И след като е задал определен брой апории, отговаря с думите: “но щом съществува това във възможност”, тоест “щом има нещо във възможност, което не съществува”, то тъкмо от него “ще стане възникването”. Това е било казано недостатъчно ясно — мисля, защото [Аристотел] е говорил съвсем ясно за него малко по-рано. Трябва обаче, както считам, да обърнем внимание на това, което не съществува в действителност, но съществува във възможност, така че цялата фраза да е следната: “щом има нещо, което не съществува в действителност, но съществува във възможност, то от него би ставало възникването”.

Впрочем, нека изясним казаното със следния пример: водата, която в действителност не е въздух, е все пак въздух във възможност. И все пак, всички неща възникват не от случайното несъществуващо в действителност, което съществува във възможност, но човекът [винаги] възниква от човешкото семе и от човешкото ежемесечие, маслината — от друго, а лозата — от трето. И след като, както твърдим, различните неща възникват от различни, то Анаксагор не се е изразил подходящо, казвайки “всички неща бяха вкупом”, т.е. съществуваше [само] материята, от която възникнаха всички неща, но е трябвало да каже кои неща от каква материя възникват. Защото те се различават не само по ейдоса, но и по своята материя. За хората материя са плътта и костите, за статутята — медта, за медта — водата, а за друго — нещо различно. Нали ако непосредствените за всяко нещо материи не бяха кажи речи безкрайно много (нищо не възниква от безвидното, освен единствено простите [тела]), то цялото щеше да е едно. Понеже, след умът е нещо едно, и ако непосредствената за всяко нещо материя беше една, то възникналото щеше да бъде [само] едно. Така изразът “в действителност би възникнало точно онова, което материята е била във възможност” [всъщност] пояснява “това, което материята би могла да стане, би било едно, а не много неща”. Защото както житото, което е клас от него става само клас, но в никакъв случай не става лоза или маслина, така и ако материята беше една, то и възникналото щеше да е едно, и то съвсем не нещо случайно, ами точно онова, което материята е била във възможност. Та след като казва тези неща, подобно на заключение на вече казаното Аристотел потвърждава “И така, и причините са три, и началата са три: материя, вид, лишеност”.

--------------------------
Бележки под линия::
[*] Пасажът е неясен и налага смислов превод.