литература плюс култура |*| GrosniPelikani - Тръстиката стоеше в езерото и тъпо гледаше напред.

Ана І–ва

15.09.1978 г. Варна

Тръстиката стоеше в езерото и тъпо гледаше напред. Тъпо не може да се каже. По-скоро безцеремонно. Гледаше и нищо не виждаше. Тя беше на няколко стотина дни. Тя беше много живяла. Когато се появи на бял свят, за нея всичко бе интересно. И закачливият вятър, звънко смеещ се, гальовен, дързък и груб. И езерото, което нямаше миг спокойствие, мятащо се насам-натам, или диплейки своите вълни като стар скъперник. И бръмбарчето, което смешно поклащаше крачка и искаше да се покатери по нея.

В началото всичко й бе интересно. Но скоро й омръзна. И ето, много време тя стои безцелно вперила поглед в нищото. Питаше се от време на време за какво живее, но не можеше да намери отговор. Това не я тревожеше. Просто й бе все едно. Стои и гледа.

Тя нямаше и да трепне, виждайки в мъдрата утрин появата на слънцето, което за другите бе цяло тайнство, както нямаше да трепне, ако някой хлапак я отрежеше. Просто, за да върши нещо. Или да размахва нещо.

Тръстиката в езерото.

А сега? Здравей!

Снощи попаднах в някакво ужасно положение. Както си вървях нехайно (походка “ала Мистър Питкин”) с ръце в джобовете, в една тъмна уличка изскача тъмен субект. Тъмно беше и ясно, че и субектът ще е тъмен. Градският часовник отдавна бе отброил два глухи удара. Късният час, тъмнината, изскачането на тъмния субект, ме наведоха на мисълта, че ще стана обект на нападение. Толкова много съм слушал за такива работи, но да си призная, колкото и да ми е неудобно, не съм ставал участник. Пряк участник. И ето най-после, удобен случай.

Субектът изсъсква “Горе ръцете!”, че чак подскочих два метра над земята. След малко С. (така ще го наричам по-нататък, за да е по-съкратено — от Субект) ми тикна в ръцете автомат. Точно така, автомат. След което извади от една торба, брезентова, окачена на гърба му (дотогава не бях я забелязал) два пистолета. Зареди ги, насочи ги срещу мен и каза: “Стреляй!” Онемях. А той: “Стреляй или ще те убия!” Можеш да си представиш картината. С. ми бе тикнал автомат и ме заплашваше, че ако не го застрелям, ще направи същото с мен.

Луната изгря и хвърли мрачни отблясъци върху непознатия. Той ме гледаше заканително и умоляващо. Без да имам сили дори да помисля, бавно натиснах спусъка.

Ангел

Това писмо е от Лудия. Има клеймо от Москва. Недоумявам. До старите неотговорени въпроси, свързани със загадъчната му особа се прибавя нов въпрос. Какво прави в Москва? Защо отново липсва простичко обяснение? Не ми се гадае. А и за какво ще ми послужат някакви предположения? Достатъчни са ми тревогите.

Днес е първият учебен ден. А аз вече не съм ученичка. Съвпадението е нелепо, защото е първият ми работен ден. Сякаш нарочно автобусът минава покрай едно училище и продължава към Девня.

Лабораторията е бяла и просторна. Химическите анализи се извършват на всеки кръгъл час. Траят двадесет минути. През останалото време и при положение, че всичко наоколо блести от чистота съм свободна. Може да ми е мъчно, да си мечтая или просто да си мисля за Лудия.

Телефонът е пластмасово червен. На бюрото е указателят, който в следобедните часове ми се вижда доста интересен.

За шефката не ми се пише. Не ми се пише и за бримката на новия ми чорапогащник. И за това, че ще работя на три смени с достатъчно почивни дни между тях. Не ми се пише и за Веселка, момичето, което ми е съквартирантка от цели пет дни. Не ми се пише и за морето, и за вечерта. За нищо не ми се пише.

Плаче ми се.

Ана ІІ–ра

Тези страници ги пише сутринта. Ужасена е. Пуши. Главата я стяга. Сумрачно е. В стаята. И извън стаята. В тоя момент не може да се понася. Вещица! Какво си въобразява? Че е много лесно да се пише роман? Стои пред голямото огледало в коридора. Така поне усеща някакво присъствие. Гледа отражението на един провал от женски род. Собственото си отражение. То е обуто в дебели чорапи. Облечено в във вълнения пуловер на бащата й. С огорчено изражение. С кафяво огорчено изражение, защото очите на отражението са кафяви.

Иначе тя се казва Ана ІІ–ра. От началото на лятото живее в село Стара река. С Петък Тринайсети Август. В момента котаракът с това име спи.

Продължава да е сумрачно. Навсякъде. И студено. Тя добавя дърва на печката и се връща при компютъра. Още е гневна. Не може да се успокои. Защо се захваща с това? Не е ли прекалено смахнато да пише? Отново пали цигара.

В стаята звучат песните на живота й. От радио “Едно”. И защо смята, че обича това радио? Трябва й някаква друга музика. За случая е много подходяща “Пета симфония” на Бетховен. Но я няма при себе си. Това допълва причината да побеснява повече.

Дърветата горят и става уютно. Вероятно за безсмислието, което заедно с топлината изпълва стаята. Трябва да се откаже. Достойно е. Честно е да се откаже. Тя не е родена за разказвач. Тя рисува. Който рисува, не може да пише. Докато обратното не е вярно.

Изобщо не влиза в ателието. А нали направи южната стая на къщата ателие? През август. Миналата година. С обещанието, че при изгрева на слънцето винаги ще е там. При четките и боите. По тая причина окачва срещу вратата оная картина. Голямата. Единствената. Картината, с която никога не се разделя, въпреки щедрите предложения. На нея е остарелият морски рак. Платното е в едър план. За да въздейства. Приема го като камшик, който не й позволява да се спре. Защото всеки си има камшик. Нейният камшик е остарелият морски рак.

Защо пише? И каква е тая Ана І–ва? Не е ли прекалено дръзко да пише за нея? Няма ли си друга работа? Всичките й идеи са като паяци. На който и ъгъл на живота да застане, веднага се оплита в мрежите им. Това е нейният специалитет. И колко време губи, за да се разплете? Докато се разплита, започва отново да се заплита. Бедата е, че между заплитането и отплитането интервалът е незабележим.

Истината е, че този роман й го връщат. Някога. Още преди да дойде Демокрацията. Аргументите? Прекалено американски е. Не се хваща социалистическата действителност. Със забележката, че Девня не е “долината на бавната смърт”. Тя още си пази писмото. Пази и романа. Но вече не го харесва. Личните й забележки са, че е много малко американски и прелива от социалистически реализъм.

Ана ІІ–ра възнамерява да го направи истински. Този път. И завинаги. Лошото е, че е разгневена. Да се отказва ли? Обикновено не предава идеите си. Идеите не. А и най-сетне може да каже всичко. Каквото й дойде наум. И както й дойде наум.

Прави си кафе. Сипва си и чаша минерална вода. Взира се в размазаните букви на екрана, защото още не бърза да си сложи очилата. С два диоптъра.

Отсреща на канапето блажено спи старият Петък Тринайсети Август. Той се слави с гръмкото си мъркане. И с грациозното си носене на опашката.

Ана ІІ–ра е при масата. Може да се каже, че масата е поле за действие (плетене, шиене писане, четене, хранене, пиене т.н.). Иначе масата е саката. Четирите й крака са отрязани наполовина. Така е на височината на фотьойла.

Какво пък! Ще продължава да пише.

Ана І–ва

20.09.1978 г. гр. Варна

Цял месец ще съм дневна смяна, т.е. първа. Ще се обучавам да правя анализи. По-скоро ще ме обучава шефката. След курса предстоят изпити — практически и теоретичен. Едва през средата на октомври се очертава да работя самостоятелно следобедна и нощна смяна.

Цехът се нарича “Стрипинг”, което преведено дословно означава събличане, оголване на молекулите. Иначе в него се произвежда солна киселина и хипохлорит.

Хубаво е, че в лабораторията се пуши. Направо си е майтап, че шефката се нарича Пушевска, което е единственото обяснение за солидарността й към цигарите, защото на практика е непушачка.

Криво ми е, че не работя на строеж. Още обвинявам оня строителен шеф. Как категорично ми заявява, че това не е работа за момичета. Измъквам се от кабинета му и по пътя към автобуса ме преследва заръката му да си потърся нещо подходящо. Например място в някоя от лабораториите на комбината.

Така и втората ми мечта се сгромолясва. На този етап романът “Пътуване към себе си” не влиза в употреба. Изглежда пътеката да съм обикновен строител, не е моята. А искам “да си избера една от всички възможни пътеки, да я нарека своя и да я извървя докрай”.

Лудият не пропуска да се присмее на мечтата ми да работя на строеж. В онова иронично писмо.

Но днес нямам писмо от Лудия. Само покана за колет от село. Радват ме ябълките, червени и едри. Майка ми ги изпраща. В кратката бележка с родителски напътствия са пъхнати пет лева.

Късно вечерта с Веселка стигаме чак до вълнолома. Вълните се блъскат в каменната стена безпомощни и гневни.

Преди заспиване слушам руски романси и препрочитам онова иронично писмо. Нарочно се спирам на него, защото засяга мъката ми по училището и строежите. Да не говорим, че не ми харесва и отговорът му на въпроса, кога най-после ще се видим.

Ето какво ми пише:

Здравей!

Ай, колко сме нещастни! Ай! Ай! Бяхме ученици, вече не сме! Колко сме нещастни! Ах, колко сме нещастни! Колко добре си живеехме като ученици. Всеки ден ставахме и отивахме на училище. Всеки ден. До затъпяване. Нищо не ни интересуваше. Никакви проблеми. Или дали да си купя бурканче мляко, или паста? И се чудим няколко часа. Ах, колко щастливи бяхме тогава! Но не го разбирахме. Вярно, казват хората, че щастието се оценявало след като преминело. Дайте да плачем сега, дайте да се гръмнем сега. Защо ни е живота, щом няма да сме вече ученици? Та, ето, вземете ни живота, подаряваме ви го! За какво ни е? Та ние не сме вече ученици! За какво ни е тогава? Ние какво сме сега? Нищо. Нула.

Мефистофелски смях! Не мога да си представя да правя едно и също нещо дълго време. Например да съм на конвейер и осем часа да върша едни и същи движения с ловкостта на бавноразвиваща се маймуна. Орангутан. Или шимпанзе. То е по-близко, ако се съди по името му до хората. Бога ми, едва ли бих издържал. Но мъдростта на костенурката ми говори — кой знае?

Един казваше, че човек трябвало да се стреми постоянно към промени. Даже и чрез разместване на мебелите. Дори когато новото е по-лошо от старото. Промяна заради самата промяна, т.е. придържане към нещо непостоянно, променливо, неуловимо. Лед, стана вода, изпари се, изчезна. Усмивка, движение. Нещо мимолетно.

Той даже имаше моменти, в които не можеше да сложи дадена риза. Носел я бил няколко пъти и чувствал органично отвращение от нея. И ако е принуден все пак да я сложи, поради липса на друга, се чувствал ужасно неудобно, с някакво стеснение, когато се движел и се олюлявал нестабилно.

Той твърдеше, че за дърво всеки човек може да се държи, но по-добре, макар и по-опасно да бъде на клоните му. И добавяше без никаква връзка: ”Човек може да разчита само на себе си и то не винаги!” Изплюваше се. Промърморваше: “Добре беше, но по-добре, че свърши”. Махваше с ръка за довиждане и изчезваше.

Казал съм ти, че ще се видим и това изчерпва всичко. Бялото си е бяло, а не черно. Престани да хленчиш! Това ще стане скоро. Поне доколкото зависи от мен. Но във всеки случай нещата не могат да продължават така.

А, и нещо друго се сетих. Щяла да отиде да работи на някакъв строеж. Тези строежи за какво ги имаш? Че са нещо вкусно за ядене ли? Един казваше, че някои държали лопатите като лъжици. Младо-зелено. И инато. Нищо. Това им е хубавото на хората, че искат за всичко да се убедят от собствен опит. Независимо, че има надпис: “Пази се от боята!” всеки ще пипне, цапайки себе си и боядисаната повърхност. Какво става? Неверие? Глупост? Навик? Що ли?

Е, аз какво ги наредих тия въпроси като гевречета на прът. Топли, ароматични гевречета, окачени на прът. Призори в топлата, как се казваше там — фурна. Фурна! В топлата фурна.

Развиделява се. Във фурната и около фурната. Кофти.

Ангел

Ана ІІ–ра

Събужда се към обяд. Дръпва пердетата и хуква да прави кафето. Това е нейният миг. Бижуто, с което си закичва деня. Този път ще използва червената чашка. С бяла чинийка.

Радио “Едно” свири тихичко. Тя пуши. Мисли си за разни неща. Например, че писането е новата й паяжина. Че днес я усещаше мека и удобна. Цял хамак.

Още е февруари. От прозореца се вижда дворът. Накипрен със снежно наметало. Простира се чак до оградата на съседката Милка.

Ана ІІ–ра облича стария си кожух, слага си ръкавиците и тръгва към навеса. Под него е люлеещият се стол. Само на метър е огромния орех. Тъжен и тъмен. Пейзажът замръзва от минусовите температури. И тишината се сковава. Даже краткият кучешки лай застива във въздуха.

Става й студено и се прибира. Влиза в ателието. Отсреща е картината с рака. Очите му се усмихват снизходително. Забелязва, че стенният часовник е спрял. Посяга да го навие, но се отказва.

Връща се в своята стая. И пали печката. Гледа дърветата. Изгарят. Къси отрязани пънчета, които се прощават се със себе си. Ана ІІ–ра топли ръце. Мисли си, че се някога ще се върне към четката. Откога иска да си направи автопортрет? И да го нареже на ивици. Акуратно. Само с какво удоволствие ще го нареже на ивици. Но да свърши с така наречения роман. После ще рисува. После.

Ана І–ва

29.09.1978 г. гр. Варна

Лудият най-после се обажда. Отново старата песен. Нищо човешко в отговор на това, че споделям подробно за новите си изживявания. Както винаги не ме чува. В по-добрия случай ще ме чуе, когато на него му е удобно. И както на него му е удобно.

Този път клеймото на писмото му е от Ленинград[*].

Здравей!

Ахасфер! Нали знаеш легендата за Ахасфер? Вечният евреин Скитникът Ахасфер! Направил нещо против волята на Бога и той разгневен го осъдил да се скита вечно по света. Интересно дали няма да се срещнем някъде с него? Горкият Ахасфер! С дълга, прошарена брада, широкопола шапка, нахлупена над очите, дълго оръфано, мръсно-сиво палто, хлътнали страни и тъжна усмивка. Блаженият Ахасфер!

Героите са уморени. Няколко дни непрекъснати пътувания. И сега се връщам като пребито куче. Едвам се влача. Всъщност влакът ме влачи.

Имах намерение да ти изпращам от всеки град картички, но този път ще се разминеш с тях. Кой знае защо?

Предстоят ми още два часа пътуване. Два часа. Две змии, злобни и гадни. Дълги километри.

Тъкмо се мъчех да си представя как изглежда безкрайността и не успях. Не мога да си я представя тая безкрайност и това си е. Казват, че Вселената е безкрайна. Съгласен съм, че да се смята, че е крайна, е глупаво. Все едно — стигнеш до края, седнеш и размахаш крака извън нея. Явно, че е глупаво. И ако изхождаме от това, съгласен съм, че е безкрайна Вселената. Но иначе погледнато, само за себе си, не мога да си я представя тая нещастна, безкрайна Вселена, и това си е! Вървиш, вървиш, вървиш до безсъзнание и все същото. Тц! Не ми харесва тая безкрайна Вселена. Смущава ме нещо. Но нищо.

“Автобиография” на Бранислав Нушич е една от най-добрите книги, които съм чел.

А! Онзи ден се запознах с една ужасна квартира. То даже не се запознах, защото тя не ми обърна никакво внимание. Горда и ледено-студена. Абсолютен куб, с рошави вежди и посребряла коса. По ъглите на куба висяха като парцали недовършени изречения. Мисли, застинали в най-причудливи и невероятни пози — тук две, които се ръкуват и така останали, там две със святкащи очи и гневни физиономии, по-нататък трета, седнала на масата и яде мисъл-кифла, четвърта завинаги спи и сигурно като жива е хъркала, не знам защо, но така ми се струва, че като жива е хъркала. И то юнашката.

И всичко това в черно-бял цвят. Никакви други цветове. Нищо. И тишина.

Ангел

Разказва ми се за Веселка. Днес ми пуска “Пета симфония” на Бетховен. Високо. Изживяването е забележително. Бараката почти се люлее от силните тонове на симфонията. Слушам и се питам, какво ли още предстои да ми се случи?

Вечерите ми имат образователен характер, защото Веселка ме запознава със солидната си колекция от плочи и двете лавици с книги, половината от които са ми непознати.

Тя е студентка в икономическия институт на Варна, но прекъсва следването си. За една година. През това време е длъжна да работи. Май, че я заразявам с идеята за Девня, защото от три дни е апаратчик в цеха за електролиза в стария Содов завод. И тя е в едномесечен срок на обучение. Сега сме дневна смяна. И тъкмо това позволява вечерното ми ограмотяване.

Веселка се различава от момичетата, които познавам. Знае много. Решителна е. Весела е като името си. Със семпъл вид и къса коса. Почти винаги е в панталон.

Всяка вечер правим разходка до морето. За щастие морето е наблизо. Към него имаме еднакво отношение. И към цигарите имаме еднакво отношение. И към “Малкият принц” на Екзюпери, към киното, пътуването на стоп, пържените кюфтета, да живеем като във филм и да философстваме. Сигурно се намират и други общи неща, но в момента не се сещам.

Все още ни разделя нейната подреденост, включително и правилата, които налага в стаята. Разделя ни и моята наивност, както и белите ми петна в много области. За разлика от нея още не съм била на бар, не съм посещавала Полша, не познавам романсите на Вертинский и нямам приятели от Военно-морското училище. Може да се добави, че не умея да танцувам. И съм сериозна.

Вече ми е достатъчно близка и й разказвам за моята гимназия, както и за малкия град, където се намира. Споделям и за провала си на кандидат-студентските изпити в Художествената академия, и за избора си да работя в Низината. Не пропускам да се похваля и с факта, че миналото лято също работя в Девня. И то на национална бригада. И че имам дребни заслуги в построяването на пристанище “Варна-запад”.

Истина е, че и аз искам да я впечатля. А Веселка ме пита:

— Ти винаги ли хвърчиш така?

Мълча. Без обида. В крайна сметка, тя не е първият човек, който ми задава този въпрос.

— Изобщо не хвърча. — отвръщам съвсем спокойно.

— Хвърчиш. — повтаря тя.

— И какво като хвърча? — питам аз.

— Нищо. — отвръща тя. — и се усмихва.После маха опрощаващо. Нещо от рода, че мога да си хвърча на воля.

--------------------------
Бележки под линия::
[*] Ленинград — днес — Санкт Петербург.