литература плюс култура |*| GrosniPelikani - Цитрон (Из “Гощавка на софисти”)

АНТИЧНИ ЦИТРУСИ И ДРУГИ ЯБЪЛКИ

Драгомира Вълчева

Вследствие на беглия интерес към античните цитруси, проявен от Хармид в коментарната рубрика на този сайт, а и понеже си нямах друга работа, преведох за вас откъс от Атеней (II-III век), хвърлящ известна светлина върху представите на Атенеевите съвременници за най-старото цитрусово растение, проникнало в Европа. Става дума за цитрусовото растение цитрон (вж. го на картинка тук).

В старогръцкия език не само цитронът, но и много други плодове попадат под общия семантичен етикет на ябълката и това изобщо не ни улеснява. Как да се ориентираш в сложната европейска перипетия на цитрусите, щом елините са решили да наричат ябълка каквото им попадне? Да чакаме ябълката да ни падне на главата би било, разбира се, твърде глупаво и времеемко, при положение че съществуват компетентните енциклопедични пособия от типа на Lexikon der Antike. От същия научавам, че повечето овощни видове, разпространили се в Европа, произхождат от древния Изток, където овощарството се смятало за царско занимание. Прекрасно, само че царете и царските им занимания не се побират в личната ми представа за достолепност, а и цитроненото жълто, което в наши дни минава за царски цвят, също не ми изглежда много шик. Няма как, изоставям монархическата диря и я заменям с етимологическа такава. Още повече, че цитираното пособие съдържа – и то в класическата цветова комбинация черно на бяло – следното изречение: “Произходът на плодовете лесно може да се реконструира по езиков път.”

Ако ще се занимаваме с етимологии, редно е да започнем от праезика на индоевропейците. Тук се натъквам на малък парадокс. Ябълката била единственият плод, известен в прародината на индоевропейците преди разселването им на юг, което обаче не отменя факта, че самата индоевропейска дума за ябълка е изчезнала почти безследно. Древните гърци, тези видни индоевропейци, възприели заварената средиземноморска дума mзlon, която се съхранила чак до съвременния гръцки език, макар и ощетена от изпадналото крайно -n. През интервала VIII-VII век пр. Хр., в който се разполагат свидетелствата на Омир, Хезиод и Архилох, гърците отглеждали само ябълки, дюли, смокини, круши, маслини и лозя. Добре е да се отбележи, че прословутите златни ябълки на хесперидите по всяка вероятност не са били нищо повече от най-обикновени дюли. След военната експанзия на Александър Македонски гърците се запознали с редица източни овощия, част от които получили названието “ябълка” в комплект с указващ географска принадлежност епитет. По този начин в елинистическа Гърция намерили ако не почва, то поне пазар следните видове ябълки: кайсията (mзlon armeniakon, “арменска ябълка”), прасковата (mзlon persikon, “персийска ябълка”), цитронът (mзlon mзdikon, “мидийска ябълка”). Пак по същото време думата mзlon била заета от римляните и влязла в латинския език с вариантите melum и malum. Успоредно с тях обаче се използвало и съществителното pomum, което надделяло над melum и malum в средновековния латински, а после оцеляло и в романските езици. Излиза, че при цялата си повсеместна приложимост думата mзlon в крайна сметка е изпаднала от европейския лингвистичен атлас, ако изключим езика на съвременните гърци, разбира се. Посредством скоростен преглед на етимологични речници все пак откривам, че mзlon е бил реабилитиран от мармалада, поне в известен смисъл. Ами да! Лексемата ‘мармалад’ хем е интернационална, хем съдържа корена на mзlon (marmelade, marmelada, marmelo, melimelum, melimelon), хем се отнася до продукт от преработката на много и различни плодове, в пълно съзвучие с някогашната универсална референтност на ябълката.

Но нека се върнем към цитрусите. Когато дебютира в “История на растенията” от философа Теофраст (IV-III в. пр. Хр.), по-известен за нас със съчинението си “Характери”, цитронът все още се нарича “мидийска ябълка”. Новото обозначение kitrion най-напред се появява в текстове, датиращи около началото на християнската ера. Знае се, че в този времеви отрязък римляните започнали да внасят от Изтока плодови сортове, градинарски практики и градинари. Знае се също така, че междувременно са завладели традиционни гръцки територии и цивилизационният поток е потекъл обратно на течението, в посока от Рим към Гърция. При това положение не е странно, че гръцкото kitrion всъщност представлява заемка от латинското citrus. Поради липса на доказателства за противното, следва да се твърди, че останалите цитруси са влезли в активно обращение едва след X век. Това се потвърждава и от съответстващите им етимологически вериги, в които липсват древногръцки или римски значещи звена. След неизбежните в подобни случаи схематизации, европейската хронология на най-популярните цитруси придобива маркираните по-долу очертания.

Цитронът (с научно название citrus medica, което ще рече “мидийски”, а не “медицински цитрус”, както би си помислил някой) изглежда е бил най-старият познат в Европа цитрус. Около 500 години пр. Хр. гърците са били наясно с подробностите относно култивирането на цитрона в подкаспийската област Мидия. Плодът му достига дължина от двадесет и пет сантиметра. Притежава дебела ароматна кора и бедно на сок месо.

Неранзата (citrus aurantium, вероятно “златен цитрус”) – любима храна на слоновете – била пренесена в средиземноморието от арабите, навярно през X век. Етимологията й възхожда, през арабски и персийски, чак до санскритското nagaranija. Плодът е горчив и неядивен. Използва се в хомеопатията. Сади се по тротоарите на съвременни атински булеварди.

Лимонът (citrus limon, т.е. “цитрус лимон”), дори и да е бил известен в по-ранни времена, започва да се култивира едва след XI век, главно в Испания, където бил пренесен от арабите. Благодарение на Христофор Колумб през 1493 г. стига до Хаити, а оттам до Флорида. Думата влиза в латински през арабски, тръгвайки от персийското limun. Съдържа витамин С, етерични масла, лимонена киселина и други неща. Стимулира храносмилането, успокоява нервите, препоръчва се при ангина, грип или скорбут. На мен ми беше препоръчан през далечната 1999 година, по време на една досадно дълго проточила се психо-соматична криза, когато някакъв безстопанствен глас безцеремонно огласи съня ми, казвайки не друго, ами следното: “Яж лимони!” Не че спазих стриктно инструкцията на гласа, но не мога да кажа, че изобщо не се бях впечатлила.

Портокалът (citrus sinensis, т.е. “китайски цитрус”) носи името на Португалия, чиито жители започнали да го разпространяват из Европа от XVI век нататък. Полезните му свойства са добре известни.

Мандарината (citrus deliciosa, т.е. “нежен цитрус”) е кръстена на едноименните висши китайски сановници, било защото въпросните обичали да консумират мандарини, било защото носели плащове в съответния оранжевеещ цвят. Дошла в Европа през XIX век.

Междувременно търпението ми започна да се изчерпва, поради което с ваше позволение ще отмина грейпфрута (citrus paradisi, т.е. “райски цитрус”) с мълчание.

Няма как да отмина с мълчание и Атеней, който е имал добрината да ни остави подробни сведения за цитрона. В този случай етимологическият подход определено не работи: Атеней няма нищо общо с Атина, роден е в египетския град Навкратис, а живота си прекарва най-вероятно в Рим, в края на II и началото на III век. До нас са достигнали петнадесет книги от съчинението му “Гощавка на софисти” (Deipnosophistae). Погледнато в перспективата на античната литература, това произведение се вписва в жанра symposion, поместващ (от Платон насетне) диалозите на група разговарящи лица в рамкова ситуация на пир. Погледнато в по-обща европейска перспектива, може да бъде определено и като “първата оцеляла готварска книга”, както е направил издателят от библиотека LOEB. Ако всичко това не е достатъчно, то ценността на Атеней като източник на цитати из цялата гръцка литература със сигурност е безспорна. Благодарение на него са се съхранили почти всички познати ни днес фрагменти от авторите на средната и новата атическа комедия.

Гощавката на Атенеевите софисти се състоява в Рим. В списъка на действащите лица преброих 24 души, сред които осем граматици, четирима философи, четирима лекари, трима римски чиновници, двама музиканти, един лексикограф и двама неясно какви. Разговаряйки за ястията от менюто, персонажите постоянно се отклоняват и обсъждат какво ли не: от видове танци и музикални инструменти до проблеми на етиката, граматиката и литературата, всичко това сервирано в подобаващо безразборен вид. (Упрекват Атеней за лошия му стил, което, доколкото мога да преценя, си е самата истина.) Цитронът е упоменат в Трета книга, в която се говори също за египетски боб, краставици, смокини, ябълки, персийски орех, морски деликатеси с черупка, месни ястия, приготвяни чрез варене, свинско шкембе. Свинското шкембе се превръща в повод за развихряне на бурен философски спор.

Не на последно място, от приложения Атенеев откъс можем да научим какъв антисептик се приема в случай на пренебрежимо малкия, но все пак реален риск от отравяне със самакитка.

СПРАВОЧНИ ПОСОБИЯ:
Lexikon der Antike. Leipzig: VEB, 1971.
A. Walde & J.B. Hofmann, Lateinisches Etymologisches Wörterbuch. Heidelberg, 1938.
P. Chantraine, Dictionnaire étymologique de la langue grecque. Histoire des mots. Paris: Klincksieck, 1968-1980.

Атеней

Из “Гощавка на софисти” (III, 83а–85с)

ЦИТРОН

Пируващите софисти подеха голямо разискване по въпроса дали цитронът е бил споменаван от древните автори. Миртил изпрати разискващите сътрапезници едва ли не при глиганите[1], като ни каза, че Хегезандър от Делфи бил споменавал за цитрона в коментарите си, само че в момента не можел да си спомни неговите думи. Плутарх обаче възрази:

— Аз пък твърдя, че Хегезандър изобщо не е казвал подобно нещо. Изчел съм всичките му коментари по тая тема, понеже друг мой приятел, който изхождаше от учените коментари на един небезизвестен автор, беше убеден в същото, в което и ти. Така че, драги ми Миртиле, време е да потърсиш други свидетелства.

Тогава Емилиан каза, че Йоба, цар на Мавритания и твърде учен мъж, споменавал за цитрона в съчинението си “За Либия”. Той пишел, че либийците наричали цитрона “хесперийска ябълка” и че именно от Хесперия Херакъл бил донесъл в Гърция ябълките, наричани “златни” заради цвета си. Колкото до тъй наречените “ябълки на Хесперидите”, те били изникнали от земята по време на тъй наречената сватба на Зевс и Хера, както пишел Асклепиад в шестдесета книга на “Египетска история”.

Демокрит ги изгледа втренчено и рече:

— Ако Йоба е разказал подобно нещо, то нека да имат много здраве и историите му за Либия, и географските му скитания. Защото аз смятам, че макар и думата “цитрон” да не се среща у древните автори, самият плод е описан в “История на растенията” от Теофраст Ересийски[2] по начин, който ме принуждава да разбирам, че става дума за цитрон. В “История на растенията”, четвърта книга, философът е казал следното:

“Наред с много други плодове, Мидия и Персия раждат и тъй наречената мидийска или персийска ябълка. Листата на това дърво са подобни и почти еднакви по големина с тези на ореха и кумарката. Има тръни като дивата круша или глога, само че гладки, доста остри и здрави. Плодовете не са ядивни, ала са твърде благоуханни — както самите те, така и листата на дървото. Ако плодът се постави при дрехи, предпазва ги от молци. Използват го, когато се случи някой да погълне смъртоносна отрова (понеже, ако се приеме заедно с вино, той ще пререже стомаха и ще изведе отровата). Освен това придава и приятен дъх на устата (понеже ако свариш вътрешността на плода в бульон или в нещо друго, или пък ако го изстискаш в устата си и го погълнеш, той ще подслади дъха ти). Семената се отделят и се засаждат през пролетта в старателно оформени лехи. Поливат се веднъж на три или на четири дни. Когато порасне, дръвчето се пресажда, пак през пролетта, на меко и влажно място, в не много тънък почвен слой. Ражда плодове през цялата година, така че, докато едни от плодовете се берат, други цъфтят, а трети зреят. Цветовете, в средата на които стърчи нещо подобно на вретено, са плодоносни, а тези без вретено са безплодни.”

За вретеното и плодоносните цветове се говори и в първа книга на същото съчинение. Въз основа на всичко, което Теофраст е казал за цвета, миризмата и листата, аз, приятели мои, се убеждавам, че става дума за цитрон. И ако той е казал, че плодът е неядивен, то нека никой от вас не се учудва, защото дори и по времето на нашите дядовци хората не са яли цитроните, ами са ги прибирали в раклите с дрехите като някаква голяма скъпоценност.

А за това, че въпросното растение действително е дошло при гърците от вътрешността на Азия, можем да намерим сведения и у комическите поети. Ако се съди по големината на описвания плод, те, изглежда, са имали предвид цитрона. В “Беотийката” на Антифан е казано:

А: Безумство е дори да споменаваш
за лакомства пред ненаситни хора.
Но ти вземи тез ябълки, девойко.
Б: Прекрасни са!
А: Прекрасни са, и още как!
Съвсем наскоро семената им
пристигнаха в Атина от страната
на царя велик на Персия.
Б: Богиньо Факлоносна! Мислех си,
ще кажеш, че от Хесперидите
дошли са тези златни ябълки,
защото само три са те.
А: Прекрасните неща са винаги
малко на брой и скъпоценни.

А пък Ериф е поставил в “Мелибея” горните ямбически стихове на Антифан като свои, след което добавя:

Б: Кълна се в Артемида! Мислех си,
ще кажеш, че от Хесперидите
дошли са тези златни ябълки,
защото само три са те.
А: Прекрасните неща са винаги
малко на брой и скъпоценни.
Б: Мога да изчисля цената им:
ще дам един обол — не повече.
А: А тези плодове са нарове.
Б: Колко са благородни!
А: Едно-единствено дърво
е посадила Афродита в Кипър.
И казват, че било е нар.
Б: Безценна Афродито!
Но си донесъл само три!?
А: Защото нямах повече.

Ако някой възрази, че тук не става дума за това, което днес наричаме цитрон, то нека да цитирам и по-ясни доказателства, макар че Фений Ересийски предлага схващането, че може би се касае за плода на хвойната. Понеже, както е казал в Пета книга на “За растенията”, хвойната също има тръни около листата си. Но за всекиго е ясно, че това важи и за цитрона.

Освен това знам със сигурност, че ако се приеме преди каквато и да било твърда или течна храна, цитронът действа като противоотрова на всяка отрова. Научих това от един мой съгражданин, комуто беше поверено управлението на Египет. Веднъж той осъдил някакви уличени в престъпление хора на разкъсване от диви зверове. Престъпниците трябвало да бъдат хвърлени при отровните змии, наречени аспиди. Докато влизали в театъра, предназначен за наказване на крадци, една амбулантна търговка от улицата ги съжалила и им подала цитрона, с който се хранела, като го държала в двете си ръце. Те взели цитрона и яли от него. Не след дълго били хвърлени при огромните диви аспиди, обаче не пострадали от ухапванията им. Управникът много се озадачил. Накрая попитал войника, който охранявал престъпниците, дали са яли или пили нещо. След като научил за цитрона, на следващия ден наредил отново да се даде цитрон на единия престъпник, а на другия да не му се дава. Първият не пострадал от ухапванията, а вторият умрял веднага щом бил поразен. И тъй, след като това средство било изпитано и в много други случаи, било установено, че цитронът действа като противоотрова на всяка отрова. И ако в атически мед се свари един цитрон — цял-целеничък, заедно със семките, — той ще се разтвори в меда. И ако човек приеме два или три пръста от него рано сутрин, няма да пострада от каквато и да било отрова. А ако някой се съмнява в това, то нека чуе и Теопомп от Хиос — човек, почитащ истината и похарчил много средства за точността на историческите си изследвания. В Тридесет и осма книга на своята “История” той разказва за Клеарх, тирана на Хераклия Понтийска, който насилствено погубил много хора, на повечето от които давал да пият аконит[3]. Тъй като хората знаели за отровната тиранова наздравица, никой от тях не напускал дома си, без да е ял седефче[4]. Защото, ако предварително си ял седефче, аконитът изобщо няма да ти навреди. А пък аконитът получил това название, понеже растял в една местност край Хераклия, наречена Акона.

След като Демокрит завърши това изказване, повечето сътрапезници изразиха удивлението си от силата на цитрона и погълнаха плодовете му така, сякаш никога преди не бяха виждали никаква друга храна или напитка.

Впрочем, съгласно “Речника” на Памфил, римляните наричат този плод “цитрус”.

--------------------------
Бележки под линия::
[1] “Пращам при глиганите” — рядко срещан вариант на фразеологизма “пращам при гарваните”, чийто стандартен превод на български гласи “пращам по дяволите”.

[2] Теофраст Ересийски (IV–III в. пр. Хр.) — старогръцки философ от перипатетическата школа, ученик на Аристотел. Известен със съчинението си “Характери”.

[3] Аконит (aconitum napellus) — отровната билка самакитка. Вж. тук.

[4] Седефче — популярно название на билката ruta graveolens. Предполагам, че седефчето е намесено в историята за цитрона поради принадлежността си към семейство Седефчеви (Rutaceae), към което се числят и цитрусовите растения. Вж. тук.