литература плюс култура |*| GrosniPelikani

Гл. 8. Утрин в Триест

По склоновете на града, от чиито варовикови пейки морето изглежда като трагична сцена, е постоянно влажно. Слънцето пада отвисоко, от самия си зенит, дори в най-ранна утрин, така че да сгрява над главите ни, да блести от белите къщи в ниското и по тенекиените им покриви, изрязани в квадрати и обковани чак до половината на комините, но никога да не стопля в краката, които, скръстени върху каменните плочи, попиват, все едно самите те са от варовик, цялата влага на морето, навлизаща отдолу по склона, издълбаваща го заплашително за първите къщи. Така силната топлина ни вкаменява на едно място, неспособни да се движим, с надеждата, че времето на деня ще разгърне сянката от съседния бор върху нас, но в същото време хладът и влагата ни тревожат. Тялото, очаровано да стои на този склон, се разделя на две сплетени в борба половини: горната е загледана неподвижно в морето, долната го ненавижда. Очите, недовиждащи морето, предават горната част; краката, обзети от силата му, долната. За нас морето е като светлина от изхода на гробница и към него се отвръща несвикналият, но вече затоплен от лъчите поглед, докато краката, вцепенени и прилепнали към дъното на гробната камера, се повличат безсилно, за да достигнат изменилата им мисъл. Светлината, отразена срещу нас, е толкова ярка, че в един миг нейната хранеща сила заслепява. Влагата е така жива, че в същия миг силата на покълналия живот смразява гледащия. Морето, гледано от сутрешния склон, най-безучастно, с абсолютната си власт, ни разгневява и лишава от воля. Нашата безучастност, следваща от несъизмеримия съюз между мисълта и морето, спасява мисълта ни. Морето е пределно в безкрая на хоризонта, насечено е от лодки и кораби, чиито платна естествено се разпъват между къщите по склона, толкова далечно на усещането за вода и поток, че по-скоро е ефирно, памучно, въздушно море, по което плават птици, сред което се колонизират облаци. На това място най-добре може да се мисли шегата на Аристофан за птиците, които заели един междинен облак и поставяйки се като митничари на благовонията, изпращани към боговете, започнали да изнудват хората. По подобен начин гръцките моряци овладявали някой малък остров, стоящ на важен търговски път и събирали такса от преминаващите. Може би тези птици, които сега кръжат по стената на морето, търсят своя облак, за да основат царство? Може би са прокудени, побеснели от глад, защото са изчезнали и гадателите, привличащи ги със зърнени топчета, и волята, за която те са летели над земята? Виждаме как се спущат към мачтите и се кълват на групи, крило под крило, после, изплашени от звук, който не чуваме, те се скриват в дърветата или около къщите долу на склона, без да можем да ги видим. Склонът е капан и убежище за онези, които са напуснали морето. Струва ни се, че когато бягат от морето, по морето, тези птици изчезват, за да се загнездят току в краката ни, но сетне невидимо под тях. Далечна заплаха, която обитава лабиринта от улички, канали и ъгли между къщите, пристройките и малките градини, навесени с лозя. Не е нужно по брега на морето да се дирят лабиринтите, описани у древните автори, защото всеки склон като този, на който стоим, представлява и мястото, подчинено на безупречния план, и усещането за заплаха, неподчинима на план или предвиждане. Да, тези места са населявани сляпо, заради някаква тежка съдба, по принуда. Почти нищо не научихме за туземните хора, нищо не разгледахме, освен богато изрисуваните им гробници. Тук всеки е дошъл отнякъде, дошъл е на кораб, пристигнал е, за да се засели у дома си, привиждан в сънища преди раждането, вплетен в приказки преди познаването на картите и буквите, мечтан като неприключим край на пътуване. Не са прави онези, които пишат, че хората се заселват на брега, само за да търгуват. Местните се заселват по тези склонове, защото вярват, че един ден навикът и мъката по морето ще ги запратят отново в търсене на своя дом, който е може би в дирята от корабите им, който закрепва и остарява зад тях, събирайки пяната от тази тъжна, но изпълнена с надежда бразда. Те живеят от близостта си с морето и то ги засища както с плодовете си, така и с очакването, което неговата непроницаема стена допуска подобно на пушек от огнището на дома. Като всички възрастни хора и те гледат по-надалеч, отколкото виждат очите им, замират пред нещо, което с идването си ще ги погуби, без дори да ги е познало, защото близостта, неусетното привличане, което е довело чужденеца при неговия непознат родител, е същевременно най-пълното безразличие, заблудата на пристигащия, който, поставен от трагичната съдба на кръстопът, не би направил място за колесницата на стария си, озлобен от гордост баща, би го нападнал и убил с оправданието за наранено достойнство. Слабото зрение на очакващия, на доближилия брега, за да наблюдава в изнемогата си безкрая, е заслепеното зрение на пристигащия, на доближилия брега, за да го направи свой дом, след като го плячкоса. Това море, по което за няколко дни можеш да прекосиш света на родителите си, да стигнеш Картаген, Испания, Херакловите стълбове, то заплашва пътуването и мисълта с избягали от дирята късове време, които са същностно морски, заситени с неопределеност, споени от близостта на небето. Близкото пътуване се е оказало търсене, което мигновено се отказва от пристана. Превърнало се е в далечно пътуване, по чиито някогашни дири неопределеното и невидяното са изпълнили моряка, гледащ картата, със сигурност и копнеж. Хората на брега и хората на палубите са завладени от възторг. Първите, скупчени със знаменца и венци, упоено прескачат от мачта на мачта, броят искрите в комините на параходите, отплаващи с тътен, показват на децата си нещо отвъд техните близки на кораба, нещо, към което моряците рисковано са тръгнали. Изчезнали от погледа на склоновете, някогашните моряци заставали в дъното на палубата, за да се взрат в движението на звездите, в трептенето на техния дом. Плавали са с вярата, че под небето, което са виждали през покривите на домовете си, те са си у дома, но и отдадени на същината на този дом, на предреченото от звездните тела още в мига на раждането. Гледащите звездите, изтеглящите пясъчно въже между себе си и своя звезден дом, са потъвали в нощта на собственото си раждане, завръщали са се при онзи порядък, който ги е начертал като лица и съдби, който ги е свързал с камък и кръст, който, най-сетне, е видял тяхната смърт и мълчаливо е означил съдбата им като надежда, отвоювана през времето. От нашия склон това звездно небе постепенно се разчертава по морето и като вещи астролози започваме да гадаем за болести, щастие, смърт по големината и плъзването на корабите, по тежкото им клатене. Виждаме всички сфери на това небе, виждаме как те се присрещат и разминават, как се събират една в друга, а следващ момент ги е раздалечил. Питагорейците смятали, че от движението на небесните сфери се произвежда чудовищен шум, който не чуваме, защото от първия момент след раждането сме привикнали с него и този навик е част от хармонията в света. Първият вик на света е изтръгнал от нас слуха за заплахата на звездното небе. После небето ни е повикало по-нежно, задушило ни е в музиката си, и от този постоянен, но вече смълчан вик, се е родил навикът. Но чуждата съдба, нашите собствени минали и бъдещи действия, сега ни зашеметяват с простотата си, с леснотата на зависимостите, сведени до волята на това море, най-тясната и най-широка сфера. Тишината от движението на сферите означава ясния момент на пораждането, на поражението на живота, който е оглушал за породилото го. Гледащите морето от тази височина предават волята на морето за живот, защото живеят във вцепенението на навика, на дома, който се пази и храни от морето. Да, ние живеем сигурни и благодарни за морския път, но отказваме да си служим с него по друг начин, освен като път към дома и мислите. Мислим за дните, които ни остават в този град и за завръщането по море, за прекосяването на морето. Когато разговаряме и насочваме ръка към пъстра лодка или към рибари, които героично хвърлят мрежите си, думите ни резонират като предопределения в особената тишина на морето. Знаем, че морето е най-дълбокият израз на движението, на плавната могъща промяна, за която времето на историята не значи нищо. Познаваме лекотата на неговата материя, благосклонната му, аристократична красота. И в същото време се ужасяваме, че идеалът на тази красота е издигнат от огромни маси безформена плът, от цялата тежест на света, която би познал напълно само удавникът, притиснат на морското дъно. В измамното си отстояние приличаме на изхвърлените по брега останки, растенията на съдбата. В измамното си задомяване приличаме на удавници, притиснати под небето. Морето е съседно на нас небе, а небето е море, загърнало всичко. Изправяме се трудно и слизаме към хотела, чийто покрив сме разпознали от височината. Провираме се между пиниите и кипарисите, закрепяйки ръце по прорезите на кората им, после стигаме стаята, за да ни намери отново нощта на навика. Любовта ни наведнъж се разстила по трите пътя на небе, дом и море, по неразплетимата от мисълта троица на Tergeste.

Гл. 10. Малкият Хауф

Флобер може би е бил прав да смята, че Шарл Перо е по-голям поет от Боало, защото е описал по великолепен начин шлейфът на една рокля, който не се побирал в стаичката на принцесата. Четейки приказките на Вилхелм Хауф на моята дъщеря, открих неща, които смятам, че може да опише и мисли само дете или разказвач, който пренебрегва законите на собственото си тяло, определяйки за закон на тялото същото нехайство, с което в една приказва се определя и безделникът. Имам пред очите си тази сцена, в която Малкия Мук се появява част по част на градския пазар и когато очакваме да се поклони и действието да започне, той се олюлява заради ятагана си и разказвачът се пита дали ятаганът е закачен за Малкия Мук или Малкия Мук е закачен за ятагана си. После ни казва, че главата на Малкия Мук е толкова голяма, че го изтощава и повлича на една и друга страна и когато той легне, сънят буквално го приковава за леглото. Все едно това тяло, което разказвачът си е представил, е съставено от своенравни части, сънуващи хоризонт, отвъд който ятагани ще живеят и говорят сред ятагани, глави сред глави, тела сред тела. Тиковете от тези сънища се отбелязват в движенията на частите и за миг тялото на Малкия Мук става част на частта: ятаганът или главата повличат тялото му в някаква своя история. Или начинът, по който в друга приказка единият щърк, преобразеният везир, клъвва другия, преобразения халиф, да не рискува да влиза в неизвестното: по подобен начин думите на везира, седнал отляво в тронната зала, плахо са възразявали на решенията на халифа, но заедно с това са го подкрепяли, обещавайки му подчинение дори в безразсъдното любопитство, чрез което разказвачът ще поднесе и сцена на носталгичен смях. Или от трета приказка — иглата на майстора шивач, която шиела толкова обсебено от труда, че се нажежавала и конецът започвал да пуши. Така и въображението на шивача се скрепяло с образа на принц и когато случайността срещнала тръгналия да пътешества шивач с възможност да се докаже като принц в този си живот, той се впуснал по призивите на съдбата и въображението му се нажежило до такава степен, трезвата му мисъл, едва смогваща да запълни бодовете на случая, запушила толкова силно, че не забелязал как в новия му дворец го изобличили и смъкнали дрехите от гърба му. Да, те му били съвсем по мярка, даже тази нова съвест му прилягала, но когато му предложили да си избере съдба, той поставил ръка върху ковчежето с диамантен надпис “Щастие и богатство”, хващайки конеца на сегашното си положение; другият, истинският принц, който упорито губел баща си, избрал ковчежето с надпис “Чест и слава”, мислейки за случая, който само това не му бил отнел. “Добре, ами ако и двамата изберат едно и също ковчеже?”, намесва се дъщеря ми. Обяснявам й, че това е невъзможно, защото цялата работа е под крилото на една фея, която бащата, търсещ своя истински син, познавал отпреди, по семейному… Или от четвърта приказка — когато недоволен от яденето цар, обичащ добрата кухня, ударил по челото главния си готвач с недопечения телешки бут, който му бил поднесен, и готвачът се свлякъл на пода, ударил се още веднъж на каменната настилка и боледувал три дни. Все едно ако бутът е бил препечен, то готвачът щял да се размине с охлузвания. В същата приказка има и знаменателни баници, които се приготвят от всякакви меса, но една единствена подправка — скрита под хитрите имена “галистомахче” и “кихни-сладко” — може да завърши вкуса им, а ако тя липсва, да навлече на героя ужасни страдания. Както ятаганът на Малкия Мук повлича тялото, но без него то е осакатено, тук подправката, която омагьосва и разомагьосва Джуджето Дългоноско, която смекчава и разгневява царете-гастрономи, е по-могъща от цялото ядене. Тя носи него, не то нея. “Прекрасно! Прекрасно!”, бълбука дъщеря ми, когато й прочитам за гъската Мими, приятелка на Дългоноско, клатушкаща се по поляната със стари кестени, за да търси под лунната светлина билката, която е нужна, а джуджето, отчаяно, че няма да я намерят, вече гледа занесено към браздите на дълбокия вир, в който е решило да се удави. Или от пета приказка — когато наместо да изпее тон Ла, певецът изул обувката си и ударил органиста по главата така, че пудрата от перуката му се посипала в залата. Този певец бил един орангутан, купен от пътуващ цирк и въведен в обществото на малкия град като “племенник” на един “чичо”. Този чичо бил един чужденец, тормозен от любопитството на местните и следобедните им сбирки със силно кафе и сладки козунаци. Този чужденец се представил за англичанин, затова всяка глупост, която вършел мнимият му племенник, учела обществото на обноски: младите започнали да си качват краката по масите, запсували, хранели се грубо и отривисто, сложили очила. Може би пред очите на тези хора е имало много повече пудра, отколкото върху перуката на органиста, така че те не виждали скоковете на маймуната, не чували нейния език, не долавяли животинските й черти. Подчиненото и дресирано животно подчинило подчинителите. Най-сетне, така и разказвачът, Малкия Хауф, изчезнал в своята приказка и от това събитие останал прекрасният шлейф на малката му, едва двадесет и пет годишна смърт.

Гл. 14. “Както ратай томува сянка…”

Историята на праведния Йов може да украси всяка смирена душа така, както календарът украсява времето. Защото праведникът, притиснат в отсека на своя път, гледа към идващото като към избавление с две лица: това на отрадата и това на болката. Тази двуличност е следвала от позволението на Бог да запита посредством друг праведника за неговата праведност. Посредством злото да запита за трайността на доброто в изтляващата го обзетост. Но Бог също така е забранил на посредника сам да осъди изпитвания, като е удължил в живот неговите мъки. Така Йов е бил облечен с времето на праведността върху разрушените си навици и тялото на праведника е остаряло в един миг. От срещата на календарното време, това на навика, и времето на изпитанието, с което посредникът на Бог е облякъл изпитвания, тялото на Йов е заболяло, покрило се е с гнойни струпеи и с нечистотиите на земята. Плътта е изсъхнала върху костите и тоягата, с която сърбежът бил облекчаван, откривала под разкъсаната кожа клетката на едно обикновено тяло. И постепенно този цирк избягал от хората, като губел благоволението им, за да се подчини на изпитанието. Защото хорската среща подбужда негодувания, отправяни от съдения срещу съдника. Йов заживял отстрани на дома си, зад оборите с животни и сутрин слугинята му оставяла дървена купа с храна, извръщайки поглед. Притичвала обратно към стаята, където семейството на Йов, оцеляло по Божия воля от срутилия се дом, закусвало и на въпросите, често бързи и все по-нехайни, отговаряла, че старецът гледа към земята, говорейки си нещо, което не могла да разбере. А той общувал с трима чужденци, негови приятели, дошли да го видят. Пъдел ги безнадеждно с думите си, както кон пъди мухи с опашката си, но те го кацали отново, за да му задават въпроси — на него, чийто език не дръзвал да се противи нито на обещаното, нито на още неизпълненото, нито на вкусеното, нито на онова, което Божият посредник му давал обилно. Език, който викал към обещаната родина от годините в пустинята, много повече от телесните години. Защото да си от страната на Бог, означава да си с лице към Бог, сведено от ударите на Неговата воля и ласките на Неговата милост, изпитана от благочестивия. Да си от страната на Бог означава да си търпелив и дори в нищетата и глада да бъдеш под небето на Бог като пътник, стигнал дома си. Такъв е праведникът — ощетеният с чуждата нищета вярващ, който гледа Бог откъм смирението, че волята на Бог може да откликне в обичайността на праведника повече, отколкото праведникът да потърси помощта на Бог. Благочестието предшества праведността; нали и здравият е силен преди да се разболее. Но относно болестта, която очаква смъртта си в здравето благочестивият изпитва себе си в праведника. До идването на праведника благочестието е служело на доброто, без да бъде изпитано в самото него. То е отвръщало без гордост на сторената милост, но не и със самото добро, раздавайки себе си за нуждата от милост на другите. То си е тръгвало от доброто, отнасяйки го като темел на навиците. То е нямало нужда да го обитава, а само да го навестява с ведрото си лице и безкористните си нужди. Благочестието е признат любимец на Бог, който слуша Бог, без да поставя лице пред гласа му. Защото Бог още не вика благочестивия. Едва праведният е готов да застане в нозете на изпитващия и да се позове на гласа му с цялото си същество, гласейки изпитващия го “Мой Бог”, с гласа на осакатеното си тяло и погубените си навици. Така праведният Йов назовава дома, който дори Бог не може да разруши, защото Бог обитава себе си и в този дом, който е името на Бог, е назидано място и за праведника. Праведният окончава благочестието и надживява всяка една благодат, бидейки дарено от себе си добро в доброто на другите. Но ако не видим благочестивия преди праведния, то остава да видим у праведния чуждата нищета, станала надежда на собственото задомяване в спасението, зовано Бог. И ако благочестивият отдалеч се моли зад праведника, все едно е негова отдавнашна сянка, то той се срамува от праведника, защото вижда в него разсеяното за миг помилване на Бог. Този срам скрепя благочестивия за ангелското крило на надеждата, която разнася ласки, и в същото време моли Бог да не го изпитва, освен ако не е такава волята му. “Зови ме, Боже мой, Свой любимец и аз ще бъда смирен в благодатта Ти, но не ме изпитвай, отнемайки ми я!”: така говори в молитва благочестивият. Той не може да знае за забраната на Бог посредникът да унищожи изпитвания праведник: благочествият не вижда тази преграда, чрез която Бог обича и пази добротата на праведника, защото Бог знае, че праведникът няма да му измени. Смирението на благочестивия пред щастието е подготвило праведника за същинската му безчувственост към собственото нещастие, спохождано извътре само от езика на праведника, който се застъпва за самия себе си пред благочестивите. А прави това, защото смята, че Бог се е отвърнал от молитвите му, в които праведникът не е молел нищо за себе си, обещавайки пред Бог готовността си да облече всяка чужда нищета. За благочестивия изпитанието на праведника е наказание за гордост, която сам той, коленичил в молитва, не е видял у праведния, но е подозирал с ужас у себе си. Йов, когото Бог преградил в изпитанието, говорел с благочестивите си приятели, които опитвали да разберат причината за този огромен крах. И тяхното доволство, ако беше истинско и изразимо, би привлякло времето на наказанието върху неблагочестивите думи на праведника, които изразяват неговото скрито неразбиране и неговата потулена гордост. Това доволство би позволило на посредника да отнеме от Бог волята над праведника, защото би доказало на Бог, че праведникът му е изменил, възгордявайки се, а благочестивите са презрели Божията мисъл. Но техните въпроси, утешаващи болката на праведника, олеквали в радостта, следваща изчезването на всяка неискрена, несъществуваща гордост. Тези приятели, подбудени от посредника, смятали, че благочестието на Йов, скътано в душата му, ще дръзне да съди Бог, подигравайки се на самото себе си. Напротив — то се надсмяло над лицето на посредника, който очаквал, че този човек ще осъди Бог, като му се отблагодари за подкрепата с глас на гордост в самото лице на Бог. Но ако благочестивият въздига за миг ведрото си лице с лекотата на ангел, то праведният гледа земята с цялата тежест на чуждата нищета, която е приел и износил с тялото си. Праведният не може да погледне Бог не защото това му е отказано, а защото е твърде рано той да се върне при Бог. “Още не”, което е времето на греха и смъртта. И ако праведникът разказва за живота си, все едно го изтъква като целебно средство за залуталата се воля на Бог, той всъщност моли своите приятели да отнесат обещанието, че ще служи на волята на Бог, каквато и да е тя, смятайки, че наказанието над неговото тяло означава и глухота за всичко сторено и записано върху времето. Неговият живот изостава от смъртта, която ще го върне на Бог. Затова и в изпитанието си той живее бавно, извън самото време, извън местата на навика, в очакване, което придава на тялото земен вид. Праведният Йов странства извън думите, които изрича, за да опише на благочестивите своя живот. Той живее след живота, който вече го е нарекъл “благочестив”. Но той живее с това “още не”, което пълзи по цялото време и отеква върху него. Йов е изпъден от света на навика с думите, с които Адам и Ева са изпъдени от Райската градина. Огласяването на света от гласовете на хората, изгубили своя дом, стене в дишането на Йов, изпъден от своите навици и подслонен в тялото си, което не може да бъде и заемащото, и заеманото под небето на дома, зован Бог. Но смисълът на тази чужда вина, която правдникът поема, иде не от самия него, а от света, който той обитава. Когато Бог извиква синовете си и при него идва и дяволът, той го пита какво е правел. Дяволът отговаря, че разглеждал земята. И после Бог го пита дали е видял и неговия праведен Йов. Така Бог насочва вниманието на пуснатия в света дявол, отмерващ минутите на “Още не”, към онзи единствен свят на праведника, който може да понесе изпитанията и клопките му. Докато дяволът грози тялото на Йов, хората живеят благочестиво и ето така голотата на Йов пази голотата на света.

“Отвоюване е животът на човек върху земята
и като ден на наемник е денят му,
както ратай томува сянка
и както наемник дебне край на работата си,
така и аз имам празните месеци
и броя си мъчните нощи;
ако ще да заспа, казвам “Кога ще се вдигна?”,
и отново ще чакам вечерницата,
и ще се изпълвам със страдания чак до тъмите.
Облечена е плътта ми в гнилоч и спластен прах,
кожата ми изсъхна и сви се.
Дните ми по-бързо преминават отколкото тъканта се коси от тъчащия,
и изтрити са, и без никаква надежда.”

Праведният Йов търси сянката на дървото, което да закрие голото му тяло, сянката на нощта, която да закрие голите му дни. Но нито тялото му може да понесе дреха, нито денят му може да понесе нощ, а живеят в очакване, което ще ги спогоди. Йов очаква края на времето “Още не”, който ще облече тялото му в нетленност, а денят му във всепроникващата светлина на Бог. Той постоянно напомня пред себе си, че е бил смирен и при получаването на очакваното, и при загубването на полученото. “Пред себе си”, защото това смирение говори от лицето на праведника, без да се докосва до язвите на кожата му. То гали благочестивите, които оплакват срама си, погинал, за да утвърди милостта на Бог и отсрочката, в която праведникът ще помете света на благочестивия относно въздигането на Божията милост. Под сладка дрямка стене болното тяло на праведника; под ведро небе изтичат безнадеждните му дни. Но докато праведникът е изпитван, той вижда двулично идващото време, томувайки с душа истината, и тялото му потръпва от студ, затоплено в съня на ласката, а дните му воюват с времето, дали му обет за целомъдрие. Изгаря го слънцето, което сред руините на навика ожесточено търси изложената кожа, застрашава го тъмнината, която обзема скътаното в себе си тяло. Като страж на дома си, праведникът посреща изпитанията и ги отклонява в себе си. Йов е загубил стадата си, загубил е близките си роднини… но времето на праведника отхвърля самия праведник от загубеното и чрез себе си той е спасил онова, което е загубил за себе си. Раните му са странен обет, че загубеното ще бъде върнато, защото не то вече не е, а човекът, който е бил негов господар, вече не е. Волята на Бог не се интересува от самите навици, от стадата и пашата, от слугите и роднините на праведника, а от близостта на праведника, в която праведникът може да бъде позован. В този момент светът на праведника привидно загива, загива в самия него, за да се обърне той с лице към позовалия го. Йов гледа Бог и дори в ужасния му вид Бог го съглежда с обич. Разраненото тяло, чиято кожа се е свила и набръчкала около костите, явява пределната благочестивост на Йов, която свидетелства за едно “въпреки”, съдържащо се като обещание във волята на Бог, което постоянно задушава и отлага смъртта на тялото. Това “въпреки” диша с диханието на смъртта, то залинява дните на праведника и разлага неговото тяло, разкъсващо нощите и парцалите, дръзнали да го обвият, но то отхранва възвърнатото и скрепено от самата смърт благочестие на праведника. Когато праведникът умре, неговото благочестие, освободено от грижата на тленното, припомня себе си в миг на ликуване, с което праведникът стига небето. Да, казва се, че Адам в изкушението си познал смъртта и пред себе си я загубил в света на хората. Да, казва се, че праведникът е син на Адам. Тази смърт отбягнала да споходи Адам като наказание, за да задължи всички негови потомци. И те хранели смъртта, работейки срещу собствената си храна на нейната нива. Хранейки себе си, потомците на Адам хранели смъртта. Нито за миг тази смърт не давала почивка на света, нито за минута тя не се уморявала, защото изтощението на ратая я изпълвало със сили. Неговото падане зашеметявало взора към истината. Единствено в праведника смъртта закъснявала и отвръщала поглед от ратая. Единствено в праведника ратаят на смъртта можел да потърси почивка и сянка, която обещава нетленно тяло и ден без нощ за дома на истината. И болката на праведника приспивала от умора смъртта, защото смъртта постоянно била извиквана и отзовавана, била в раната, но още не в тялото. Смъртта, състоянието на “Още не”, била отсрочена чрез собствено “още не”. Така времето на болката течало за един безсмъртен праведник, чиято смърт пътувала постоянно към него, бидейки под волята на Бог. Праведникът Йов е разочарование на смъртта, защото тя губи безправното си право да бъде случайна смърт и чрез ужаса на своето идване — чиято мигновеност означава всеприсъствието на смъртта в “Още не тук” — да задължи ратаи за изхранването си. Праведникът побеждава смъртта чрез самата смърт, без да я побеждава завинаги, както я е победил Бог, защото смъртта и след смъртта на праведника остава във времето и обиталището на живота, спасен в зоването на Бог. Но умореният от несрети Йов, изложен на смъртта, подаден от посредника на самата смърт, без тя да може да го получи от друг, освен от Бог, с мисълта си тръгва към сянката на живота. Краката му нямат сили да побягнат; ръцете му нямат сили да затулят от присмеси лицето. Но мисълта ще обжари очите на праведника с топлина, която идва от дома на нетленното тяло и деня без нощ. Тази мисъл вярва в своята причастност към промисъла на Бог, към истината на Бог, и тя отбягва смъртта, давайки почивка на праведника. Така скритата в томителното посягане към сянката вяра, задомява Йов във вече нетленния дом на загубеното, докато езикът му припомня на благочестивите животът му на благочестив човек. Посредникът обикаля гневно и напрегнато около тези думи, за да чуе гордостта на праведника, осъждаща Бог, и в неговото сляпо очакване, измъчващо тялото и дните на праведника, праведникът живее, отстъпен на отстъпа на смъртта.