литература плюс култура |*| GrosniPelikani

Любовни писма

Кариерата ми на писателка на любовни писма започна доста отдавна. Иска ми се да съм запазила копия на някои от тях, обаче като си помисля, едва ли ще ви се четат такива сантиментални неща. А и копия на любовни писма — това си е лъжа на лъжите. (И Фредерик, недей да лъжеш че помниш или пазиш копие от писмата си до Алис.)

Но последното беше забавно.

Обикновено г-н А. върви по коридорите, там, където най-често случайно го срещам. Да ви запозная: Г-н А. е един едър, приятен господин на средна възраст, почти винаги много забързан (летен псевдоним Дишащия хълм). Да кажем, че има съвещание. Горкият г-н А., той наистина има поне по 3 съвещания на ден. Тук ми се иска да се отклоня и да ви опиша как ходи г-н А. Съвсем накратко: ръцете му приличат на две гребла, служат да загребва въздуха. Коремът му е изпъчен, а ръкавите на ризата му са най-често навити. Капитан на кораб, който обаче е започнал кариерата си като юнга, миещ с четка палубата.

Боже мой, Мари не е виждала г-н А. вече няколко дена. Можете да си представите как се измъчва. Онзи ден, докато нещо е работела на компютъра, е изрязала малки листчета, ей така, от обратната страна на използвани листове. Написала е няколко начала на писма, или по-точно това, което е пропуснала да каже на г-н А. през тези дни. Не че Мари си говори с г-н А. По-скоро като го види си навежда главата, обаче все пак има неща, които му се иска да му каже.

На първото листче Мари написва:
Добро утро, г-н А.

На второто:
Добър ден, г-н А.

На третото, само
Да

На четвъртото
Не

На петото, за да има все пак едно с нещо по-конкретно:
Защо Ви харесва толкова много Краси Т.?

(Не че е нужно да знаете, но Краси Т. е един концептуален художник, който г-н А. много харесва. Така че този въпрос правеше останалите да звучат горе долу оправдани.)

Мари носи листчетата в десния, после в левия, джоб на дънките си, поне три дена. Започнаха леко да се смачкват, а тя не знаеше защо ги носеше и как така щеше да ги даде на г-н А. Дори да идваше Нова година и това да бяха не мънички листчета, а картичка с поздравления, пак не би било много подходящо да се дават на стълбите или на коридора... Но Мари знаеше че има нужда да даде тези листчета, и дори, ако имаше възможност, щеше да направи от тези общо пет различни листчета летящи конфети, и като мине г-н А.... Както виждате, Мари не беше много изобретателна, а любовните й писма не бяха с повече от пет изречения. Затова искаше да приложи ефекта на Валтер Бенямин за какво беше там, на изкуството в ерата на..., забравих каква репродицируемост.

Днес тъкмо имаше да плаща нещо на счетоводителката на третия етаж.

Счетоводителката беше влюбена в домакина, който в момента взимаше от нея някакви пари, за да купи някакви... домакински си неща. Двамата бяха много заети в разговора си и дори не погледнаха Мари. Мари си мислеше, че днес е крайно време да даде листчетата. Беше петък, беше ги носила цяла седмица в джоба си. Като виждаше, че така или иначе никой не я забелязваше, тя бръкна в джоба си, за да извади листчетата, за да е готова, ако случайно... Но го направи малко нервно и те паднаха на пода. Тъкмо се наведе да ги вземе и чу гласа на г-н А. откъм края на коридора. Ужасно се притесни, но нямаше много изходи. Листчетата бяха в ръката й, а г-н А. с едри крачки наближаваше чупката на коридора, там където никой нямаше да види какво му дава Мари. Тя хукна и го настигна в гръб, като го докосна по рамото на сакото. Той се обърна учуден и сериозен. Тогава Мари подаде първото листче с Добро утро. В голямата му ръка листчето изглеждаше още по-незначително, да не говорим, че вече беше към 11 часа. Когато втренчен той го прочете, тя му подаде следващото, а той съвсем машинално бутна с палеца си първото в едрата си шепа и пое Добър ден–листчето, прочете го и от устата му излезе нещо като „А-а“. После с пръстите пак на същата ръка прибра в шепата си второто и пое листчето с Да. Тогава Мари се поколеба, взе си го обратно, като наум се чудеше кое листче следва и дали трябва да даде Да или Не. Държеше ги едно до друго и се колебаеше около секунда, но после все пак му даде едното и веднага след това другото. Тогава, като прибираше все така в едрата си шепа листчетата, г-н А. най-сетне пое и петото и се зачете...

Мари хукна в посока към стаята на счетоводителката, като че нищо не се беше случило. Г-н А. продължи пътя си по коридора в обратната посока. Всичко наистина стана в чупката на коридора. Като леко се извърна в последния момент тя забеляза как той си бръкна в джоба, на сакото или на панталона, не беше сигурна.

След това Мари цял ден се чуди какво ли може да направи един мъж като г-н А. с пет малки листчета в джоба си.

Мари разхожда един сън

Днес Мари сънува г-н А. Може да си мислите, че да сънува г-н А. на Мари се е превърнало в професия. Обаче се лъжете. Сънищата, както и всички естествени неща, изобщо не питат кога да дойдат, а най-често трябва да ги пожелаеш, а после да забравиш, че си ги пожелал. Така поне прочете Мари в една книга за поръчки до Вселената, която й препоръча една нейна братовчедка.

Братовчедките са най-подходящи за препоръчване на такива неща, защото не са нито брат, нито сестра, нито баща, нито майка, а някак всички тези неща заедно, нещо като четка за зъби и четка за коса едновременно. Не че съществува такова нещо... С това Мари само искаше да каже, че можеха да ти препоръчат какво ли не...

И така, сънят беше толкова хубав, че Мари реши да отиде сама на ресторант — поръча си пъстърва, бяло вино и палачинка с боровинково сладко за десерт, а после даде бакшиш на помощника на келнера. Не на келнера, защото този много се престараваше. А Мари знаеше, че нищо истинско не идва по поръчка.

Няма да ви разкажа съня й. Само ще спомена, че беше щастлив. Като оставим настрана факта, че г-н А. беше дошъл на гости в къщата на Мари, при майката на Мари, седеше срещу нея и й приказваше нещо, и навярно нарочно, или поне така се струваше на Мари — беше седнал върху ходилата й и тя стоеше зад гърба му и не можеше да помръдне, ...но въпреки това беше мълчаливо щастлива.

Иди, че разбери такъв сън.

Но сънищата не са за разбиране. Най-многото което можете да направите за един сън е да го изведете на разходка. Както виждате, тъкмо този сън много се нуждаеше от разходка.

Тома, който се съмнява

Познавате ли Тома? Не?

Ами това е другият приятел на Мари. Той стои и гледа света. Съмняващ се. Когато го питат „Какво правиш, Тома?“, казва, „Не сте ли чели теорията за луцидността в есето на Сартър за Бодлер?“

Иди, че чети Сартър.

За луцидност Мари като че си имаше някакво понятие. Струваше й се, че това е Луцифер, когато е бил дете, или децата когато са малки. Е, нещо го обърках, но май беше нещо като „Тома когато се съмнява, че вече е станал голям, а пък не е.“

Както и да е. Важното е, че Мари се притеснява за него и постоянно го пита:

Е, Тома, как е днес със съмнението?

А Тома отговаря: „Не, че искам да съм такъв, но днес има особено малка вероятност. Би ли ме прегърнала!“

Мари пита Тома дали вярва, че ако го прегърне, ще му стане по-добре, а после го пита дали ще повярва в прегръдката й, и...

През това време Тома я прегръща много зарадван и казва, че дори когато си представя прегръдката на Мари му става по-добре.

Е, а това не значи ли че вярваш в това, че като те прегърне приятелката ти... или пък приятелството какво е, или да кажем, че би могъл да обичаш някой човек, който като те прегърне и...

Не, не и не! Тома отказва да спре да се съмнява, скръства крак, взима много делово и сериозно от вътрешния джоб на сакото си тънка книжка — много обича да държи такива книжки във вътрешния джоб на сакото си – и започва да чете някой, когото Мари още не е чела.

Налага се Мари бързо да посети книжарницата. Търси дълго из рафтовете книжката на Тома и никога не я намира. Винаги са много тънки или пък вече са се изчерпали. Когато се оплаче на Тома, че книжката е толкова тънка, че се е наложило да я търси един час, докато се отлепи от гърба на някоя дебела и как е възможно толкова много да се съмнява от такива тънки книжки, той възразява много ироничен:

„Съжалявам, че е толкова тънка, може би, за да убеди теб трябва да е доста дебела...“

Сега е ред на Мари да забучи нос в книгата. Идва й да стане, да му дръпне книжката от ръката и да му каже най-искрено:

„Моля те, бъди малко по-малко луциден с приятелите си!“, обаче още не е научила какво е това да си луциден. Ами ако и тя е такава без да знае...

Затова най-камуфлиращо се навежда и се зачита. Тази дума „камуфлирам“ пак от него я знае, и междувременно разбра, че за да не те виждат всички колко си „депри“ (идва от депресия, ама Тома я казва по-свойски), „камуфлираш“.

Така е, днес обещава да е един много съмняващ се ден.

Един цял ден целувки

Тук Мари трябва да си признае нещо пред вас. Един ден, преди доста години, се целува цял ден с приятеля си Тома.

И не беше никакво състезание по целуване, а съвсем доброволно. И понеже знам, че вие не сте се целували цял ден (колко съм гадна!), ще ви разкажа как така се случи и какво представлява.

Най-напред човек няма никакво намерение да се целува цял ден. Разхожда се безцелно и е последният ден от посещението му на чужд град, в който е живял около три месеца. Изведнъж се сеща, че може в този последен ден да се обади на новия си приятел от този град, който се казва Тома и още тогава си е много съмняващ се тип.

Тома си признава, че много се радва, срещат се близо до моста на реката. (Хубаво е в града, в който ще се целувате цял ден, да има река.) В някакъв момент тръгвате да пресичате моста, който края му не се вижда, толкова е дълъг. (Това също е много важно.) И какво става? Тук са важни няколко елемента:

Реката отдолу е голяма, дълбока и тъмна като съдбата.

Мостът краят му не се вижда.

Последен ден.

А до теб е един светъл, синеок, брадясал, пишещ поезия нов твой приятел, който те е накарал да изкупиш книжарницата, защото вади не от вътрешния джоб на сакото си, а сякаш направо от сърцето малки пеперудени книжки, и докато ги следи как се колебаят накъде да полетят, и сякаш иска да си ги върне обратно, като ги вика по име, ти си изрисувал континенти. ...Реката и тя шуми, като че идва от долният свят, а мостът се струва на Мари направо един огромен цип, който шумно се разтваря като че с всяка тяхна крачка — а на Мари й се струват великански крачки — и съдбовно ги водят от другата страна на..................Ципа, което в случая беше една огромна градина край реката.

Там дърветата приличаха на свещници и пътечките бяха толкова тесни, че за да се разминат с други хора, трябваше да спрат да се целуват.

Понякога спираха и защото бяха много жадни и Тома прехвърляше в устата на Мари глътка фанта, а тя търкулваше черешата от сладоледа си...

... ... ...

Даа, започна да се стъмнява и келнерите ги гледаха странно, защото Мари и Тома бяха Маритом и после Томамар, а както е известно трудно се сервира кафе на хора с толкова объркани глави.

После съвсем се стъмни, Тома и Мари се качиха на един автобус, като преди това един смешен апарат изплю малко билетче и Мари се спомни, че ще изпусне влака.

На сутринта се видя във влака и бузите и устата й горяха, а брадичката й беше силно червена. На следващия ден във влака тя хвана коричка. А на последващия си беше у дома и майка й я попита:

„Къде така си си ожулила брадичката?“

Мари съчини цяла история, в която ставаше дума за това как мостовете на някои градове представляват ципове, които понякога заяждат, спъват те и ето те променена за цял живот. И че не е прав Витгенщайн като казва, че границите на езика ни...какво беше, ...беше свързано с границите на света ни, защото трябва да се вземат предвид zip-овете. Там има компресирани данни, например един ден целувки компресирани... могат наистина да разширят, без да говориш, направо... Но майка й не искаше да слуша повече измишльотините на Мари.

Червена от срам глава

Мари ревнува г-н А. от всички. Ами как да не ревнува, като г-н А. е мъж с чар. Нищо че вече оплешивява и челото му е лъснато като меден тиган, а гледана отзад, косата на върха на главата му образува две пистови площадки за въртолети и когато се надвесва над когото и да е, за да разговаря с него – а той трябва да се надвесва защото е над метър и деветдесет и девет, въртолетните площадки стоят много смешно, като че току-що от тях са хвръкнали двата малки въртолета и леко наведеният господин с разперени край тялото ръце е полагал големи усилия да им осигури равновесно излитане... А щръкналите големи червени уши и изключително любопитният нос с големина почти на клоунски, придават на цялата му фигура — въпреки или тъкмо поради добродушния като на пингвин корем — една чудна лекота и ти идва да плеснеш с две ръце и да възкликнеш. Но всъщност той винаги те изпреварва, плеснал с ръце и сякаш те кани да влезеш в широките му два метра панталони — те разбира се не са такива, но ти идва да пробваш, или да му дръпнеш носа — ами ако е наистина клоунски... Или изобщо да влезеш в неговия голяяяям свят — когато разпери ръце и сякаш ти показва огромен балон и самият гледа учуден вътре в него...

В други моменти обаче има страхотно мъжко излъчване... Мари чак се притеснява да го гледа. Например тогава носи дънки съвсем по краката, които изобщо не са слаби, но са дълги и стройни. Стойката му е като на балетист, и когато двата крака застанат някак елегантно прибрани един до друг, единият в малко по-предна, или предно-странична, позиция забелязваш колко красива е едрата подутина между тях... Мари си умира от срам, като разказва това...

А веднъж, като се прегърнаха за Новогодишен поздрав, Мари усети извивката между края на гръбначния стълб и началото на задника му — беше страхотно характерна...

Това е вече прекалено... Тази глава е червена, защото Мари е цялата червена от срам.

Впрочем, така и така е вече червена — а когато си сложил веднъж под средно дългото черно палто едно лачено черно сако, властно изпънато на изпъчения корем, с много странна кройка, с дълга и остра като на риза яка и незакопчан колан, с висяща катарама, Мари си представила местата, където след гей-парад отиват всички лъскави тела и й се приискало да познава нощния живот на г-н А.

„Моя малка Мари“, каза той с блеснали дяволско сини очи „това е забранено за деца... Когато аз бях толкова — и той вдига ръка и отмерва височина някъде до към кръста си — бях същия... (искаше да каже — любопитен...)” А Мари се опитваше да задържи погледа му в съзнанието си, защото точно в този момент в очите му като че се отразяваше цяла една такава нощ и тя можеше да види всички преображения на г-н А. и за секунда да ги преживее..., сякаш че той й я подаряваше с поглед.