литература плюс култура |*| GrosniPelikani - Бележка на редактора по повод на новия текст на Владимир Сабоурин относно Марин Бодаков

Изглежда сайтът литература плюс култура |*| http://grosnipelikani.net/ сега вече остава единственото място където се публикуват априлско-майските апели на Владимир Сабоурин към Марин Бодаков. С това Грозните пеликани се разделят с привичната им (и нежелана) роля на ретранслатори, на място с повишена достъпност — там където нещата лесно се търсят и намират— с битието си на дубликат в интернета за случило се извън него. Ето защо се чувствам длъжна да дам пояснения.
Защо помествам настоящето? — Третият текст на Сабоурин, който вече не е към Бодаков, а е по повод предишните два апела.

Първото писмо към Марин Бодаков, което Владимир Сабоурин ми изпрати за публикация на сайта, ме постави в неприятната ситуация да взема отношение към случай, за който нищо не знам и в който иначе не бих желала да съм замесена. Защото става дума за заети длъжности. Касае се един свят на назначения и оставки, на заплати, на администриране, на ръководство и на конфликти на интереси, с който нямам пряк досег. В този смисъл самата постановка на проблема ми е несимпатична. Допълнително подозренията ми предизвиква постепенното изместване на тежестта на аргументирането към „конфликта на интереси“, тема, която аз знам като медиен сюжет. По силната, според мен, теза остана в първото писмо, където ставаше дума за пренос на политически дивиденти от 90-те години към новото десетилетие през рубежа на дясно-лявото. Само че аз, без да следя много развитието в тази област, не съм забелязала Марин Бодаков да има някакъв изразен политически ангажимент, нито през 90-те, нито сега.

По-нататък като редактор, който мисли за възможностите на сайта и неговото развитие, апелите на Сабоурин към Бодаков ми се струват непомерни за изданието. И то с един вид непремереност, особено характерна за интернет, където това, че се говори отникъде, се бърка характерно с това, че е видимо отвсякъде, за да се търси излаз към онова, което е очевидно за всеки.
Имах случай да се убедя, че именно видимостта е важна за Владимир Сабоурин, а не дискусията на посланията му. В този смисъл за мен някак вече не е толкова сигурно, че той желае отговор. Но може би желае да направи видима тъкмо липсата на отговор.
И ако Сабоурин не желае дискусия — пък било то и защото целта му е наистина да предизвика действието, за което апелира — то той предварително подготвя като реципрочен, в случая, иначе съвсем привичния като тон отказ от дискусия на в. „Култура“, с насмешливото му високомерие и загатващо мускули обещание за незабрава.

Стигайки до в. „Култура“ трябва да отбележа, че новата линия, от днешния текст на Сабоурин, темата за културния промискуитет, оправдава в последствие и колективния отговор, от името на Култура, който получи на своя първи апел. — Ами промискуитетът, както всички по-млади знаем, е борбата на купона Култура, на купона Семинара, на купона Гьолечица и там каквито още безброй купони е имало.

+++
И така първото писмо, общо взето, публикувах, изправена пред, неприятната за мен, перспектива да се окажа на страната на цензорите, на заглушаващите едно разумно мнение. Тоест първата стъпка направих, под напора на една механика на скандала, която знаем от прословутото: „Кой не скача е червен“. Днес обаче отказът ми да публикувам поредното послание, би бил активен, би имал друг смисъл и този смисъл е по-близък до заглушаването, отколкото би бил в първия случай.

Защото, оставайки публикуван само на сайта на Грозните пеликани, в сравнение с Марин Бодаков Владимир Сабоурин наистина говори властовото отникъде, на което екзистенциално симпатизирам; на което се чувствам сродна.
Някак вярвам на етическия залог на Сабоурин; че действа по съвест и по убеждение. Асиметрията в силите между Грозните пеликани и Култура за мен не оставя съмнение, че евентуално въздействие на публикуваното при Пеликаните би се дължало на аргументи.

По-нататък: по съвсем бегли странични признаци, си правя изводи, че апелите на Сабоурин предизвикват интерес сред някаква културна общност и отзвучават битово. Иначе, смълчаност. Феномен, който анализаторите отнасят до тоталитарното господство. И става дума за средата изобщо, наистина, а не само за Марин Бодаков.

И накрая. Сайтът „Грозни пеликани“ публикува всички неща, които му изпратят, ако те надскачат определено ниво на понятийна или образна компетентност и не нарушават основни общоприети етически норми. Както всички текстове на Владимир Сабоурин, така и следващият, далеч надхвърлят нашите минимални изисквания за смислен и изразителен текст. Без да съм се консултирала със специалисти, аз лично, не виждам непочтеност в публикуваните три текста на Владимир Сабоурин, отнасящи се до Марин Бодаков.