литература плюс култура |*| GrosniPelikani - 5. Как се прави буена фортуна

Тежък е животът в Италия. Особено за хора, дето са останали двама с общо трийсетина евро, при двайсет за най-евтина нощувка в хотел. Така че още втората вечер в Римини, даже и не помисляме за подслон, а подобно на хиляди свои съотечественици и техните събратя от Албания, Африка и Мала Азия се решаваме на романтична нощувка под звездите. Проблем се оказва това, че просто няма къде. Дори в обществата, практикуващи възможно най-дивия вид капитализъм, все някой ще се сети да направи пейка, та бременната да си почине, или парк, пияният да поспи, но не и в Италия. И да предположим, че някъде има пейка, то тя ще е опасана с куп предупредителни табели, че е частна собственост. Плажът, както казахме, е също тъй недружелюбен. Така че остава последният вариант: къмпингът.

Влизаме в първото заградено място от тоя тип, което ни попада пред погледа. Питаме колко струва бунгалото. Рецепционистката (която не владее английски) между множеството неразбираеми думи казва "тенти", може би това означава палатки. Шестнайсет евро струвала палатката за двама. Звездите, значи ще мигат отвън, неспособни да създадат каквато и да била романтика. Ние и нямаме кой знае каква нужда от нея, при положение, че от три дни не сме си сменяли чорапите.
Едно рагацо в специална къмпингова униформа се наема да ни заведе до жадуваната "тента". Оглежда раниците ни с подозрение. Виждат му се прекалено малки. Стигаме до една кална локва. Момчето казва:
- Тук!
Наблизо има разпъната огромна "двустайна" палатка в цвят каки. Ние я посочваме и питаме с надежда:
- Тук?!!?!
Рагацото обаче продължава да сочи гадната локва и настоява:
- Не там, тук!

Очевидно тоя тип, около чиито уста още има жълто от ядене на жаби, смята, че за шестнайсет евро, вече платени от нас, ние трябва да легнем в най-гнусния гьол на света, който сме виждали! Обитателите на този гьол отдавна са си тръгнали отвратени, или са били погълнати от собствениците на къмпинга.

Вдигаме голям скандал, който в ушите на италианците сигурно звучи като плахо оправдание, но накрая те кандисват да ни дадат нещо различно от локва, при това само на цената на една локва и малко подгизнала трева. Добавяме четири евро, срещу които получаваме каравана. Тя, разбира се, отдавна не помни славните години, когато гръмогласните й стопани са я търкаляли по Ривиерата, но все пак има покрив, врата, закован прозорец. Дюшеци на дървените нарове няма, разбира се, няма чаршафи и възглавници.

На другия ден сме си чукнали среща с Тошко от Дупница. Уговорката ни е за сутринта, навярно този ден няма тигри. Или пък са хванали запек.

Предполагаме, на всички четящи предварително е ясно, че Тошко ни е вързал тенекия. На уговореното място пред лунапарк "Филабеландия" няма никакъв дупничанин с наднормено тегло и хармониращи със ситуацията в Италия сексуални предпочитания. Няма го и шефо да ни одобрява, а защо ли даже телефонът на Тошко е все изключен?

Не ни остава нищо друго, освен да си вземем по бира от 660 милилитра пред един магазин, да съзерцаваме болонката, която казва: "Io non posso entrare!" и да почнем да си блъскаме главите какви ще ги вършим оттук нататък. От малкото информация, която все пак получихме от Тошко, преди да се покрие, знаем, че в Римини работа нямало. От друга страна самите италианци са много наточени срещу чужденците, които им вземат работните места и правят нещата, които техните сънародници са вършели в Чикаго през трийсетте на миналия век. Току ще мине покрай нас някой устат синьор, който да прочете на събеседника си заглавие от първа страница на днешен вестник: "Иллегала лавора толеранца дзeро!" Тоест нулева толерантност за предоставяне на нелегална работа. От трета страна трябва все нещо да се предприеме.

Решаваме да тръгнем на автостоп на юг, откъдето, знаем, поемали фериботи за Гърция. Как ще се качим на тези фериботи, при положение, че докато стигнем, ще сме останали без пукната стотинка, нямаме никаква представа. Ясно е само, че в Гърция познаваме един човек, а в Италия - нула. Все е някакъв старт.

Първият проблем при италианския автостоп, поне по крайбрежието е, че всичко е гъсто населено. Различни градове на практика няма. От мястото, където свършва едно градче, без никакъв преход започва друго и е много трудно да намериш място за стопиране. Вторият проблем е, че пътищата са скоростни, а колите по-добри от българските, та хората не са склонни много-много да спират. Третият проблем е, че италианците по принцип не спират.

Колите летят в свойте сто посоки, шофьорите гледат през теб като през прозорец, само двама се опитват да ни поразвеселят като ни правят красноречив знак, че за тия неща се плаща, а трети ни прави още по-красноречив знак.

И тук, за разлика от случая с Тошко, правилото се доказва чрез своето изключение - не можем да повярваме на очите си, когато чисто нов ситроен отбива край банкета и включва габаритите. Отначало решаваме, че човекът е спрял да пусне една вода, но тогава дясната предна врата подканващо се отваря. "Чудеса!" - би възкликнал духовният Учител Белчо, за когото ще четете по-нататък.
Така и не научаваме името на благодетеля си, нито той нашите. Не проявява любопитство и откъде сме. Задоволява се с няколко разказа за градчето Ричоне, докъдето може да ни хвърли и което за наше нещастие е само на три-четири километра от Римини (също застроени). Колкото и да е странно, говори тихо и бавно. Сигурно много са му се подигравали в училище. Човекът даже се отбива от своя курс, поема към гарата, прави рискован ляв завой и направо като такси ни оставя пред самия вход.
Оттук нататък пътят е на юг. Не че знаем защо.

Междувременно вечерта е наближила и отново трябва да се търси подслон. Но с нашите спестявания вече дори и локва не можем да си наемем. Решаваме да ги дадем за влак, така хем човек може да поспи някой и друг час, без да му се налага да гледа мастурбиращи карабинери, хем и се отдалечава от родината си.

Зареждат се градове и градчета под формата на гари и табели: Барлета, Фоджа, Бари... Подминаваме Бари, въпреки че билетите ни са дотам. Целта е да се стигне върхът на токчето на Ботуша. Прелитаме край Бриндизи, където знаем, че албанците акостират с хиляди, за да могат италианците да ги удавят след това. Малко преди Лече, който е най на юг, се появява кондукторът и ни вижда как усилено се правим на заспали. От обясненията ни на английски вероятно разбира, че все още очакваме появата на гара Бари. Разбирайки "грешката" ни, човекът цял посърва и казва също на английски:
- Barry... - съпровожда фразата с махане на длан в посока, обратна на движението на влака.
Ние само дето не се хващаме за сърцето и не приритваме два пъти. Изпаднали сме в същия ужас, обхванал Одисей, щом Делфийския оракул му казал, че ще има бая свят да обиколи, преди да се завърне в Итака. Кондукторът обаче е още по-притеснен и от нас, затова започва да ни успокоява, пак на английски:

- Leche - казва, след това сочи нас и прави предишния жест: - Barry!

Тук е редът да го трогнем с познанията си по италиански, като му казваме едно "Мольто грация!" и човекът продължава доволен. Естествено, не иска да доплащаме за извънредните 150-200 километра. Това е и целта на цялото циганене.

Лече прилича повече на някакъв северноафрикански, отколкото на южноевропейски град. На всеки десетина души един е негър. Той изглежда е нямал време да се преоблече и е излязъл в центъра с националната си носия. Тоест с дамската нощница, с която предишната вечер си е легнал. Близо до гарата се намира архитектурният резерват, оставящ туристите с чувството, че докато са спали във влака, са подминали Средиземно море и са се зачукали някъде из Мароко.

Решаваме, че единственото ни спасение е да се обърнем към колеги от първия срещнат вестник. Те поне биха могли да ни упътят къде има въглища за прибиране, или дърва за сечене. За лайна вече не смеем и да мечтаем. Видели сме красотите на Юга и е станало време да се поработи малко. Имаме опит от Турция и се надяваме, че тук поне журналистите ще владеят английски.

Вестникът се казва "Кориере дел медзоджорно" и се помещава на цял етаж. Тайно и от себе си се надяваме, че ще ни отпуснат поне една колонка от страниците си, в която да напишем колко много Венеция прилича на Ямбол и колко италианците приличат на жабари и така да заслужим билетите си за ферибот. Тъй де, докато прибираме въглищата, ще научим италианския, който звучи доста познато. Вече знаем думите панталони, камиони, баньо, поща, кафе, душ, телефоно, уна бира гранде, уна аморе гранде и олигофрено. Малко остава за учене.

Колегите ни изслушват колегиално и казват, че не могат да ни помогнат. Ето, че сме усвоили и новата дума, аюто, помощ. Работа няма. Пари - още по-малко. Със същата любезност, с която са ни посрещнали, ни и изпращат усмихнати. Пожелават ни "буена фортуна". Ние вече сме доста напред в езика, за да разберем какво това означава: "ходете се ибете вгъзъ".

Първото нещо, което ни очарова на гара "Бриндизи", е че таксата за тоалетна е 52 цента. Може би "услугата" е така ценообразувана, един ден човек да разказва на внучетата си: "Това, чеда мои, се случи с мен в град Бриндизи, Южна Италия, лето 2002-ро... В началото на миналия век беше, преди сто четиридесет и пет години. Ееееех, дяди, да знайте как пиках за лев и двайсет... А после си изпрах чорапите, измих си косата и очите, щото пари съм давал, наль тъй?! А после един голям негър... ама това не е за деца."