Андраш Геревич, Мъже
Дата: петък, юни 13 @ 21:12:56 EEST
Тема: Патриарси


Тирезий


“От време на време от сън
се стряскам и не зная какво съм,
стар или млад, мъж или жена.

Трябва да пипна себе си:
потното ми тяло в мокрото лег
ло е единственото доказателство.”

Тирезий е седнал срещу мене,
кучето си е разхождал в Табан
и си почивахме на пейката.

“Дали е тъмно или светло,
отдавна вече е все едно. Спря
вътрешният часовник, който знаеше.

Отдавна вече живея не в настоящето,
а само в предсказания и митове;
дори се губя и на улицата.”

Цигара пали и по ухото
чеше кучето. “Андраш,
да можех само да ти разкажа…

Защото насън съм все жена,
дива и привлекателна, недостижима,
по която мъжете се заглеждат.

Насън играя със собствените си
гърди, кожата ми мека е и фина.
Насън вибрират светлинките.”

Почесва глезена си с белия си бастун,
от ръцете и лицето му се бели кожата,
Кучето намира таралеж.

“Вече е само няколкоминутен спомен
най-красивия миг от живота ми:
когато още ме желаеха мъжете.”

Въздиша, плювва, вглежда се в мен.
“Ако харесваш, че си мъж,
внимавай, може жена да станеш,

толкова е тънка границата между тях.
Не я узнах, защото забременея ли,
щях да можех да съм жена и майка.”




Хермафродит


Сякаш моето тяло е тяло на двама човека,
сякаш все ме прегръща жена, все едно съм орел,
сграбчен в ноктите на змия или октопод.

Сякаш за мене жена е прилепнала при погнусяването
от нейното съществото, и сега тялото й е мое тяло,
кожата й — моя кожа, мирисът й — мой мирис.

Затова ми се ще да избягам от себе си, тайно:
в дискотеката, докато танцувам под стробоскопа,
си представям, че съм някой друг, или докато играя

тенис, когато този друг ми дава сила,
и неизтощим тичам след топката.
Но все чувствам хватката с кожата си.

Този друг седи заедно с мен в тролейбуса —
онзи, който бих бил, ако петнайсетгодишен
не ме бе изнасилила Салмацида:

само нейното желание можа да се сбъдне.
Твърде красив бях, твърде красиво — тялото ми.
Та сега вече съм ни мъж, ни жена.

Станах играчка на перверзници, скъпоплатен модел,
порнозвезда, която ни майка, ни баща разпознават,
защото си мислят, онзи съм, който щях да бъда.

Напразно нося пола, високи токове, сутиен,
когато вечер, на път за вкъщи, се отбия в магазина,
черната четина вече личи под пудрата ми.




Одисей



Двайсет години закусвам не в моето си легло.
“Само скитам, така и не се завръщам в дома си.”
Прорицалището бе толкова хладно в лятната жега,
че в полумрака тръпки разтърсиха потното тяло.
От пророчеството за да се скрие, вкъщи той се престори на
смахнат селянин: плюеше, мрънкаше под нос глупости, пипотеше мъже.
Плъстена гугла криеше добре поддържаните коси,
дълга дреха не даваше да се види, че съвсем не е мършав.

Стисна ралото, впрегна магаре с вол —
едно добиче за лятото, едно за зимата.
Още се зазоряваше и комари го хапеха по врата.
Нищо не значат тия двайсет години. Нищо.

Сееше в разораните бразди сол — царството му, Итака,
е пресъхнало море. Устните му неспирно се гънеха като на луд.
Паламед, Агамемнон и Менелай обаче
го докопаха – трима влъхви, дошли без дарове.

Единият го привика меко, с гласа на здрача — той не се отзова;
вторият викна мъжката, като пладне — продължи да оре
и да трови със сол земята. Третият го повика
като утро, като призив в зори. Напразно.

Грабнаха новородения му наследник, Телемах,
и го сложиха на земята, пред вола впрегнат.
Проясниха се бащинските очи, скочи, сграбчи го, до гърдите си
го притисна — с ръце солени към парцаливите дрипи.

Засмяха се тримата, тупнаха Одисей по рамото,
отведоха го със себе си, да пият за двайсетте години.
Чак до края приказваха за жени — не за битки. Пияни
се прегръщаха един друг, да не си спомнят бъдещето.




Патрокъл


С Ахил сме на лов за глигани в утринната гора.
Троя е тиха, лагера — тих, само птиците пеят.
Потен и разранен съм. Имам лош вкус в устата.

Цяла нощ го ударихме на гуляй. И не ни се заспива вече.
Ахил ляга в тревата, размачквам схванатите му мускули,
с натопен във водата студен парцал му измивам лицето.

“Тази наша война има още дълго да трае. Не ме пуска гневът.
Зъбите ме болят от скърцане. Жените не стигат. Вече
оплячкосахме всички села — пак не стигат. Никога не стигат.”




Тирезий римейк


“Едни и същи ще бъдат жените и мъжете,
няма да има никаква разлика, жената мъж,
мъжът жена ще става неведнъж в живота си.”

В автобуса Тирезий седи срещу мен,
пиян пред себе си зяпа, чеше се по прасеца
с белия си бастун, докато обяснява:

“Мъж мъж ще целува и за жена ще го има, и няма
да знае какъв се е родил. Органите няма
да упътват, щом и един мъж ще може да забременява.”

Челото му се поти. Едва дишам от миризмата му:
урина и алкохол и някакво горчиво лекарство.
Автобусът е почти празен, рано сутрин, дори не спира.

“Животът ще бъде по-лек през първите години,
после няма да има деца, човек и сам със себе
ще си доставя радост, това ще са последните години.”

Все по-ведро гледа пред себе си, почти се усмихва.
“Целуни ме, ще стана млад и силен, чудно красив!”
Стисва ръката ми и полека, задъхвайки се,

с лице се накланя към мен. “Аз съм бил и жена,
младо момиче, и едва като се преобразих обратно,
разбрах, че по-скоро жена бих бил, съпруга с много деца.

После, със слепотата, загубих телесното желание,
затова сега нямам нито жена, нито дете. Днес мен ме
преследват със смутни желания. Ни жени. Ни мъже.”






Превод от унгарски: Мина Цонева и Николай П. Бойков

Тирезий
Хермафродит
Одисей
Патрокъл
Тирезий римейк




Текстът е от литература плюс култура |*| GrosniPelikani
http://grosnipelikani.net
Няколко здрави парчета посред happy end-а

URL на публикацията е:
http://grosnipelikani.net/modules.php?name=News&file=article&sid=402