литература плюс култура |*| GrosniPelikani - Опитвам се да си спомня

Опитвам се да си спомня нещо, но не успявам. Химикалката ми е неудобна, трябва да я сменя. Но не сега. Не точно в този момент. Този момент е за нещо друго. За нещо, което не мога да си спомня.

Между краката ми е мокро. Мехлемът, който изпразних във влагалището си срещу гъбичната инфекция, изтича като сперма. Трябваше да се изръся 20лв този следобед, за удоволствието да се чувствам така. Преди това изядох една ябълка. Беше голяма и кисела. Затова изядох всъщност само половината. Не защото е кисела, а защото е голяма. Обичам да ми е кисело в устата. Обичам в шкембето да сипвам много оцет, в салатите – лимони. Има една лимонова торта, която често заглеждам. Ще си я купя някой ден. Но не днес. Днес не мога. Днес се опитвам да си спомня нещо.

Ето го баща ми. Аз съм 13-14 годишна. Къпя се в банята. Всичко е в пара. Къпя се с много гореща вода. А баща ми ме гледа. През прозорчето към тоалетната. Явно е стъпил отгоре върху чинията. Стряска се като го виждам и слиза. Аз се развиквам. Сигурно е пиян. Поне така звучи като се опитва да се оправдае. Колко ли дълго ме е гледал? И колко ли пъти? Измивам се бързо и излизам по хавлия.

Навън е есен. Мога да ритам кестените докато вървя по улицата. Има и много листа. Жълти са. Стъпвам върху тях и мислено се радвам – уличните чистачи не могат да се справят с толкова много листа. Още няколко падат. С много красив шум. Колко е хубав есенният шум от падащи листа и кестени!

Студено ми е. Влажното петно отдолу ме кара да се чувствам сякаш отнякъде ми духа...

Моята работа е да събирам впечатления. За това често се налага да излизам. Срещам се с приятели в някое кафене. Обикновено ме черпят. Аз почти винаги нямам пари. За събиране на впечатления никой не плаща. Но и те го знаят. Поне някои. Имам приятели, които имат нужда от мен но не ме обичат. Мисля, че не уважават изборът ми на професия. Така аз също спирам да ги обичам. Но на тях пък така не им харесва. Те имат нужда аз да ги обичам. Въобще, много е сложно. Опитвам се да не ми прави впечатление. Май вече успявам.

Понякога не се срещам с приятели, а просто се разхождам. Тогава ми е много трудно. Впечатленията са прекалено много и разнопосочни. Заболява ме глава.

По улицата се разнася миризма на печени чушки. Червени и зелени печени чушки, жълти листа, кестени и аз. Слънчево е. Аз вървя под клоните на дърветата. Прибирам се.

Излизам. Отивам на четене. До мен сяда човек, който през цялото време не спира да си бърка в носа. Представят се съвременни немски автори. Човекът до мен се напива. Не се развълнувах от текстовете и побързах да си тръгна. Оставих зад себе си маси с бели покривки и пълни чаши с вино. Виното беше от бутилки. Лично регистрирах как ги отварят.

Имам брат. До скоро не си говорехме. Вече си говорим. Всъщност говори предимно той. Аз не знам какво да кажа. А той винаги има какво да сподели с мен. Неща за себе си. Много обича да говори за себе си. Аз обаче много много не обичам. Той бързо разбра. Схватливо момче излезе. Сега говори и за много други хора. Хора, които аз не познавам. За себе си споменава уж между другото.

С една от приятелките ми се познавам от малка. Нямам точна представа какво стана между нас. Но когато започнах да усещам, че тя се сравнява с мен, започнах да се отдалечавам. Все пак не ми е приятно това, че някой постоянно те наблюдава и преценява, сканира какви дрехи носиш, какво бельо, с какъв дезодорант се пръскаш, какъв шампоан използваш, всичко. Сега се срещаме не много често, но достатъчно, за да не й става кофти. Много неща харесва в мен и затова и много ненавижда. Ненавистта й се изразява в това, че често ми казва неща, които знае, че не искам да чуя, или пък премълчава неща, които искам да чуя. Това съм го открила без да искам, с течение на времето. Вече не се впечатлявам. Но преди много болеше. Понякога е искрена. Но това се случва в повечето случаи в момент, когато е наранена. И мен ме заболява... все пак й желая доброто.

От няколко месеца нямам телевизор. Ето сега имам нужда да щракам из каналите. Гледа ми се треторазряден американски филм. Писнало ми е от интелектуалщини. Знам обаче, че няма да е за дълго. Много си падам по интелектуални неща по принцип. По принцип, но не сега. Сега ми се гледат реклами за прах за пране и паста за зъби.

Брат ми идва да ползва компютъра. Гледа снимки и си чати. Не мога да повярвам колко време може да стои на компютъра човек, занимаващ се с музика. Оказа се, че и други неща не са такива, каквито съм си представяла преди. Илюзиите ми започват да се разбиват на парчета. Едно от тях ме пробожда право в сърцето и го превръща в парче лед.

Обувам зимните кънки, които ми донесоха, ставам и се запътвам към пързалката. С приятели съм, а се чувствам самотна. Самотата ме обгръща все повече и повече. Накрая става толкова болезнена, че едва си сдържам сълзите. Всички около мен се въртят. Все в една и съща посока. Звучи музика, но аз не я слушам. Не ми харесва и не искам да карам кънки на нея. Затова я игнорирам и мислено извиквам друга. Така карам известно време, без да забелязвам нищо. Отдадена съм изцяло на себе си. От време на време поглеждам към заобикалящия ме външен свят. Свят без посока. Свят по инерция. И аз съм част от него.

— Трябва да завършиш!

„Трябва да завърша...”...

— Не може да оставяш току така образованието си. За какво иначе се блъска толкова време...

Не слушам. Не искам да слушам. Не желая. Не мога. Ако се вслушам ще убия сама себе си. Ще престана да съществувам. Това ли искат от мен наистина?

Прибирам се в моят дом. Там, където мога донякъде да се скрия. Тежко ми е. Не знам как да се защитя.

My name is Isobel

Докосването е част от стъпването. Подът е на рисувани цветя, разположени на еднакви разстояния едно от друго. Тя е боса. Стъпалата й са хладни. Танцува й се. Сама. Усещането за собственото й тяло е един вид нужда. Болезнена, но необходима нужда. Раздвижвайки бавно пръстите на краката си, тя се протяга към пода и едва доловимо го докосва. Те започват да поемат тежестта на тялото постепенно, с равномерност и съсредоточеност, докато то не се отлепи изцяло от мястото, на което е стояло досега. Напрежението се усилва. Стои известно време абсолютно изправена на пръсти, след което се спуска на петите си. Замисля се за момент. Замисля се и тялото й, застинало неподвижно насред пространството. „Какво знаеш ти за любовта?”. Тя се изправя рязко на пръсти, като ужилена. Петите й отново усещат въздуха около себе си. Лека несигурност се долавя този път в движението й, но тя бързо отшумява. „Аз обичам. Не ми е нужно да знам повече” — отсича наум. След което протяга бавно ръцете си напред и пристъпя едва доловимо. В същия този момент, навън, един безименен човек усети първият полъх на настъпващия откъм северозапад вятър. Малко след това вятърът вече си бе проправил път измежду хилядите сгради на града и бе продължил в югоизточна посока с равномерността на пътнически влак с безкрайно много вагони. Изабел също усети настъпването му през отворената балконска врата.

Изабел не й е истинското име. Но го беше измислила като малка, тъй като въобще не харесваше своето. След време никой вече не я наричаше другояче освен Изабел, дори родителите й.

Живее на четвъртия етаж в една от онези стари къщи, строени в началото на века, в центъра на столицата. Тъй като през втората световна война там беше падала бомба която бе засегнала част от стълбището, сега то бе наполовина от цимент, а по-нагоре от дърво, боядисано в червеникаво-кафяво. Апартаментите тук са малко и просторни, с големи тесни прозорци и масивни двукрили врати. Подът от дюшеме бе боядисан в същото онова червеникаво-кафяво като стълбището и създаваше усещане за нещо старо и аристократично. На Изабел не й харесваше много много този цвят за това след време нарисува върху него цветя.

Апартаментът, в който живее Изабел е полупразен. Може би впечатление за това създават размерите му, но въпреки всичко

Изабел се влюби. Първо хареса гърбът му. В него виждаше особено равновесие, нещо, което тя на пръв поглед не притежаваше. Много хареса и начинът, по който той си държеше ръцете в джобовете. С радост констатира, че и тя обича да си държи ръцете в джобовете. След това откри, че той често пуши като върви. Тя не пушеше.