литература плюс култура |*| GrosniPelikani

Дойдоха през нощта на 20. срещу 21. юли, между дванадесет и дванадесет и половина. Няма да са били много, пет, шест юнака вероятно. Чувах само гласовете и трошенето. Сигурно изобщо не бяха забелязали, че в бунгалото светеше. Спалното гледа към задната страна, а завесите бяха спуснати. Първата знойна нощ от дълго време насам и началото на последната ни седмица от отпуската. Още четях — Щифтер, „Из папката на моя прадядо“.

Констанце беше повикана с телеграма за вторник осем сутринта във вестника в Берлин. Изглежда нейната секретарка беше изпяла адреса ни. Серията за любимите места на Фонтане заплашваше да изпадне в застой, понеже обещаните статии не пристигаха навреме. Това му е лошото, когато човек не замине надалеч. Ние двамата — аз работех в спортната редакция, Констанце във фейлетона — сме повече или по-малко цяла година на път и нямахме желание и в отпуската да киснем по летищата. Миналото лято за пръв път наехме това бунгало, двадесет марки на ден, пет на пет метра основна площ, в Приерос, на юг от Берлин, на разстояние точно 46 километра от къщния ни праг, един ъглов парцел, навсякъде борове, идеално в горещината.

Беше странно да бъдем там сами. Не, че ме е било страх, но чувах всеки клон, който падаше, всяка птица, която подскачаше по покрива, всяко прошумоляване.

Като гърмежи отекваше, когато издънваха дъските на оградата. И този рев! Загасих светлината, обух си панталона, излязох отпред — външните жалузи винаги оставаха вдигнати и за през нощта. Въпреки това не виждах нищо. Изведнъж се чу приглушен шум. Нещо тежко беше преобърнато. Те се деряха. Най-напред поисках да светна външното осветление, за да покажа, че имаше някой и тези идиоти да не мислят, че са останали незабелязани. Няколко пъти още изтрещя — после те продължиха нататък. Даже в стъпалата усетих пот. Измих си лицето. От леглото отворих прозореца. Навън се беше разхладило. Дангалаците вече почти не се чуваха.

Точно в седем звънна мобилният ми. Звъни е всъщност неверен израз, по-скоро приличаше на едно все по-засилващо се „Тюлюлютют, тюлюлютют“, което ми беше мило и познато, защото възвестяваше Констанце. Само тя знаеше номера.

Докато Констанце говореше за това колко непоносимо горещо било в Берлин, и питаше, защо не съм й бил попречил да замине за този асоциален град, аз излязох с мобилния в слънчевата тиха утрин и заразглеждах опустошението. Три плоскости от оградата се намираха на пътя. Една бетонна талпа беше отчупена малко над земята. От вкопания остатък изничаха два спирални пръта. При врата вандалите бяха обърнали вертикално тръбата за вестници. Точно отдолу открих покрива и задната стена на къщичката за птици. Преброих седем издънени и четири изтръгнати дъски. Констанце каза, че едва сега й е станала ясна цялата подлост на телеграмата. Наистина не трябвало да я пускам да заминава.

За да не натоварвам Констанце — нея тъй и тъй бързо я обзема чувството, че това или онова било лоша поличба —, премълчах нощното посещение. А и щеше да е трудно да я прекъсна. Дори предшествениците в бунгалото се сдобиха с порицанието й, защото бяха отвинтили бушона, без да помислят за полупълния хладилник. Изведнъж Констанце извика, че трябвало да върви, липсвал съм й, целувала ме, и затвори.

Пъхнах се пак в леглото. Естествено този вандализъм не беше нещо, което да трябва да приемам лично, и обяснението беше относително просто. Почти двете хиляди квадратни метра земя, които вървят с бунгалото, са под аренда. През две хиляди и първа или най-късно през две хиляди и четвърта изтича срокът, тогава познатите ни ще трябва да сдадат тук, тогава свършва преходния период. Затова те вече от години не инвестират нищо. На някои места, на които дървото е твърде прогнило за пирони, телът удържа оградата.

Миналата есен Констанце беше писала една статия за Ню Йоркската полиция, за нейната нова философия. Сетих се за примера с един автомобил, който стои в продължение на седмици изоставен на улицата. Боклук се насъбира наоколо му, под чистачките са защипани пожълтели рекламни листовки. Една сутрин липсва едно колело, два дни по-късно са изчезнали табелките с номерата, скоро и останалите колела. Едно стъкло е разбито, и вече няма спиране. Колата е обхваната от пламъци. Извод: изобщо не бива да възникват пролуки за мародерства.

Поне това произшествие беше спестено на Констанце. Заедно вероятно бихме проявили непредпазливост, или Констанце би била дни на ред потисната, защото сме си затраяли, защото сме се скрили. Но сега аз трябваше да предприема нещо, иначе днес или утре ще ни разбият прозорците.

Станах, за да махна плоскостите на оградата от пътя. Когато вдигнах първата, тя се разпадна. С издадените пирони дъските ми напомняха за оръжейния арсенал на Томас Мюнцер. Първо ги хвърлях всичките на куп. После започнах да ги пренасям към колибата. Да оставя дъските ей тъй, достъпни за всеки, беше твърде опасно. Може би преувеличавах. Факт обаче беше, че дори и символична преграда не пазеше бунгалото.

В тази ситуация намирах за добре да притежавам мобилен. Бях взел с мен в Приерос пазения от Констанце плик, в който беше пъхната цялата документация на мобилния, и най-после се бях научил, как се активира гласовата поща — като изненада за Констанце.

„Здравейте!“ на един мъжки глас ме изплаши. Среден на ръст, по джапанки и пуловер, той стоеше на вратата и питаше, какво са натворили вандалите у нас.

От неговата ограда липсвали две дъски. „Ловджийска ограда“, каза той. „Знаете ли, що за сила трябва за това?“ Най-лоша за него беше вдлъбнатината в охлаждащият кожух на неговия Фиат Пунто. Дълго беше търсил оръдието на попадението, но нищо не беше намерил. Неговата таралежеста прическа му стоеше като кожена шапка над челото.

„Винаги през ваканцията се случва“, каза той. „Все млади хора. Винаги през ваканцията.“

Разведох го. Приемаше инспекцията си много точно, дори многократно клякаше, като че търсеше следи. Намери още части от къщичката за птици, приведе тръбата за вестници отново в хоризонтално положение и ми помогна за остатъците от оградата. Още през нощта той беше уведомил полицията и очевидно не беше пуснал свободно, докато не му бяха обещали да изпратят някого.

„Едно нещо трябва да знаете“, каза той. „За тях това са дрънканици. Толкова неангажирани, колкото са те, тотално неангажирани.“

Заинтересува го онова, което аз разказах за Ню Йоркската полиция, и обещах да му изпратя статията на Констанце.

„Ще ми дадете ли номера на мобилния си?“, попита той изведнъж.

„Номерът на моя мобилен? Изобщо не го знам.“

Сбръчването на челото му надигна толкова нагоре неговата четинеста коса, че най-предната част се насочи към мен.

„Ще трябва да погледна“, казах аз и попитах, какво планира, ако дангалаците пак се появят.

„Първо ще уведомим.“, каза той.

„Не може да навреди“, казах аз.

В бунгалото седнах с плика в ръка на леглото. Всичките ми колеги имаха мобилни. Не разбирах защо си причиняваха това. Никога не бях искал мобилен, докато Констанце не беше дошла до идеята за еднопосочен мобилен. Да търся — да, да бъда търсен — не, с изключение на нея естествено.

Докато го преписвах забелязах, че номерът ми завършваше на 007.

„Впрочем казвам се Нойман“, каза той и ми подаде една касова бележка, на която беше надраскал своя номер. В същия момент се позвъни. Набързо поздравявайки, той се отдалечи.

В редакцията направо всичко се беше объркало. Констанце трябваше да остане в Берлин, най-малкото до други ден. Тя каза, че заради отлаганията имало и вътрешно-фейлетонно вдигане на гири. Нямах представа за какви отлагания говореше тя. Не слушахме радио, понеже липсваше УКВ-копчето.

Констанце все още беше бясна и смяташе, че господа колегите просто не били понесли поражението срещу хърватите на световното по футбол и затова си придават толкова важности.

Докладвам й за последната нощ. Тя казва само: „Тогава си ела.“

„Да“, отговорих аз, „утре.“ Не исках да изляза като страхливец. Освен това горещината тук се понасяше чувствително по-добре.

Подредих. Ако полицията наистина се появеше, не трябваше да си помислят, че нашите хазаи само са дали земята под аренда, защото тук ставало дума за западен парцел. На края пометох терасата.

Следобеда говорих и с други от съседите. Разбрахме се през нощта да оставим да светят всички лампи на разположение. Позиционирахме така колите си, че фаровете да сочат към оградата и да можем ненадейно да заслепим хулиганите и може би да успеем да ги фотографираме. Действахме според лозунга: хора, шум, светлина. Помежду ни обитателите на бунгала се беше развила един вид солидарност на Дивия Запад. Полицията не се виждаше, за което никой вече не обелваше и дума.

От един вид благодарност избрах номера на Нойман. Представата, че съм свързан с някого чрез сателит, тоест през космоса, и преди вече ме беше опиянявала. Това, че бяхме съседи, няма и триста метра като разстояние, правеше работата само още по-фантастична. Наместо Нойман, една жена каза: „Това е гласовата поща на“, последва пауза, и после в галактическа изгубеност чух думите „Харалд Нойман“. Накокошинване плъзна нагоре по ръцете ми до раменете. Естествено и приятели звучат объркано или сломено на телефонните си секретари. Но Нойман звучеше не само потиснато, но и се срамуваше изобщо да носи някакво име.

Малко по-късно имаше кратка буря. Видях Нойман да се задава откъм гората с кошница пълна с гъби. Още от далеч той се провикна: „Като цвекло!“ Имаше пред вид, че в такова време човек можеше да събира гъби, все едно обира цвекло, или че са големи като цвекло. Покани ме да хапнем.

В сравнение с нашата барака неговото бунгало беше малък палат, с телевизор и стереоуредба, кожени кресла и две високи столчета. Нойман сервира червено вино и бял хляб към гъбите. След това играхме шах и заедно изпушихме цяла една кутия Club. Изглеждаше, като да няма връзка между Нойман пред мен и онзи, който казваше името си по гласовата поща. Въпреки това не смеех да го попитам за семейството или професията.

Привечер облаците над езерото се оцветиха в розово. Приготвих се с голямата настолна лампа и номера на Нойман.

След десет светкавиците проблясваха равномерно като алармено осветление. Последва дъжд като из ведро. Най-късно тогава ми стана ясно, че тази нощ никой няма да дойде.

Следващия преди обед стегнах целия багаж, още веднъж премих и се сбогувах със съседите. Не заварих Нойман. Вероятно пак беше в гората. Не мисля, че хората останаха с впечатлението да съм страхливец. Нали виждаха, че Констанце вече не беше тук. Тежък обаче се оказа телефонният разговор с хазаите ни. Трябвало да се погрижа за оградата, в колибата имаро още колове. Но само за хладилника беше отишъл целия преди обед, стигаше толкова.

В края на септември мобилният звънна посред нощ. В първия момент помислих, че трябва да е онова писукане, което сигнализира за падналите батерии. Но това „тюлюлютют“ ставаше с всеки следващ път по-силно. В тъмното опипах нощната си масичка. С върха на показалеца преминах по клавишите — трябваше ми средния на втория ред от горе. Звъненето беше станало непоносимо силно.

„Юнаците пак са тук. Трошат!“ И след къса пауза: „Ало! Нойман е! Отново трошат! Чувате ли?“

„Аз обаче изобщо не съм вече там!“ казах аз най-после.

„Трошат!“

От страната на Констанце се включи светлината. Тя седеше на края на леглото и клатеше глава. Със свободната ръка аз покрих процепа на микрофона. „Един съсед от Приерос.“ Почуствах как ми изби пот. Никога не бях споменавал за размяната на номерата, понеже ние така и така нямаше да отидем повече в Приерос.

„Сам ли сте?“

„Все някой трябва да удържа позицията!“, извика Нойман.

„Сам сте, така ли?“

„Разбиват моята ограда, мръсниците!“

„Повикахте ли полицията?“

Нойман се разсмя и трябваше да се покашля. „Добре ли сте?“ Звучеше, като че отпива. Така и не му пратих статията на Констанце за Ню Йорк.

„Какво искате?“, попитах аз.

„Само чуйте само какъв трясък!“

Притиснах слушалката към ухото, но напразно.

„Сега са до пощенската кутия“, извика той и изглежда пое още една глътка. „Хубавичко трябва да се понапънат. Дори и по двама няма да успеят свещниците. Достатъчно вече, вече стига толкова?“

„Стойте там, където сте!“, извиках.

Констанце стоеше на вратата и ми показваше, че съм ку-ку. В антрето тя после каза нещо, което не разбрах.

„Ало?“ попита Нойман.

„Да“, казах аз. Или той имаше пред вид юнаците при оградата. „Останете вътре!“, извиках аз. „Не се правете на герой!“

„Отидоха си“, каза той и се засмя. „Никой на хоризонта, духнаха, напълниха гащите!“ Отчетливо чух, как Нойман отпи и как остави шишето. „Свещници такива“, изпъхтя той.

„Не бива да сте там сам?“

„А Вие как сте всъщност?“, ме прекъсна той с почти ведър тон.

„Останете в къщата“, казах аз. „Не излизайте сам, може би през уикенда, но не в работен ден!“

„Кога ще дойдете пак тук? Имаме една партия реванш. Или да вземем да поиграем дистанционен шах? Дайте ми адреса си? Изсушил съм гъби, цял пълен чувал.“

„Господин Нойман“, казах аз и не знаех какво повече.

„Кофата“, изрева той изведнъж. „Моята кофа за боклук!“

„Ама оставете кофата“, казах аз. „Тя не е важна!“ Няколко пъти извиках „Ало?“ и „Господин Нойман?“. После се чуваше само едно ту-ту, а на дисплея беше изписано: връзката приключена.

Констанце се върна в стаята, легна си от нейната страна, с лице към стената, и си придърпа завивката през раменете. Опитах да й обясня цялата работа — че първо съм се поколебал, но после дори съм бил радостен да мога да помоля за помощ някой съсед. Констанце не помръдваше. Аз казах, че се притеснявам за Нойман.

„Навярно той като нищо пак ще се обади“, отговори тя. „Честичко ще се случва вече. Но ти нали на никой не си даваш номера.“

Мисля, че в подобни моменти двамата сме така разочаровани един от друг, че се мразим.

Отидох в моя кабинет, за да взема зарядното за мобилния.

„А ако той разпространява твоя номер?“ Констанце се обърна и се подпря.

„Защо пък да го прави?“

„Я си го представи!“

„Констанце“, казах аз. „Това са глупости.“

„Само вземи да си го представиш!“ Вдигна обратно презрамката на нощницата си, която беше се плъзнала от лявото рамо. Но тя не се задържа.

„Кой ли само би могъл да ни се заобажда“, каза тя, „всякакви едни съседи!“

„Нашият номер го има в телефонния указател, съвсем нормален номер. Всеки може да ни се обади.“

„Ама нямам това пред вид. Ако някоя къща е опожарена някъде или е бомбардирана и някой избяга навън, с нищо друго освен своя мобилен, защото той случайно му е бил в джоба. Тогава можеш сега да говориш с него.“

Пъхвам щекера на зарядното в разклонителя до леглото.

„Може като нищо да се случи“, каза Констанце. Тя отново взе гувернантския си тон. „Търси те някой от Косово или от Чечения или от там, където беше онзи прилив. Или един от тези, които бяха замръзнали на Монт Еверест. Сега можеш да говориш с него до края, докато окончателно настъпи край.“

Тя продължаваше да говори, облегната на лакът, с голо ляво рамо, и се взираше във връхчето на възглавницата, който стоеше косо нагоре. „Представи си, с кого ли само ще започнеш да си имаш работа тогава! Никой вече няма нужда да е сам.“

Беше безсмислено да се обаждам на информация, защото беше безсмислено да се обаждам на Нойман. Не знам, какво би било по-неприятно, да го намеря или още веднъж да трябва да чуя как той произнася името си по гласовата поща.

На дисплея се появи знакът за зареждане: Очертанията на една малка батерия, през които на три степени се движи една наклонена черта. Това беше последното, което видях преди да угася светлината. В тъмното Констанце каза: "Мисля, че ше се разведа."

Слушах дишането и движенията й и чаках „тюлюлютют“.

Жалузите на будката за вестници вече бяха издрънчали, когато ръцете ни докоснаха случайно. Потрябва още вечност докато се осмелим да доближим един до друг. Но тогава се нахвърлихме един върху друг както дълго вече не, като че безсънието ни беше побъркало.

По някое време започна "тюлюлютют". Идваше отдалеч, като позивът на космически кораб, тих и неясен, съвсем постепенно проникваше по-близо, ставаше по-силен и все по-силен, за да заглуши накрая всичко друго, така че ми се струваше, че Констанце и аз се движехме напълно беззвучно. Само това „тюлюлютют“ се чуваше — докато внезапно прекъсна и внесе спокойствие и замълча, както ние.