литература плюс култура |*| GrosniPelikani

Кога Христос е с нашата страна

Отрано днес се лепнах за компютъра,
във порив да разбудя аз духа си,
и влязал в един сайт от шейсетте,
си пуснах клипче на Джоан Баез.
А тя, спокойна, млада и красива,
върху екрана пееше, така че
отпуснах пред нея и неволно
замислих се за всичко във живота си:
„Ах, толкоз много работи във него
не съм успял до този миг да свърша
и ако днес, когато над главата ми
житейските ми облаци разсяват се,
не сбъдна всичко вложено, то значи
че няма да успея и до гроб!”.
...И само подир миг усетих как
за всичко туй започнах да се моля.

Във моята духовност уникална
не беше този акт необичаен,
но странното бе в случая това, че
се молех пред лицето на Джоан.

Излишно е казвам, че екранът
ми заприлича на икона стара
със лаково покритие, а тя,
запяла баладичната си песен
„Кога Христос е с нашата страна”,
не само, че не ме разсейваше с гласа си,
но като всяка красота трансцедентална,
която щяла да спаси света,
спсяваше духа ми първо с факта,
че само повече го съсредоточаваше.

И точно в този миг – звънецът звънна!
Вратата аз отворих – и в дома ми
задъхана влетя една колежка
по твърде важен повод – да ме пита,
понеже тя пък пишеше и сатира:
„Дали ей тези нови стихове
добри са за печат във вестник „Стършел”?

Като Джоан бе млада и красива,
ала облечена тъй грозно и безвкустно –
с натруфен грим, с плебейска реч, със този
триъгълник от безсърдечни прашки,
прозиращи през късата й рокля,
че просто изход друг не ми остави,
освен да кимна: - Да, за „Стършел” стават!

Доброто възпание навреме
ни раздели, но, дявол да го вземе,
утайката горчива в мен остана.
А как бих искал моята „Осанна”,
която бе прекъсната от нея,
макар и с незначителна промяна,
към свършека поне да доизпея:

Призри ни нищетата, Христе Боже!
Кога ще бъдеш с нашата страна?
Ако снизходиш в тези територии
по-скоро, за което те и моля,
стори така, че нашите момичета
не просто да са хубави, понеже
видях... че си ги бива и така,
но да са хубави с онази красота,
която ни привежда към молитва.

Молитва към компютърния Бог

Благодаря ти, Господи, че прати
в компютъра ми вирус дигитален,
и му блокира лимфите, а също
и всичките системи в организма,
та тъй можах най-сетне да остана
аз насаме със себе си и бавно
да си допиша стиховете, дето
от толкоз дълго време ги отлагах.

Защото с пълно право казва твоят
равин несбъднат и пророк брадясал,
че Интернет е опиумът за народите
и че онез, които в дните сетни
при себе си връщат и записват
емисиите на духа си с химикалки,
са всъщност негови гробокопачи.

Аз чувам – като мънички лопатки,
писците им как скърцат, пресушавайки
на Интернет блатата „безпросветни”
и като Фауст в тоя час ликувам,
макар да знам, че той ми е предсмъртен:
- О, миг, ти тъй си хубав! Спри!
Огледай се – да те не арестуват!
На тоя свят ламтежите културни
враждуват „по природа” с естеството.
Режимът на клавишите в решетки
отвека е поставял манускрипта,
и скрипторите – също, ала зная,
че те ще са наследници на пая
от бъдещия земен рай и тяхно
ще бъде също Царството небесно.

Нима във Библията, Господи, не си
открил за нас Ти същото: Когато
компютъра си някой „гений” изгаси,
хиляда ангели се радват в небесата!

Балада за таланта и традициите

Този ярък спомен ми остана
от една литературна среща с Хайтов:

В публиката някой го запита
вярно ли е, че с магнетофона
дълго из Родопите е скитал,
интеврюта вземайки от стари хора
и че „Диви разкази” са всъщност
дешифровката на тези ценни записи?

Той подсмъркна, жест направи, сякаш
с малкия си пръст клавиш натиска
и с лице към питащия рече:
- Господине, ето ти магнета,
моля, дешифрирай ги и ти!

...Едва ли с чиста съвест някой може
точно мойте глъбини сърдечни,
индиректно даже, да упрекне
във любов особена към Хайтов.
И изобщо, в по-обширен смисъл,
в носталгия по времето, когато
мъжете ни са крадели момата,
а тя в дола се тръшкала, додето
потурите светът си е събувал.
Напротив, често чувам да се казва,
че младите въобще не се долюбват
със крадени моми. И с пълно право!
Но като свидетел безпристрастен
/ на кражбите /, тук искам да допълня,

че и моите „балади” ги написах,
натискайки клавишите на тази
компютърна механика пред мене.
Като – по-лошо! – при това наместо
да интервюирам стари хора
справки правех в „Гугъл” и във други
хранилища със планини от памет.

Така че мойте разкази са само
дешифровката на тези ценни справки.
И тъй като в момента, както чувствам,
намирам се пред публика огромна,
ако някой в залата понечи
в плагиатство пак да ме упрекне
и придавайки си лишна важност, каже,
че това са разпечатки само,
„Техниката ви опропасти!”...

- Ето ти компютъра – ще кажа, –
моля, разпечатай ги и ти!

Компютърът ми работи с дърва

На Галина Златева

Бе късен подиробед. Беше зима.
Аз презглава завил се бях с килима,
и слушах как до моя радиатор
бръмчеше тихо с своя вентилатор
компютърът. И сънният му шум,
зад моите притворени клепачи,
разпалваше във тъмния ми ум
върху стените пламъци във здрача,
и чувствувах сред коледния студ
дваж по-приятен къщния уют,
понеже този лъх, сред мрака зимен,

шумеше като огън във камина.

И тъй като ме дрямката унасяше,
което значи – пламъкът му гаснеше,
по костите ми в миг пролази студ.
И без да бъда болен или луд,
самичък аз дочух се във съня си
унесено да казвам на жена си:

– Сложи му малко повече дърва! –

И целият угаснах след това.

Но даже и в съня ми, все по страстна,
в мен жаждата да споря не угасна,
макар чрез кошмари и задочно.
И то пък – със онези хора точно,
които нямат досиета чисти,
но не престават да са публицисти,
и въпреки моралната си язва,
през ден се те напъват да доказват,
че днес изпусталялата ни нация
е жертва на глобална конспирация,
понеже спи и тя в духовен мрак
и от матрака не съзира как

в Интернет масони хвърлят мрежите
да уловят душите на младежите!

А други пък, по-малко верломни,
твърдят въобще че нямало масони,
но ропота им старчески не спира:

– Компютърът не ще ти компенсира
туй, дето от душата ти извира
и като звучен ручей там и тука
по камъни прескача и бълбука,
понесъл говор млад и песни птичи,
и пръска смях, и доста криволичи,
в струите си прозрачни отразил,
Галино моя, твоя образ мил,
додето, подир глътката резлива,
в духа ти водопада излива,
навеки свързал с моето сърце
сърцето на любимото лице.

А трети, пряко шумната гълчава,
метафори да бълват не престават,
понеже тези форми са им скъпи.
И посред тях, доколкото аз зная,
централната им фигура е тая:

„Не ще съгрей компютърът духа ти!”.

Когато чуя всичкото това,
отвивам мигом своята глава
и скачам от леглото, още сънен,
пледирайки пред ропота им тъмен:

– А, моля, моля! Спрете ваште вопли!...
Повярвайте на мойте сетива:
Не само че компютърът топли,
но при това – работи със дърва.

Зелените чехли

„Планетата за да опазим чиста
и за да грее слънцето лъчисто,
не бива за кокетните преструвки,
жени, да си купувате обувки
от разни материали синтетични,
понеже те не са екологични!”.

Подведен от въпросната презумция,
а също, от оназ централна функция
на мозъчния тръст – да бъде умен,
аз всяка сутрин гледам как срещу ми,
без средствата си много да подбира,
екологична фирма рекламира

едни зелени чехли от трева.

Да, истина дословна е това!

Във „пощата” щом вляза, на екрана
във миг едно момиченце засмяно,
без хич да се бои, че ще настине,
разхожда се във някаква градина

във две зелени чехли от трева.

А след това детинската глава
внимателно извръща то към тебе
и със гласче от приказка вълшебна,
щастливо пита: „Искаш ли това?”.

И даже своето „не” да му река,
то пак държи ги в своята ръка
и те увеличават се, додето
навре ми ги директно във лицето.

С което разтуптява то сърцето ми,
и виждам как те цели са изплетени
от таз трева под детската ми стряха,
когато ходилата мои бяха
на възрастта на нейните години.

И без да се боя, че ще настина,
аз заран, щом прозореца разтворех,
подобно тоз компютърен екран,
съзирах мигом слънцето в простора
как весело ми кима с лик засмян.

И как, прозирността му да личи,
то праща свойте палави лъчи
директно към зелената трева,
като я пита: „Искаш ли това?”.

Да, от сърцето на една ръка
беше лицето негово – така,
както и аз във този миг се гледам
с лика на туй момиченце на седем.
И въпреки, че то е възръст ранна,
със риск да причиня сърдечна рана,
и да угасне погледът му влажен,
бих искал съкровено да му кажа:

– Носи си ти обувки синтетични,
за тичане подир мъже отлични.
А чехлите зелени запази ги
за онзи час, когато скърб и книги
за теб ще са единствени другари.
И твоите очи сред бръчки стари,
подобно пеперуди в страшна мрежа,
със завист ще съзират как младежа
с момичето в тревата тичат боси
във чехли от трева сред сенокоса.

А твоите връстници и познати,
на спомени и болести богати,
или кога си зле, въобще ги няма,
или, решили жизнената драма,
те лягат, като в бременна утроба,
в могилката изпъкнала на гроба.
И техните нозе, по детски боси,
на бродницата-смърт след сенокоса,
поемат по небесната ливада
или пък хващат стълбите към ада
и бродят цяла вечност след това
в едни... зелени чехли от трева.