Норберт Шойер, Из „Върху шума“
Дата: четвъртък, януари 21 @ 13:44:17 EET Тема:
1
В детството ни за брат ми и мен цялата къща беше изпълнена с шумове и страх, само ромонът на бента, разположен зад кръчмата, ни успокояваше. Вечер лежахме в леглото, струваше ни се, че това шумолене заглушава всичко, а ние се носехме бавно все едно безжизнени, с разперени ръце, към шумолящия бент, само едно безкрайно звездно небе над нас.
Но оттогава много мина; сега сме 1996, аз междувременно съм на четирийсе и пет, брат ми Херман е две години по-голям. Ранна есен е, шумата започва да се оцветява, елхови иглички се полюшват от дърветата по брега, попадат в реката, където съм аз и се опитвам да хвана някоя риба. С рибарските принадлежности на Херман съм, неговият стигащ до основата на гърдите гумиран панталон, кошче за риба, елека, шапката с пъстрите мухи за примамка, които той сам беше навързал и въдицата му, черна дълга над два метра, карбонова с жълти водачи. Опитвам се да уловя голямата риба, но се нагласям нескопосано, не хвърлям право в целта, тъй че шнурът се заплита, провисва в храсталаците на брега, а аз губя качествена стръв – както и преди, когато идвах на риба с баща ни и с Херман. Тогава обаче умишлено губех стръвта, защото за мен риболовът и реката нищо не значеха. За Херман напротив те бяха всичко. През времето, в което не беше тук, а плаваше по море, той непрекъснато говореше на касетите, които ни изпращаше, за своята голяма река. Винаги съм смятал, че реката, рибите и неговата Алма биха му стигнали, би се задоволил с тях. Но е било другояче, как иначе би могло при него да се стигне дотам, че вчера вечер да го откарат – може би всъщност наистина е душевно болен и може би ще го затворят за дълго.
Алма ми даде вчера вечер, след като беше затворила кръчмата зад последните посетители, рибарската екипировка на Херман, спомена, че брат ми и без това би искал да ми я даде. Освен това тя каза, че за мен било по-добре да остана няколко дни тук, вместо веднага да се връщам пак в града. Мисля, че и за Алма е добре да не бъде сама сега. Тя беше тази, която ми се беше обадила и беше казала, че Херман вече от дни се бил затворил в своята стая и не искал да говори с никого, беше разказала, колко много се бил променил той през последните месеци, след изчезването на холандката, че бил ставал все по странен. Докато говорех по телефона с нея, чувах във фона посетителите на бара. Алма прошепна: „Мисля, че брат ти е болен, постоянно говори за тази древна риба – ихтис –, нали знаеш, точно като баща ви някога. Сарториус смята, че Херман се нуждае от помощ, но брат ти абсолютно никого не пуска в стаята и не говори с никого – дори и със Сарториус, като се има пред вид, че той се е отнасял винаги добре с него.“
Съобщи, че напоследък Херман се бил интересувал единствено от своите блесни. Вече не ловял риба, а само от сутрин до вечер клечал на реката, гледал комарите и мухите еднодневки над водата. Когато след това се прибирал вечер, отивал зад бара, пиел ракия, черпел питие след питие, разказвал объркани истории, качвал се на масата, развиквал се безпричинно, дерял се да пее и държал високопарни речи, които напомняли на баща ни. Излагал се пред всички, наругавал посетителите, а след това просто ги изхвърлял от кръчмата.
Алма ме помоли да дойда веднага, не знаела вече какво да прави. И сестрите ми искали да дойдат. Алма дори тях беше повикала на помощ, въпреки че Алма и моите сестри от времето на нашето детство, откакто Алма беше стажувала в нашата кръчма, бяха като огън и вода.
Освободих се за няколко дни и след работа заминах с влака за Айфел. От години вече не се бях прибирал в къщи и рядко бях се чувал с брат ми и сестрите ми. Напоследък не се бях прибирал в къщи дори за рождените дни на майка и за Коледа. Всичко, което научавах за моето семейство, идваше от редките телефонни разговори с Алма или от касетите, които Херман продължаваше да ми праща редовно, чието съдържание обаче ставаше все по-объркано.
2
Аудиокасетите, които Херман ми беше пращал през всичките години, носят надписи като: летен дъжд, река, шламова кутия, ровена, вир, котел, нимфи, устия, баластра, любов, чакълести, кремъчни и шлифови наноси, огледало, спокойни води, войни, прави отсечки, скални наноси, забентоване, речни завои, подкопан бряг, надвесени храсталаци, потънали дървета, - и отново и отново касети с надпис 'барплот'; на които може да се чуят само объркани гласове и мърморене на петачета, дрънканици на пияни, блъскане на джаги, скърцащата врата към писоара, прочистване на гърлото, кашлица, шепот, пиянски песни, песни от музикална кутия; касети за развъждане на риба, риби за разплод, сестри, Карибите, кораби с шрот, океани, под реката, тайни притоци, наводнения, бълбукане, ихтис, за древната риба и други странни неща. Като прослушвах някоя касета, ставаше като едно време, в детството, когато лежах в леглото и не можех да заспя, долавях шумове от стопанството. Херман разказваше на касетите за пъстърви, липани и мряни, които можел да хване с голи ръце. „Има риби, толкова стари, колкото нашата река.“, казва Харман на една касета. Когато чух това, се запитах: „Как е възможно да бъдеш толкова старо същество, колкото нашата река, толкова прастаро?“
3
Стоя, с въдица в реката, като някога в детството вдишвам водата, неща, които реката носи със себе си, все едно е старо яке, с претъпкани джобове. Питам се, как всъщност съм се върнал в къщи, мисля за семейството ни, за сестрите ми, които, когато вчера се върнах от старческия дом, където бях посетил майка, ме чакаха в кухнята зад кръчмата заедно с Рийс.
По пътя насам дълго бях седял в Кьолн в бистрото на гарата, докато най-после в шест часа потегли първият пътнически влак за Айфел. Надявах се някак да мога да помогна на брат ми. Когато се качих на влака, бях малко пиян. Наистина бях обещал на Алма да дойда, но всъщност не исках да имам вече нищо общо с моето семейство, едно семейство, което, докъдето назад може да се проследи, е живяло все в Айфел. Леля Рийс някога ни беше разказала, че само двама мъже от семейството били напуснали този край, това са: единият – чичо ми Якоб Аримонд, който бил повлечен през войната към Сибир, там избягал от лагер за военнопленници и се върнал пеша в къщи, вторият – брат ми Херман, който след години като моряк из всички океани по тази земя също отново се беше завърнал.
Отначало предците ни са били селяни, които освен това държали и кръчма. Когато в края на ХIХ век е била построена железницата през Айфел, която минава от Кьолн до Трир покрай реките Урфт и Кил, те се отказали от селското стопанство. Най-напред преживявали от работниците, които прииждали отвсякъде, за да строят западния вал и язовири. След войната в гостилницата биваха разквартирувани най-вече американски войници, които бяха разположени в Прюм и въздушната база Битбург, напоследък търговски представители, летни курортисти и въдичари, които отсядаха при нас, за да пускат въдица в нашата река.
Още докато бях на път за в къщи Алма е събудила първите рибари, те са станали, облекли са се, минали са в гумирани панталони по коридора, където се намира също и стаята на Херман, с влачещи се, скърцащи стъпки са слезли по мухливото стълбище, закусили са в гостилницата. В детството ми винаги се будех, когато рибарите слизаха надолу по коридора и тихо си приказваха за най-добрите места за риболов. Много преди въдичарите Херман вече беше на реката. Вземах пижамата му, слагах я на възглавницата си и я миришех: водна трева, мъхнати камъни, потънала шума – с тези миризми отново заспивах, сънувах, че съм в реката, сънувах сирени и странни водни същества, докато Алма се наведеше над мен, прошепнеше ми в ухото, че трябвало да ставам и да отивам на закуска; понякога тя лягаше при мен в леглото, с връхчетата на пръстите си подраскваше, гъделичкайки корема ми. По тавана на стаята проблясваха отражения на преминаващата долу покрай къщата река, по нея плаваха чудесни неща, които сега изглеждаха изгубени завинаги.
Тогава ние, Херман и аз, често ходехме за риба с баща ни. Когато в късна есен въдичарите и курортистите бяха заминали, реката беше само наша. За баща ни изглежда това беше най-хубавото време, той най-често беше в добро настроение и по-рядко пиян, отколкото друг път. Отивахме с него до мястото пред подлеза под железопътната линия, за да ловим щуки. Баща ни ни разказваше за Пол Маклеан, известен американски мухар, който след войната бил стациониран като пилот на хеликоптер във Вестфалия. По това време баща ми бил с приятели на обиколка с колела по Вере. Докато почивали, над тях закръжал въртолет. После той бил полетял малко над реката, толкова ниско, че плъзгачите почти докоснали водата и произвели вълни, които прелели по брега. Най-после хеликоптерът пак се издигнал, обърнал, върнал се и преминал към приземяване на една ливада наблизо. Докато роторните перки още се въртели и вятърът им отнасял шапките от главите, изскочили двама американски войници. „И знаеш ли кой беше единият от тях?“ Баща ни правеше една голяма пауза, поглеждаше Херман – ако разказваше тази история за забавление в кръчмата, той оглеждаше компанията, изчакваше и най-сетне протръбяваше: „Великият Пол Маклеан, другият просто носеше рибарските му такъми, седна на брега, запуши и отпи. Лових риба с Пол, той ми даде назаем пръчката си и ми показа, как се прави.“ Маклеан бил разправил на баща ни за реките в Монтана, в които бил ходил за риба преди войната. Баща ми имаше една муха-примамка от него, която винаги носеше със себе си в горния джоб на рибарския си елек. По-късно, след като братът на Пол, Норман Маклеан, беше написал чудесната книга за брат си и за мухарството, той изпрати на баща ми един екземпляр от първото издание с посвещение. Понеже още нямаше немски превод, а баща ни не знаеше почти никакъв английски, Херман му преведе цялата книга. Баща ни я носеше винаги със себе си, скоро можеше да я чете и на английски, често я разгръщаше, седейки на брега, цитираше по цели пасажи, които знаеше наизуст.
Но когато пристигахме на брега, баща ни преставаше да говори. Той слагаше пръста си на устата, или поставяше ръце на ушите като раковина, за да намекне, че сега рибите чуват всичко. Отивахме на дълбокото при насипа на железницата или при затвора на бента, където водата почти не помръдва и там големите щуки имат ловни участъци. Реката беше покрита с пъстри, плаващи килими от листа. Тогава не можехме да ловим на спининг, понеже влакното би останало върху листата, блесните не можеш да ги водиш добре. Понеже беше станало по-студено, слънцето не грееше вече до дъното на реката и водата не беше достатъчно стоплена, много подводни растения бяха изчезнали, а с тях и плячката на щуката, която през есента е по-гладна и по-лакома отколкото през другите сезони.
Когато вчера сутрин седях във влака още се надявах, че междувременно Херман се е съвзел и като всяка сутрин е донесъл хлебчетата за закуска на клиентите, помогнал е на Алма да подреди масите и след това е качил бутилки бира, кола и вино от мазето, за да ги нареди в хладилника зад тезгяха. По време на пътуването все се питам, как така изведнъж той е престанал да ходи за риба и само завързвал тези блесни, как така вече не искал да лови риба, с изключение на тази древна риба, тази химера, която и баща ни вече беше преследвал. На някои касети, които Херман ми беше пратил, той говореше, че искал да ходи на риба с мен, като че това тепърва ще направи от нас истински братя. Но аз така и не му отговорих, за мен това не беше важно. И вчера по време на пътуването също постоянно изпитвах импулс да поема обратно, съжалявах, че пропусках важни дискусии. Не знаех, какво всъщност щях да правя тук, нали няма да мога да помогна на брат ми – твърде дълго бяхме живели в различни светове –, макар и той постоянно да ми пращаше тези касети, които аз, в по-голямата им част непрослушани, слагах в една кутия до бюрото ми.
Влакът излезе от Кьолн. В купето имаше американски войници, на път към въздушната база, и младежи, от рок-концерт. Влакът напредваше през депа за контрейнери, през предградия и все по-навътре в провинцията. Посевни врани се носеха на тласъци над полетата с прибрана реколта, валеше, по-късно слънцето проблясваше през облаците. От дърветата по брега върху спокойно течащата вода падаха листа. Малки ученици влязоха в купето. Помислих, че няма да е много до зимата, колко бързо бяха отминавали годините, скоро ще съм стар, нищо няма да остане освен избледнели спомени. Помислих, че би могло да бъде хубаво да стоя в реката и да ловя риба. Намислих си пръв да попитам Херман, дали ще дойде с мен да ловим риба.
Когато влакът пристигна по нашите места, се качиха хора, които пътуваха за седмичния пазар. Преди в пазарните дни винаги в гостилницата ни беше много оживено. Спомних си как леля Рийс веднъж отдавна беше казала, че през младостта й хората пристигали тук от далечни околности на пазара за добитък и на пазара за домакински стоки. Тогава търговията вървяла добре – и след войната също, когато американските войници били разположени в Айфел. Рийс някога разказваше и за времето преди войната: за търговците на капани за мишки, предсказатели и чудотворци, за Цирбес, който обикалял с глинени изделия и грънци и с песни в самоделни рими от пазар на пазар, и за приятелките от младостта, които се женели за GI[*] и с тях заминавали за Америка, за чичо Якоб, който в един пазарен ден се върнал от плен.
В такъв един пазарен ден сме били направени Херман, а вероятно и аз също, както смяташе Рийс, от един мъж, който изкупувал от селяните раздробената от бомби дървесина на техните гори и после я пласирал на дървопреработвателните предприятия. По-късно този мъж трябва от дъжд на вятър да се е мяркал в нашата гостилница, когато пътувал с Персей, един електрически уред за акупунктура, из Айфел. Майка не е искала да се ожени за него, бил е значително по-възрастен и вече е имал жена и деца – „беше един глупак, не можеше и името си вярно да напише“, беше мнението на Рийс. Майка никога не говореше за него, всичко, което знаехме за него, идваше от леля Рийс. Майка казваше, когато Херман или аз я питахме за биологичния ни баща: „Всичко е без значение. Рийс не бива да разказва такива големи глупости.“ Но Рийс не слушаше майка и все ни разказваше разни неща, които не трябваше да знаем.
Влакът мина плътно по реката, изтрака през села и покрай циментовия завод, в който беше работил, принуден от недоимъка, баща ми, а по-късно и Херман. Баща ни беше блъскал като помощен работник при мелниците и клинкерните силози, все там, където майсторът имаше нужда от някой за мръсната работа. Той мразеше тази работа, но трябваше да печели допълнително пари, гастрономията, особено през зимата, не носеше достатъчно приходи. Когато се ожени за майка, той мислеше, че може само да си лови риба, ще трябва между другото да се грижи и малко за бизнеса и вечер да стои зад тезгяха в кръчмата за компания. Но той се беше лъгал, както за толкова много други неща.
На няколко километра преди нашето градче долината става толкова тясна, че между релсите и планинските склонове може да мине едва-едва само още реката. По скалите от пясъчник се вкопчват акации, борове и ясени, чиито клони стигат до средата на реката. Баща ни беше обяснил, че тези дървета с техните клони хранят рибите, защото от клони и листа в реката падали бръмбарчета. Реката на това място е много дълбока и изглежда напълно неподвижна. „Рибите са на спокойствие тук“, беше ни казал баща ни.
Във влака си припомнях как за пръв път бяхме тръгнали с баща ни да ловим на муха. Той ни беше събудил рано сутринта, навън беше още тъмно. Когато слязохме, той вече беше смлял кафе и беше направил бъркани яйца. Слушахме радио, докато баща ни четеше местния вестник и както винаги ругаеше реакционните статии; баща ни смяташе всички политици за корумпирани и реакционни, беше анархист, четеше Бакунин, Ленин и Макс Щирнер. Баща ни говореше за световната революция, караше се, че така не можело да продължава, че живеем в система, която носела в себе си ядрото на своя собствен залез. Сега се питам, дали в това отношение нещо се е променило.
След като бяхме закусили, ние отидохме на реката. Над водата се издигаше мъгла. По елховите клони се плъзгаше роса. Сиви чапли клечаха по върховете на дърветата. Баща ни ни учеше на много нещо, та ни каза, че трябва да пристъпяме тихо към брега, иначе от бреговите храсталаци през водата вълните на налягане от нашите стъпки биха стигнали до рибите, рибите имали орган, с който можели да възприемат вибрацийки, освен това трябваше да следим за сенките си, но ако пускахме въдиците от прикритието на някой храсталак, рибата би сметнала пръчката на въдицата за клон.
Стъпвахме като на кокили по дигата на железницата, избягвахме хрущящи чакъли по пътя, прекосявахме устията на поточета, минавахме по външната страна на речни завои, по наноси железен шпат и хребетни участъци, където водата тече по-бързо, по места с потънали дървета, едно място с кремъчен камънак и косо спускащи се брегови региони.
„До мястото за риболов човек се доближава винаги в посока обратна на течението, за да не бъде усетен прекалено рано от рибите, които се разполагат винаги с глава срещу течението, и човек трябва да остане възможно по-надалеч от края на брега. Колкото по-високо се намира слънцето, толкова по-малко в ущърб се забелязва сянката, рибата гледа право в слънцето и то само замъглено“, обясняваше баща ни шепнешком.
Когато пристигнахме до нашето място за риболов, повече не говорехме. Мъглата се носеше още плътно над реката, отдолу се забелязваше спокойно течаща вода, рибите се изкачваха и се образуваха кръгове, безброй много кръгове. Баща ни внимателно хвърли във водата влакното с изкуствената муха, остави ги съвсем естествено да се понесат с течението до укритието на рибата, с хвърляне разграфяваше мястото, хвърляше едно до друго. Ние също трябваше да опитаме, аз се пипках във водата между баща ни Херман. Баща ни ни преподаваше основните положения на мухарския риболов, точното хвърляне в целта, бавното оставяне на блесните да се отклонят, което имитира комар, ларва или водно магаренце.
Баща ни искаше да ни научи всичко за рибите. За него рибарството беше животът, в който всъщност той винаги само губеше. Рибарството било хитрост, търпение, тайнствена свирепост, красота и щастие. В тази връзка той често споменаваше своя американски приятел Пол Маклеан, чиято религиозност той обаче не можеше да сподели. Баща ни беше атеист, той беше на мнение, че екзистенцията на Бога не била условие за красотата на света, с което той имаше пред вид на първо място красотата на нашата река. Мен тогава това не ме интересуваше – нито литературата от Беренс и Ренел и други мухари, чиито книги той ни препоръчваше да четем.
„Рибарството е занятие с мънички, почти невидими неща. Неща, които идват от един друг свят и за които в края на краищата можеш само да се догаждаш“, поучаваше баща ни. Не разбирах, какво иска да ни научи, може би тогава и не исках да разбера или, от момента, в който бях разбрал, че той не е биологичният ми баща, повече не исках да се уча от него. За баща ни беше безразлично, че не сме му биологични синове. Той ни обясняваше, че и пъстървата не знаела, кои са майка й и баща й. Като малка рибка тя дори трябвало да внимава да не бъде изядена от родителите си. Може би просто се показвах несръчен, не знам вече. Моето влакно се замотаваше твърде често в гъсталаците по брега, губех ценни блесни, просто нямах търпението. Дрехите ми се намокряха, а аз зъзнех.
Когато мъглата се разсея и слънцето заблестя върху водата, ние видяхме безбройни пръстени от изкачващи се пъстърви. Издигащото се слънце искреше върху водата, по крайбрежните храсти висяха паяжини с капки роса. Баща ни и Херман газеха предпазливо във водата, така че да се завихрят възможно по-малко тиня и наноси. Те стояха в границите на брега, хвърляха блесните косо към средата на реката, пускаха въдица срещу посоката на течението, опитваха най-напред да нацелят долните риби. Херман правеше всичко точно като баща ни, още тогава той вече беше добър въдичар. Те издърпваха обратно блесните с малки дърпачи. Над водата танцуваше отблясък от комари и цветен прашец. Нимфите, чието време да се излюпят беше дошло, бавно се издигаха от дъното към повърхността на водата, придвижваха се няколко метра срещу течението на реката, докато обвивките им се спукат, изпълзяваха, изсушаваха с движения крилата си, докато армия от насекоми се издигна във въздуха и затанцува над водата. Тогава ми се стори, че с всяка крачка, която изминаваха баща ни Херман по-нататък срещу течението на реката, те се разтваряха в тези блещукащи над водата частици. Изглеждаше все едно двамата щяха да изчезнат завинаги, в едно вечно траещо, невидимо присъствие щяха да станат плячка на голямата риба. Ако някога съм вярвал в нещо свръхестествено, в някакъв Бог, то в онзи момент.
-------------------------- Бележки под линия:: [*]GI [джи ай ] нарицателно за пехотинците от армията на САЩ.
Преводът е направен по читателската проба, из романа на Norbert Scheuer, Überm Rauschen, 2009, C.B.BECK от Антония Колева.
|
|
|