литература плюс култура |*| GrosniPelikani - Комунистическата психика и болестното раздвоение на националната идентичност

Датата 09. 09. 2009 г. подбуди незапомнен прилив на сватби. Стотици младоженци я избраха заради щастливото съвпадение на цифри.

У нас към нея бе проявена многозначителна двусмисленост: от една страна като към комунистически празник, от друга – като символ на антикомунизма и ден за почит към жертвите на комунизма. Това съживи питанията: 1) Докога бившите комунисти ще поддържат пагубното раздвоение на националната ни идентичност? 2) Има ли в комунистическата психика симптоми на колективно душевно заболяване и ако да, какви?

За разлика от индивидуалната биологическа идентичност на човека, която се гради върху телесни признаци (ръст, цвят на очите и косата, лице, пръстови отпечатъци ...) – личностната и колективната идентичност се основават върху непрекъснатостта на съзнание и памет.

Болестните разстройства на личността се съпровождат от амнезия (загуба на памет), несвяст – загуба на съзнание, нарушения в идентичността поради раздвояване и множественост, непомнене, забрава, забавено и затруднено, нелогично мислене. Засегнатият от тях трайно или хронично се мисли и осъзнава като друг, счита себе си за друга личност с друго име и се държи като такава, забравя “Кой” е той наистина. Динамичната психиатрия познава множествени последователни личности редуващи се в душевноболния, които не се осъзнават една друга, или едната знае за другата (другите), а останалите – не. Например Х е ту А (французин), ту В (немец), ту С (италианец).

Това важи и за колективните душевни заболявания. И там се наблюдават нарушения в непрекъснатостта и единството на самосъзнание и памет.

Установено е, че циганите често страдат от колективни психични заболявания поради замъгляване, забрава и неяснота на колективната им “Ние-идентичност”. У тях почти липсва историческа памет. Те не знаят “Кои” и “Какви” са, кои са техните предци, какви са основните им исторически събития? Нямат дълбока обща колективна памет и живеят сякаш извън историята носени и подмятани на повърхността. Нямат обща митология или национална религия. Приемат религията на по-силния. Нямат обща писменост, нито литература. Имат само общи песни, танци, музика и суеверия, любов към чергарството, огъня, коня и петела. Живеят колективно-групово, на тумби и махли. Практикуват инцест, т. е. семейството им като социална институция е закърняло на архаично и примитивно ниво дотам, че то е по-скоро групово, отколкото моногамно и лично.

Според някои цигановеди липсата и неупотребата на лични местоимения в циганския език е индекс за неразвитост на личностната себеидентичност, за разтваряне и сливане със “своите други” (нашите) в една аморфна общност. Ако е така – ромите трябва да се ползват с ограничена вменяемост или с невменяемост когато вършат престъпления, даже тежки и углавни, защото ще се окаже, че вършат правонарушения в повечето случаи групово и без умисъл, като нерядко убиват, нараняват, нанасят побой и крадат просто “хей така”, невинаги по силата на необходимост, а от чувство за прекомерна солидарност и сплотеност със “своите”. Или (може би?) към тях трябва да се възстанови примитивната “колективна наказателна отговорност” практикувана до неотдавна от комунистите когато наказваха също роднините и близките на своите “класови врагове”? Да имаш “буржоазен произход” макар да си лично достоен и невинен за тях бе равносилно на “провинение” и основание за наказания и дискриминация.

Впрочем подобни патогенни черти (прекомерна солидарност и групова сплотеност) са очевидни и в комунистическата психика. Това обаче не трябва да бъде тълкувано като израз на хуманизъм и прогрес, на нова по-висока неегоистична и неиндивидуалистична нравственост и на “класова солидарност”, а като симптом за психическа деградация и регрес към примитивна психика, съпроводена с приспиване на съвестта, отказ от личната съвест и личната отговорност и разпад на личността поради разтваряне в един “колектив”, което е проява на загубата на морал поради замяната му с примитивни нрави и редукцията на истински човешкото съзнание до ограничено “класово съзнание”. Защото развитата и цивилизована човешка психика е свързана с лична съвест, лична отговорност и личен (съзнателен) морал, а не просто с безлична традиционна нравственост и колективни нрави, които могат да бъдат и варварски.

Сходни патогенни черти на раздвоение на националната психика и идентитет бяха налице и при националсоциализма в Германия, ала там на расова, а не класова основа. Тогава “немците” твърдяха, че са “арийци” и преследваха, ограбваха и убиваха хиляди и милиони свои съграждани и чужди поданици из Европа на основание на “семитския” (еврейският) им произход. Впрочем националсоциалистите избиха в концлагерите си над 1 милион роми, считайки и тях за “низша раса”.

Подобни прояви на примитивна “колективистична психика” са характерни също за арабите, живеещи на племена, за афганистанците, ескимосите, туземците, пигмеите. Те изплуваха и в конфликта между тутси и хутси в Руанда, който бе израз на временна колективна невменяемост предизвикана чрез сугестиране от медиите и слуховете насъскващи едното племе срещу другото. Тази неизчезнала напълно, а оттеглила се в несъзнаваното, древна примитивна психика се съживи и на Балканите при разпадането на бивша Югославия, пак медийно ретранслирана, използвана от други нации с развити памет, съзнание и идентичност, които способстваха една нация с налудна (шовинистична) идентичност да се разпадне до шизофренно-множествени колективни личности с етническо съзнание, взаимоотричащи се и враждуващи помежду си. Тази колективна психика продължава да живее и сред лумпените.

Съхранявайки, държейки будна и възпроизвеждайки въпросната примитивна и патогенна психика българските (бивши) комунисти продължават да действат против националната ни идентичност и интереси. Докога?

Когато гореупоменатият психически регрес към примитивно-сплотена племенна и варварска, расова или класова психика – характерна за фанатизираните комунисти, започне да “овладява масите” с натрапчиво пропагандното “промиване на мозъци” – националната идентичност на една страна започва болестно да се разпада, защото се прекъсва връзката между минало и настояще отвеждаща към бъдещето; появяват се “бели петна” в националната памет и се отварят “фуги” и “лезии” в непрекъснатостта на съзнание и памет. Историята се пренаписва и се измислят спомени и митологии, които отговарят на халюцинациите и появата на “натрапчиви идеи” в психиатрията.

Освен нациите със слаба или раздвоена идентичност има и такива с много силна и единна (например евреите, поради Библията, по-точно Петокнижието, Стария завет, Талмуда и Кабалата). Те се чувстват избрани и сплотени, ала не по примитивен начин.

Сходни промени в психиката се наблюдават и в мафиотските организации. Ала там е налице и личен интерес – престъпленията не се вършат като проява на “безкористно зло” както нерядко при примитивната колективна психика. Те са рационално обмислени и предумишлени.

Оттук следва родството между: цигански клан, мафия и комунистическа партия. Еволюирането на примитивната комунистическа психика води до засилване на личния интерес и съзнание, съпроводено с появата на корист и корупция, което рефлектира в разпад на солидарността с “масите”. Ражда се червената “мафиотска клановост”. Това намира израз още по времето на сталинизма, когато се появяват и първите “червени кръстници” описани с чувство за хумор от Илф и Петров. Паралелно с това редовите маси предумишлено биват все по-настойчиво патогенно-примитивно сплотявани и “колективизирани” чрез стадоподобното им натикване в “общежития”, жилищни кооперации, колхози, ТКЗС-та, квартални организации, профсъюзни звена, местни партийни ядки и други циганоподобни форми на съвместен живот. Това е вид “психическа зараза” предизвикваща умишлена хронична невменяемост, видиотяване и кретенизиране на голяма част от населението, което бихме нарекли “масовизация-циганизация” на гражданската и селска маса попаднала под комунистически ботуш.

Онова, което европейските политолози наричат “балканизация” на психиката в Европа може да бъде наречено и “циганизация” на колективната идентичност, феномен, който може да се прояви сред различни неонацистки групи и сред феновете на футболен отбор или музикална група.

Вършенето на безкористни злини за богословите е израз на “обсебеност” и сатанизъм. Комунистическата пропаганда сатанизира значителна част от населението в страните където победи. На мястото на Сатаната застава комунистическата върхушка. С тази разлика, че комунистическите вождове и кръстници не са сатани, е нещо по-лошо и от Дявола. Защото той знае, че Бог съществува и се бои от Него, докато те са атеисти и не се страхуват от нищо. Не ги е еня и за собствената им душа. Не е сигурно имат ли такава. Следователно, болестното деградиране на комунистическата психика е по-лошо и от сатанизъм. То води до бездушие, безсъвестност и безотговорност.

За да може да се осъществи непатогенна идентичност между това, което съм бил (миналото), това което съм (настоящето) и продължи отнапред накъм можене-де-се-бъде онова, което желая проективно, и ще съм, ще бъда (бъдещето) – за да се гарантира екзистенциално континюитета на социалното и лично психично време-живот е необходимо непредвзето, неподправено и искрено (истинно) открито преработване на миналото – биографично и исторично – за да не се наруши автентичната идентичност в непрекъснатостта на памет и съзнание в националното и/или лично самосъзнание.

Без усвояването, изживяването и преработването на собственото минало в “работата” на паметта и съзнанието нациите се деперсонализират. Те се разпадат на механична сума от различни етноси, класи, раси, кланове – фамилии и родове със собствено съзнание и на тълпи, сган, племена, фенове, сюрии от индивиди с аморфна психика, лишени от общи колективни спомени обединяващи ги заедно в едно национално цяло. Колективните спомени касаещи ключовите “исторически събития”, които е редно да бъдат искрено, прозрачно и еднозначно за всички осветлени и обяснени, са конституиращи за идентичността. Например, какво действително се е случило на 09. 09. 1944 г. в България? Окупация от чужда армия или освобождение, ала от “кого”, след като сме били свободна държава? Появят ли се две или повече тълкувания и то не частно, а на общо-държавно ниво – зейва болестно раздвояване и размножаване на националната идентичност.

На тези неща трябва да се гледа сериозно. Тук няма място за игра. Защото всички древни и примитивни фази от развитието на човешката психика не изчезват, а само закърняват и задремват на несъзнателно ниво, откъдето всеки миг в кризисни и преходни исторически ситуации могат да бъдат “събудени” и да лумнат дори сред най-културни и цивилизовани хора (немската нация по времето на Хитлер е една от най-културните в света!), завличайки в регрес към примитивна психика огромни маси, раждайки зверски насилия и заразявайки с “невменяемост”.

Израз на шизофрениране е когато има раздвояване в спомените, които отделно или последователно се свързват с два или повече субекта всеки от които отрича другия и претендира, че неговите групови и личностни спомени са валидните за миналото и че “това там”, е бил – “той” (комуниста-революционер), а не “друг и друго” (превратаджия и окупация). При положение че става дума за едно и също събитие, истината за което логически и исторически може да бъде само “една” – кой от спомените и коя от интерпретациите е валидна? Дали истината за нещо е винаги релативна и зависи изцяло от типовете пожелана интерпретация, тълкуване, разказ, дискурс? Или тя все пак има отношение към нещо обективно и проблясва като ни се разкрива откъм фактуалните събития накъм нас? Историческото самопознание, върху което се гради автентичната национална идентичност, претендира за обективност и научност, ала и за екзистенциална истина, живяна от хората и отпечатана върху гърба на “жертвите”. То периодично чисти, ревизира и отстранява фалшификациите, макар те постоянно да се трупат в националните истории поради желанието на отделните правителства, партии, режими и издигнали се личности да се себевеличаят или да се изплъзват от историческа и наказателна отговорност. Винаги е имало победили престъпници, добрали се до властта, които са героизирали смъртта на членове от своите банди, представяйки я като “даване на свидни народни жертви” докато в действителност те самите са виктимизирали стотици доблестни и невинни патриоти.

Щом в колективната памет заработят паралелно два или три идентификационни механизма – нещо с националната идентичност не е в ред. Ала и изпадането в “социална амнезия” за кардинални национални събития също е симптом за колективно психично заболяване – най-често поради дългогодишен политически терор и масови душевни травми.

Друг индекс за объркване и раздвояване на националната идентичност са авторефлексивните твърдения като това, че “ние, българите” всъщност сме “славяни”, “траки” или “тюрки” или само име за боклучива смес от най-различни етноси. Сякаш няма български орди дошли на Балканите. Една нация може да се състои от няколко различни етноса, приравнени в своите права като нейни граждани от съответния произход (например евреи, гърци, арменци, власи, цигани...) Ала когато единият от тези етноси (най-често далият името на държавата-нация) започне да твърди, че той е “цялата чиста нация” – нещата стават шизоидно лоши, защото се тръгва към етнорасизъм и дискриминация, или направо към “етническо прочистване” на територията.

Въпросните трангресивни авторефлексивни твърдения могат да бъдат съпроводени със сугестиране отвън, вживяване, всмукване и усвояване в себе си и в своята памет на “чужди спомени” и “друга история” на друга нация, по-голяма и по-силна. Това е начало за асимилация, за която се работи и “отвътре” не само “отвън”. Така е постъпил Хитлер с Австрия преди нейния аншлус (доброволно присъединяване към Третия райх).

Маркс е твърдял, че “пролетариите нямат отечество”. Те не са нация, а измислена от него “класа” лишена от “класово съзнание”, нуждаеща се да го получи “отвън”, т. е. удобен исторически материал за революционни манипулации. Тяхната солидарност била само класова и интер-национална. С което се дава ход за създаването на де-национализиращи партии, рушащи националния суверенитет чрез запалването на класова омраза и граждански войни.

Екскомунистите продължават да предизвикват с помощта на медиите, образованието, възпитанието и чалга-обезличителната масова култура болестно раздвоение в националната идентичност, поддържайки не само “втора икономика” – сенчесто-мафиотската, но и “второ съзнание” и паралелна “втора памет” за основните национални исторически събития, злоупотребявайки с властта си на червени олигарси и медийни магнати.

За да не заболее душевно една нация, е необходимо нейното минало да е споменно-живо. Да се осъзнава, помни и изживява. Неизживяното и забравяно минало, тегнейки в несъзнаваното спира националната история затормозявайки настоящето и спъвайки бъдещето. Възникват нещо като “бели петна” или “черна дупка” в психиката на историческите генерации, толкова по-дълбока, колкото повече са амнезийно-подтиснатите травматични събития. Почва тъпчене на място и “боксуване” – чрез неосъзнато натрапливо регресиране и завръщане към травмите, докато те не се осъзнаят и преработят. Националната съвест и памет трябва да са постоянно будни за този вид “работа” на колективната психика, за да не допуснат последната да се хистеризира и комплексира, стресира и травмира. Да не изгуби тя способността си да понася и изживява собственото си минало, нито пък да й тегне по начин да задържа здравият й живот.

Непоносимостта към родното минало ражда национален нихилизъм, срам и гнус от своята нация, масово разбягване в емиграция, отврата от празнотата на националното настояще боксуващо в гражданско небитие.

Докато други национални психики произвеждат душевно свое ново настояще и зачеват свое бъдеще – има нации, чието веществено настояще е ново, а психиката им – стара.

Когато миналото – вместо да се изживее, усвои и преработи в колективното национално съзнание и памет изграждайки обща биография, която да гарантира здрава, рационална, а не примитивно сплотена национална идентичност – бива блокирано, изтласкано от съзнанието и подтиснато в подмолите на несъзнаваното; или маргинализирано под формата на семейни предания, родови хроники, частни мемоари, спомени на репресирани и пострадали жертви – то тегне психически и създава масови душевни напрежения, които могат потресно да избият трансфигурирани енергийно в аномалии като: колективни неврози, самоубийства, ръст на полудяванията, агресия, вандализъм, вълни от непредумишлени и ирационални престъпления. Още повече, че етническата и демографска картина у нас далеч не е добра, а лоша. Ако напрежението от драматичните събития, случили се в него, не се намали чрез безпристрастно нравствено и историческо преработване, осмисляне и съхраняване публично-образователно и възпитателно в учебници, произведения на изкуството, литература, паметници – будещи живи чувства на възторг и/или вина, поклон пред доблестните и невинни жертви на комунизма – то ще продължава да травмира психично неосъзнавано.

В такива случаи се получават нещо като “ракови метастази” и “капсулирания” на болестни бацили, които задръстват, задържат, всеки миг могат неочаквано да се отворят и разразят – възпирайки екзистенциално или слагайки край на колективно-съзнателното настояще, предизвиквайки масова историческа амнезия и прояви на колективна невменяемост.

“Психичната зараза” от комунистическата психика е налице и в липсата на чувство за национална, държавна и градска собственост, в прояви на безсъвестност и безотговорност, в извращаване представите за дълг и героизъм. Дотам, че убиването на невинни граждани продължава да бъде представяно в учебници, книги и филми като проява на “класова съзнателност” и “народен героизъм”. Индекс за примитивна психичност, съпроводена със солидарност в мерзостта и престъплението. Масовите кражби продължават да се депенализират и наричат ефемистично “присвояване на имущество”. Видни и дребни партийни другари заграбваха жилищата и имуществото на заможните прослойки без капка угризение на съвестта под предлог че бива “конфискувано в полза на народа”.

Двоякостта в морала също е симптом за раздвоение на идентичността. Когато нормални, възпитани и образовани хора се вкарват в концлагери или изселват, а имуществото им се отнема, а необразовани и налудни примитивни се изкачват по етажите на властта – може ли да е психично здрава подобна нация, след като това не е изключение, а става правило?

Още по-дълбоко е “психичното заразяване” на периодично травматизираното население когато то не е докрай изживяло и не е преработило в националната си памет своите още по-предишни вековни травми и драматични събития (Баташкото клане за българите!). А ето че почват нови “кланета” и “ново робство” – поробване на собственото население от комунистическият режим.

Щом определени фалшифицирани групови спомени дълго и натрапчиво се предъвкват и повтарят в публичното пространство, заглушавайки всички обективни спомени за миналото – те се превръщат в нещо като “тумори”, които, възпроизвеждайки се, сменят “кода на идентичността”. Те могат да предизвикат дори смърт на националното самосъзнание, което не само се разболява, но и умира поради необратима самозабрава (амнезия) на идентификацията си.

Всяко поколение с разколебана национална идентичност вече е готово за асимилиране от други държави и доброволно сливане с друга нация, изселвайки се при първа възможност в чужбина.

Ако гореописаните тенденции от болестно естество се запазят, в България от един момент ще останат само: цигани, бивши мафиоти и/или екскомунисти с техните деца, внуци, правнуци и роднини, плюс обслужващата ги “клиентела”. Така ще се мине от “планово” към “кланово стопанство”.