литература плюс култура |*| GrosniPelikani

Елегантната жена, както седи на прозореца уплашена! И какъв изправен като свещ торс само! От няколко минути тя e ставала все по-бледа, избледняло всичко хубаво младежко, на което, нали и Вие, бяхте повярвали на пръв поглед. И ружът, така образцово нанесен по скулите, изобщо няма да помогне.

Съвсем бяла е станала Хелене Пилц. Мъжът нищо не забелязва. Та и в началото той не беше нито направил разлика между истинския и изкуствения цъфтеж на тена й, нито даже беше обърнал внимание. „Там“, казва тя, като леко пияна или като превъзмогваща голямо изтощение, „от другата страна на улицата можеш да направиш оценка на всичките, госпожа Бернадоте, госпожа Лемниц, госпожа Ротман, госпожа Бекер-Хан. Нищо чудно, че госпожа Мюлайс, Вали Мюлайс, голямото изключение тук, отсъства от този кръжец.“

Нима той не чува това? Той седи по-ниско от нея, това се дължи на дървената платформа, на която се намира нейният стол. Малка рампа, отвежда нагоре към нея и надолу към него на нормалния под. Мъжът трябва да е добър спортист, нещо оттренирано, като навито на пружина се излъчва от него, въпреки първите бели коси, които виждате горе на главата му. Притиснал е челото си към голата предмишница на жената. Да не би да изглежда неволно покаятелно?

И на жената, когато извръща поглед от прозореца, също не ? убягва бялото между черното. Тя докосва кичурите със свободната ръка. В първия момент тя искаше петопръсто и необуздано да му мине през плътните къдрици. После насред движението размисли и намира смяната на курса си, която изненадва самата нея, за утежняваща. От тъга тя се заусмихва, играе си, но много предпазливо, с един или друг кичур. И Вие също ще се запитате, дали подобна внимателност не е преувеличена, и дали, естествено, жената в действителност се заиграва със спомени, и дали те не са тези, които тя с отсъстващ дух прехвърля и сортира според различните им оттенъци. Прошарването изглежда е нещо ново за нея. Самата коса не е. В нея тя познава направо всяко завихряне. Нейната скръбна усмивка му остава скрита.

„Завръщане у дома на блудния син“, прошепва жената най-накрая и с голямо напрежение, особено присмехулният тон ? струваше много труд.

Мъжът все още нищо не казва, не се помръдва. Тогава жената посяга към един нож върху перваза на прозореца.

На етапи тя изследва лицето си в огледалното острие. Нали няма да се разплаче сега? За да го предотврати, тя промърморва на себе си: „Ръцете ми са станали същински гущери.“ Бруталност, едва ли подлежаща на вземане обратно, затова тя додава, с миниатюрния остатък от надежда изречението-примамка: »По-добре да бях ги скрила в ръкавици.«

И той наистина вдига, събуждайки се, глава, той си спомня! Усмихва ? се: »Хелена!« »Значи, все пак«, прошепва жената и, само погледнете внимателно, се изчервява мъничко. Той се концентрира и при това надува, точно като преди, направо куриозно, горната част на бузите. Както преди той принципиално полага чаената лъжичка върху покривката и оставя чашата винаги до чинийката. Един вид жажда за свобода, навярно.

Обаче не му идва наум съвсем от само себе си, мисли жената и отново побледнява около ружа по бузите. „Момент, ей сега, момент, момент!“ И това точно както тогава, мисли жената, за подсилването, все повторението на думите! „Разбира се, да, точно така, черното кадифе върху дланта, в нея ключът за хотелската стая с номер обърнат нагоре.“ „Осемдесет и три“, се изплъзва на жената. Тя се ядосва, твърде късно, на прибързаността си. „Разбира се!“ Той небрежно се плесва по челото. „Само за малко, ти, лошо момиче, беше отворила ръката. Мъжът ти седеше до теб. Чакай, после ключът изчезна в чантата ти. После ти във вечерната рокля, чакай, го закара до гарата. Във всеки случай не той беше онзи, който пренощува при теб. Мога да свидетелствам.“ Той се смее весело, шармантно петльовски. Боже мой, няма забрава! „Ето го, отново е пред очите ми. Ах, милата ми, колко много оттогава, цял един живот. Трябваше по-често да те посещавам. Ти, милата ми, и твоята неизневеряваща памет!“

Да плаче обаче сега въпреки всичко тя не може, не при тази болка от неговото умилкване с думи. Би поставило короната на нейното поражение. „В тази нощ,“ продължава тя и сега играе, хитровато, запънато припомняне, „тогава ти ми призна, че на осемнадесет или деветнадесет? с часове си опитвал да имитираш подписа на баща си, за да издаваш от негово име чекове.“ На него това не му харесва: „За бога. Никога не съм го направил обаче.“ „И че при полицейските разпити използвате леко изтезание с цигари, по-точно с жълтите върхове на пръстите чрез пушене в лицето първо изнервяте хората, а после ги карате да омекнат.“

„Виж какво нещо си запазила от една такава нощ?“

„Ти, златце, го разказа в една такава нощ.“

Ах, най-малкото сега той е леко засегнат! Даже направо се отдръпва от нея. Хубавата, обидена муцунка!

„Хайде, хайде“, казва тя, „може и да бъркам нещо, твърде много оттогава.“

И ужасно е, и удоволствие, да лъже така!

Всъщност и мирише той както преди, и като преди дори не предполага, какво беше захвърлила заради него тя без нито звук оплакване. Amour fou, великолепната дума! Нито поглед назад към съпруга и малкия общ син (съвсем сама, при закрити врата), без страх от огромната разлика във възрастта.

Желанието за раждането на детето й беше всъщност главното, пък нека Бог беше допуснал само него на този свят. Направо невероятно как такова едно чудо би могло да е масов феномен. Стига нежелани релативизирания поради милиардите кърмещи майки! Те всичките банализираха нейното уникално.

Обаче след това, малко по-късно я беше връхлетяло, един вторник, по време на работата на мияча на прозорци, който държеше прелестите си твърди и здрави в сървис на домакините, тъкмо, когато стъклата започнаха да блестят на слънцето: животът, любовта, обилието на младостта! Не се ли беше устремявала по вълните все към такива фарове, и внезапно забелязвала, как ги отминава, плъзгайки се, как тя, движейки се косо, вече не виждаше във визьора светлините, а, без да се е доближила до тях, пълен напред и от разстояние, алчно гледаше назад към тях?

Точно тогава трябваше да се появи този тук, неустоимо пригоден за душевното й положение. Един мъж, който, нещо, което трябваше да се очаква, след четири години и две месеца се опакова и се изнесе. За него това ставаше постепенно, на нея се разкри след четири години и две седмици в една единствено решителна секунда. През стъклото на витрината на някакъв магазин, пред която той без усет за време я беше накарал да го чака, бъбреше си, потънал в очите на млада-младеничката касиерка, детински щастливата, перчеща се усмивка на прелъстител, която още стоеше, когато пристъпи навън, и веднага угасна, щом я видя да чака, щом тя му влезе отново във възприятията. Хвърлени зарове, веднъж за винаги.

Обаче направо я разбива, колко непринудено той играе сина с отново склонената глава, като че каещо се сгушена на нейната ръка. Не, никога вече няма да бъде отново завладяна, ти със сцепените уши.

Из това привлекателно сломено лице той усеща света напълно невинно. Би трябвало да можеш да си купиш този фасон очи, да си го наемеш, да можеш да го приковеш за себе си чрез брак. Тогава човек постоянно би имал наоколо си едно такова лекомислено тълкуване на света, може би заразително чрез чиста мимика.

Идва пак човекът, в известен смисъл случайно, иска да живее тук еротически неутрално, поради обстоятелствата, като приятел при своята „мила“, още по-добре, така поглежда той сега, като син на при майчинската, извисена над всичко зло, над всичко земно стара любов, когато животът му е отскубнал няколко пера от опашката, вероятно дори най-великолепните.

На теб лично ти идва да се развикаш и да го удариш в лицето! Не можеш даже да избягаш. Не си питаел налудни мечти, „стар“ си, „болен“ си, без инвалиден стол вече не можеш да изминаваш по-дълги разстояния. Но преди това при развълнуваното гримиране, при гримирането, което трябваше на затвърди някакво вълнение по лицето, при наместването на дълбочината на деколтето, си се надявал пак на тръпка на хоризонта, на отблясък от залязла жар, нещо като цитат поне, не плам, но все пак внезапната тръпка, поне присветване на някакъв паметен огън?

Тя е дълбоко засрамена, моля вижте, тя свежда унижената глава. При това тя докосва снопа черно-побелели къдрици под себе си, и, по дяволите, лъхва я той, познатият мирис на легло на този, оттук нататък, дори и в най-спиритуализираното тълкование, брониран срещу нея за вечни времена любовник. Наместо него загубен, покварен син! За малко, и щяхме да имаме класическата позиция Пиета. Не се ли казва и тя, Боже опази, с третото си име, Мария, на всичко отгоре? Ще трябва да провери в регистъра. Колко е трудно, да кажеш гладко едно изречение, без да се чуят сълзите.

„Значи ти вече не ръководиш комисариата за защита на държавата в старата ти дирекция на полицията, оттатък на изток?“ Думите излязоха съвсем маниерно. Взето на сериозно, съчувствено осведомяване. Абсолютно, нали чухте това? Сричка по сричка: „Значи ти вече не ръководиш комисариата за защита на държавата в старата ти дирекция на полицията, оттатък на изток?“

Ху, веднага се чувства смяната на вятъра! Ето на през тялото му преминава електризиране. Вече е скочил, накокошинен, живописен в яда си, който прогонва славинското лице.

„Хелене, аз съм пречупен човек!“

Щеше ? се да се изсмее гръмко, но, за да не ? избяга мъжът, овладяно изискваща отговор, тя скланя глава в потиснати вибрации. Вътре няма нищо, мисли си тя, изба. Дори не жалката сухота на дезилюзията, само една кухина, в която се задържа дъхът.

„Какво по-различно направих, освен да приема дословно думите на министър-председателя и на новия вътрешен министър!“

Черни ръкавици върху кадифето, в същност беше сатен, ключът...

„Предишният вътрешен министър гледаше меко на така наречената враждебна към чужденците нагласа. Разбираш ли?“ Когато един от братята ни в черно – очакващ статут на бежанец от Африка, направи скандал насред улицата, приятелката му не го допускаше до общия им син – изгоря окован в полицейската килия, завеждащият, който пред нашите си беше правил майтап с дългата агония, получи само мъмрене. Схващаш ли, Хелене? Обаче духът на солидарност в полицията наместо това прогони от мястото му онзи, който единствен се оплака пред главния секретар на полицията от изказванията на служителя. Накрая трябва сам да се помолиш за презначение.“

Толкова ? харесва в своята нова, ожесточена непристъпност, че тя се благодари на небесата за почти неподвижните си нозе. Иначе ще да би скочила и би го докоснала. Ах, възмутената извивка на безсрамните устни, които не искат и да знаят за нежности сега. Нека още от хубавото, бурно упорство на вятърничавия мъж! Това поне тя може да си каже, за отмъщение в нейната видима и, надява се тя, нейната невидима безпомощност.

„Новият и Главният секретар поискаха твърд курс. Борба на екстремните права! Слушаш ли ме? Щателността при разследването повишава бройката на случаите, разбираш ли? Отнесе ли се, що ли? Това повишава статистиката на дясно екстремистките престъпления във Федералната провинция. Не се харесва, разбира се, на някои господа. Тогава изведнъж, старата песен, ставаш само един малък пазител на държавата, който взема задачите за много важни, който не владее изкуството на недоглеждането.“

Като малките деца той веднага забелязва разсейването.

„Почти двадесет случая са заличени от статистиката. Какво ми каза заместник-шефа на дирекцията на полицията? Не трябвало така бързо да пиша рапортите, да пооставям нещичко, да не придирям винаги толкова.“

„А указанието на вътрешния министър?“ пита тя чинно.

„Ааааааааах!“ каза вицето, той трябвало така да си приказва, не можел иначе! След тъпаните на разследващата комисия ще пратят човека направо в пенсия поради прикрита немарливост при разследването. Твърде късно за мен. Няма да трябва вече да търпя, не съм там вече.“

Трябваше да попита какво ще става с него. Сдал ли е поста? Помолил е да го преместят? Това тук само дълга отпуска ли е? Отпуска като компенсация? Как крачи нагоре-надолу като тигър, еластично. Великолепно раздразнен поглед. Тя обаче, на нейното място до прозореца, от минута на минута по се изморява, странно, тъкмо сега тя чувства живота си да изтича, да се изцежда от самосебе си, кървавочервеният пулсиращ живот, който гасне тук зад стъклата, грешният ?, горящ живот, колко грохнал.

„Там отсреща, младите жени, госпожа Ротман, госпожа Бехер-Хан, госпожа Бернадоте, госпожа Лемниц. Още са заедно и говорят като луди за малките си.“

„Нима мислиш, че ще се оставя кротко като агънце да ми сервират това? Толкова зле ли ме познаваш? Толкова зле, твоят стар Том?“

Тя трябваше да потръпне от щастие заради личното обръщение, само че междувременно изтощението е твърде голямо. Безмерно разочарование след безмерна радост на очакването: Беше твърде глупаво!

„Естествено че си отмъстих. Много средства нямах на разположение. Но едно със сигурност. Вицето е невитален човек, канцеларски плъх, сгушен пъзльо, буквоядец, мърша. А жената е от друг калибър, горда с темперамента си, който не може да бъде обуздан. Запознах се с нея на един празник на полицията. Той беше там.“

Ключът, най-после, за целия ? живот, един ключ без номер, но с нейното име на него: безмерно разочарование след безмерна радост на очакването. Какво приказва той?

„Отдавна си се сетила, лошо момиче, кълна се в това. С неговата жена му сложих най-яките рога, и най-острите. Детска игра за един добър танцьор. Добре ми се отрази.“

Иска да му заповяда да изчезне. Но от нейната уста, която тя щеше да удари, само да знаеше отпреди, се изплъзна мижавия въпрос. „Обичаше ли те всъщност тя?“

Една малка сянка, малко светлина прехвърча през лицето му, като съжаление и гордост: „Сигурен съм! Такова нещо тя никога не беше преживявала.“

При надвисващото, но преглътнато, допълнение „като теб“ тя, с нейните жалки сили, щеше да го изхвърли, него, Том, дохвърчалия за малко. Пък ако ще да би се споминала в резултат. Добре, че не го направи, защото внезапно се случва нещо. Тя самата е като поразена от гръм. Чуваме я, усмихвайки се, да казва, с приятно розов тен: „Случва се някой да ми помогне да отида в зоопарка. В много редки дни на късмет, веднъж-два пъти в годината, нищо друго не съм и заслужила, този някой без особено голямо нетърпение е моят собствен син. От него знам, че баща му междувременно проспериращ като мениджър, наскоро си е направил портрет. В зоопарка с часове наблюдавам за подкрепление тропическите птици, тези лудетини. Все някой ме взима, на повикване. Птиците ми напомнят на онези жени, които по оперните сцени насред пеенето, без да поглеждат, напоследък на босо, опипом търсят с крак обувките с токчета.“

Не отдава внимание на това. Все едно, своенравно тя продължава: „Ето там, тъкмо исках да махна едно възелче от покривката. А то е петно от кафе. Все по-често вече ми трябва моята малка лупа. Тя е от едно детско шоколадово яйце с изненада.“

С един удар тя се срутва в старостта като в безсъзнание. Какво блаженство, да признае това без оглед на себе си или на него! Но защо, пипате, защо така изведнъж? Не се ли прокрадва дори коварно тя към него?

„Значи обичала те е“, казва тя, потънала в себе си, със слисващо твърд глас, който го кара да спре с тичането насам-натам. „По правило с едно движение на ръката обичан? Следователно още го правиш! И това ли го можеш като преди? Добре, много, много добре.“ Изглежда има план, идея, която смекчава, дори разкарва, болката от преди малко. Пробождаща радост искри от прясно събудените за живот очи, една, честно казано, не съвсем свойска младоликост. Тя прошепва на себе си, той не знае: „Ще издържи ли онова отляво. То присажда на тялото душата, едно сърце от плът, където досега е имало такова от камък. Пиеш оставащия си живот, като го пиеш от някого.“ Мъжът чува, сепва се, но нищо не разбира. „И пиеш“, додава тя наистина необуздано. Вижте само, как тя поема въздух, подготвяйки се за нещо!

„Все още там отсреща госпожа Лемниц, госпожа Бернадоте, госпожа Ротман, госпожа Бехер-Хан! Четири млади майки, не някакви пролетарски сланини, без тлъстини от грижи също така, понеже плуват в своя сос. Разгледай си ги, всичките четири едни хубавички. Ето ги стоят си и си бъбрят и се грижат за добре пазените малки, всяка за своите, плануваната пауза в контакта с конкуренцията, в колелото на хамстера, в семейните дела, в деловитостта, където те помадно и смислено, ако и подгонени от всекидневни задължения, всеки ден тичат в добре финансирана пожертвователност. Чуваш ли високите млечни гласчета? Да им направят деца, те склоняват, но всичко това в майчинско ухаеща невинност, светлорозово и светлосиньо.“

Тя пуска усмивка зловещо развеселена. Том си сяда на неговата табуретка, гледа с най-дълбока почуда своята недружелюбна мила. Какво става с нея?

„Светлорозово, светлосиньо, овчопъстрото е техният цвят на войната. Аз трябва да клеча тук, прикована да съзерцавам техния безмилостен тапетен мотив, вечно повторение, желязно бронирано семейно щастие. Разфасовано, запечатано, едно, две, три и четири и пет и така нататък. Как те без да може нищо да ги разтърси, далеч от небе и ад, изскачат от големите си автомобили на граждани на тази страна, необезпокоявани от нищо. Всеки ден огромните, разумни товари с покупки. Плъховата опашка на новите придобивки, ролери, предпазна каска, детско колело в безкраен бордюр, тъй че аз да трябва да бягам при глупците, при птичките от зоопарка.“

Том вече не разпознава гласа ?. Сега той забелязва червените петна по нейните бузи. Да, направо, тях той някога страстно е целувал, обаче, това разбира се, някога. Господи, да.

„Там лиглите дрънкат на слънце! Виждаш ли черните контрастни сенки? Това са другите, майките-мащехи, които убиват малките си. Едва миналата неделя на една кърмачето ? паднало надолу по стълбите и тя го заблъскала, дванадесет пъти, като уловена, още жива риба, в камъните, убила го с блъскане, от страх да не остане сакато дете. След това видимо никакви чувства на вина, само страх от наказание като досадно последствие. Това беше в друг квартал, ах, какво говоря, във вашия изток беше. Тук обаче пълна противоположност. Тук люшкат малките господари на бъдещето. Дори когато жените си бъбрят помежду си, необвързващо сприятелени. При най-малката опасност семейството се сгушва, с най-чиста съвест, всяко за себе си, под бронирано стъкло. По дяволите, да бяха почнали веднъж да се тресат от вътре, тези безбожно порядъчни чела, тези гранитни къщи!“

Какво каза тя преди малко: „Далеч от небе и ад“! Той, Том, беше дошъл, за да си излее сърцето пред нея. Какво беше търсил той? Възхищение от него, изтощения куражлия, и временно едно топло гнездо. Край на съня. Какво всъщност иска тя? „От какво се оплакваш?“ пита той най-после, обзет от разочарование, и се раздвижва, за да разпусне мускулите си, из стаята, при това показва готовото си за действие тяло по невнимание, по навик. Гърбът: Чиста хероическа мъжественост! Дори отегчението му отива. Всъщност точно то.

„Том! Поръчка за теб, Том, тук.“ За пръв път тя днес го нарича така, за пръв път го гледа, макар да стои по-нависоко, от долу, както е правила толкова често преди, напълно самоуверено, в безогледна сигурност.

За Бога, какво иска тази жена?

„Какво ще пожелаеш от мен?“

„Трябва да навлезеш в това майчино блаженство, Том. Да им разбиеш, една след друга, леденото сърце. Хвърли ги в депресия и запуснатост, под ред: Бернадоте, Лемниц, Ротман, Бехер-Хан. Имаш като никой друг оборудването за това, Том!

Малката, чудата Вали Мюлайс ще ти я спестя, нея ще ти я спестя. Тя нищо не е направила.

Те трябва да се разхвърчат, госпожа Бехер-Хан, която сега се остри за детската градина и пекарната, госпожа Лемниц, която уплашено поглежда часовника и побягва като луда с най-малкото си към по-голямото, госпожа Бернадоте, която препуска към детския зъболекар, госпожа Ротман, която трябва да вземе в прегръдките си своите четири от изнервящата се детегледачка. Крайно време! Крайно време! Чуваш ли несърдечния им смях на всичките тях? Тези рибешки прегръдки, тях ги виждаш и ти също! Научи ги на други. Накарай ги да горят и зъзнат, накарай ги да изпаднат в отсъствие на духа и в бяс. Помисли Том, едно езическо забавление, защото те ‘такова нещо не са преживявали никога’.“

Той е смачкан. „За какво ме мислиш? За дяволът, за месията? Скъпа моя, мила, ти направо малко, не се докачай, си се побъркала с времето.“

„И когато ги размлати! Направи най-после нещо добро. Разруши ги, за тяхно добро ги разруши! Нищо не ти струва. Те всичките четири, чернокоса, руса, светло кафява, червеникаво кестенява, са съвсем хубавки. Детска игра, както ти самият каза. Накарай ги да забравят балоните на входната врата, направи така, че тяхното високо уважавано препускане и подскачане от пелени на млечно зъбче и яздене на пони, започне, ако ще и светът да залезе над това, да ги отвращава. Накарай ги да забравят честолюбие и най-после да не са в правото си, Том.“

Том е станал сериозен. Как лицето на старата му любима свети и просвятква! Той сяда колкото е възможно по-плътно до нея: „Планираш кампания за отмъщение? Пращаш ме на тях в леглото? За какво ме смяташ?“

„За Казанова, разбира се, за това, което си и винаги ще си останеш. За оръдие на небесата, за неустоим, независимо дали залагаш на това или не.“ Тя го стрелка, ласкателно, безмилостно.

„Няма ли да е достатъчно, ако съблазня само една?“

„Всичките четири трябва минат. Не бъди несправедлив с пренебрегнатите, с пожалените. Реда определяш ти самият. От това място аз ще изследвам квартета на жертвите ти, докато свършиш и се изпариш, невредим. Мъжете им са от типа на твоите врагове, казано между другото.“ Шепнешком тя додава: „Удостоявам те и те провъзгласявам официално за прелюбодеец. От моят женски съвет ти няма да се нуждаеш при спасението на бедните души.“

„Без ревност, Хелена?“

„За винаги минало. Само едно: Накарай ги да те обичат! По-малко не става. Всяка трябва, когато я напуснеш заради следващата, да бъде съвсем самотна, трябва да се обвие в болката си, трябва да не знае вече нито вътре, нито вън. Трябва да ги рани за остатъка от живот им. Чуй ме, Том, ти си бързобежко, въздухар, нищо повече, няма какво да се направи. Но ти можеш да ги превърнеш в истински хора, всяка отделно маркирана от шевове и белези, Бернадоте, Лемниц, Ротман, Бехер-Хан:

Погледни ме мене!“