литература плюс култура |*| GrosniPelikani

XX ВЕК

Боже, колко бях горд, че живея във двайстия век!..
Мойта кръв се вълнуваше, мойте зеници ликуваха!
Бях повярвал на Горки, че е гордо да бъдеш човек.
И мечтата ми бе да монтирам на слънцето абажур.

Но видях цял народ да отива под робство покорно
и в таванската стаичка моята вяра умираше.
И видях мъдри хора да бягат, за да живеят позорно
във прахта на разбитите свои кумири!...

И сега аз презирам този век, тези подлеци наежени,
към небето обърнали свойта муцуна във газова маска.
Те ще разкъсат и мойта душа върху телените мрежи!
Те ще зазидат и моята мисъл в стоманена каска!...

И със гневни, широки очи аз вървя през света и се питам:
- Хора, няма ли днес помежду ви безстрашни и горди?...
А във отговор еква гърмеж и зловещо налитат
върху моята родна страна неприятелски орди!

1941

РОДИНА

Невидими оръдия гърмят!...
Висят над мен, разкъсани, просторите!...
- Родино моя, трескава земя,
какво направиха със тебе хората?

Моретата се блъскат о брега
и планините се забулват с облаци!...
И нещо страшно готвят ти сега
великите водачи и пророците!

Аз ще дочакам онзи час велик,
когато с остри, светкащи зеници
ще тръгна като беден, прост войник,
за да те браня, майко, от войниците.

Аз ще те браня, майчице земя –
ще браня твойте птици и животни,
и своята настръхнала съдба
докрай ще нося гордо и безропотно.

Когато падна, смъртно наранен,
ще затръбят от болка ветровете
и слънцето от родното небе
ще ме обсипе в светли еполети.

Тогаз ще дойде Ботевият вълк,
ще клекне, ще ми ближе кротко раните
и аз, щастлив, навеки ще заспя,
защото вярно и докрай те браних!...

1940

ЕПОХА

На Антон Куманов

Самоубиват се в нощта бомбардировачите.
В реките скачат ужасени танкове.
И цвилят и препускат лудо в здрача
обезумелите коне.

А хората, със кървави ръце –
клането на добитък временно отложили, –
купуват маски за божественото си лице
и точат свойте ножове.

Но всички вие, лицемери и предатели,
шпиони, ренегати и лъжци,
модерни мародери от Америка,
убийци, подлеци и атентатори,

не ме вълнувате, не ме затрогвате!...
За вас не ми е жал! Аз не скърбя,
че два милиарда някакви картофи
днес населяват бедната земя.

1940

МАРШ

Развявайте се, бойни знамена!...
Пронизвай ме ти, непосилен марш!
След бурята на новата война
животът пак ще бъде наш.

Животът – нашата едничка страст,
величествен, красив, неописуем, –
когато утре разцъфти зора
и пролетта в сърцата ни нахлуе!...

Край мен войници маршируват с песен
в песента им вихрено ме грабва.
И аз вървя със ротата унесен,
дордето те си влезнат във казармата.

Гори, о кръв! Живей, сърце безмилостно!...
Аз съм такъв, какъвто ме направиха
живота, грубите борби и мислите
на моите пропаднали приятели.

Сега аз виждам: Маршируват хора,
опиянени, весели, забравени!...
Небостъргачите говорят с Бога
и му се хилят, и го подиграват.

Моретата в канали дефилират!..
Пустините цъфтят! Пръстта гори!...
Блестят на север сребърни градини –
ухаят къщи, хора и звезди.

И аз изпращам влакове със рози
по цялата земя, надлъж и шир!...
Умирам от нестихващи възторзи –
умирам, о земя, от свойте мисли!

1939

ДВУБОЙ

Ще се свърши войната и аз пак ще ти кажа
колко много обичам да бъда при тебе –
да правя анализ на очите ти уплашени,
да целувам ръцете ти, нежни и бледи.

Виж какво ни обгражда – колко подлост и глупост!
Не сред хора живеем, а сред дребни страхливци.
Като мишки са плъзнали и панически трупат
брашно и продукти във своите зимници.

А на изток гърми смъртоносен двубой!...
Падат жертви безброй, пепелищата тлеят.
Страшна мъст там кипи и под този порой
там човек е изтлял до едната идея!

Мила моя, нека нищо сега не говорим!...
Нека огънят тихо гори във камината!...
Вратите на новия свят са разтворени,
няма изход за стария свят, и не може да има.

Едно само те моля: закови прозореца!
Мойте нерви се късат като някакви нишки!
Аз не съм предполагал, че е толкова грозно
да се води война на инстинкти и мисли.

О, войната ще свърши! Ний пак ще погледнем,
че небето е синьо, а нощите – лунни,
че пред залеза има замечтани полета
и светът е безкраен, необятен и хубав.

Август, 1941

И АКО БЪДЕ МИР

И ако бъде мир и цялата земя,
потресена от кървите, най-после си отдъхне,
тогава ние, младите, ще бъдем най-щастливи,
защото с наште сили изградихме това бъдеще.

Животът ще поеме своя верен път!...
Ще се стопят в гърдите ни безсмислените ужаси.
И върху устните усмивки пак ще разцъфтят,
и ще се радваме, и ще се веселим до лудост.

А някой ден, кога разгърнем картите,
замислени, със пръст по тях ще сочиме
местата, дето някога стърчаха страшни граници
и пурпурни, реки от кръв клокочеха.

Около нас ще грее действителността!...
Тържествено ще бъде по земята!...
Без болести, жестокости и нищета.
И аз ще имам два милиарда братя!

1944

БЪЛГАРИЯ

България,
на Ботев и на Левски,
на упоритите учители в селата,
на милионите работници и селяни,
които стискат здраво сърпа и чука,
ведно с изстраданото бъдеще на моя мил народ,

аз искам да те видя млада и щастлива!

Да бъде българин онзи инженер,
който ще построи тунел под Океана
и в пясъците на Сахарската пустиня
ще изгради цветущи градове!...

Да бъде българин и онзи бъдещ лекар,
който ще открие средство против рака
и ще даде на изроденото човечество
универсално хапче против всички болести
.
Да бъде българин и онзи инженер-химик,
който ще изобрети акумулатора за слънчева енергия
и по синтетичен начин ще добие елексира на живота,
за да бъдем вечно млади и щастливи
и да живеем
колкото си искаме!....

О, време, дай ни повече години
и сили, и нестихващи копнежи,
за да съзреме своята родина
как пътя си стремителен бележи.
И първа от свободните народи,
по пътя на прогреса как ги води.

И някой ден, когато в равнините
железни трактори под строй минават
и пеят песни нашите момичета,
опиянени от любов и здраве,
в декоративни знамена обкичено,
човечеството да ни каже: „Браво!”

1940

Ивайло Иванов
Глоси към проблема „Антон Куманов”
Послепис

В спомените на своите съвременници той е описан точно като онзи тип „недействащ гений”, за който споменава Емил Чоран в едно от късните си интервюта, спомняйки се за румънската си младост, без съмнение!... За отбелязване е, че, случайно или не, този тип „антикултурен герой” се появява с периодическа стабилност тъкмо по нашите земи и ширини, идейки да ни подскаже, че „родните”, балкански мултинационални корени дължат, все пак, немалко и на премълчаното!...

Екзистенциалният му избор не е върху писменото слово! Не е върху фикцията на литературната творба, посред измисления и „прекрасен” свят на листа! Той е върху отвъдсловесната покривка на кръчмарския тезгях и маса – върху разхайтения етос на бохемата от първата половина на 40-те, и аз с годините все по настойчиво си мисля, че той си е един напълно осъзнат, умишлен избор, а вглеждайки се в себе си, без време осъзнавам, че няма как и моята душа да не изпита трескав пиетет и уважение поне към част от общата му мотивация.

„Той се пропи от отвращение от хората!”, разказва за приятеля си Александър Геров. „Не виждаш ли какви картофи са човеците!”, споделя пак пред ранния Геров Антон Куманов, като по тоя начин неумишлено прибавя и втория, неосъзнат до тоя час градивен елемент от ярката амбивалентност на тогавашната му поезия:

Но всички вие, лицемери и предатели,
шпиони, ренегати и лъжци,
модерни мародери от Америка,
убийци, подлеци и атентатори,

не ме вълнувате, не ме затрогвате!...
За вас не ми е жал! Аз не скърбя,
че два милиарда някакви картофи
днес населяват бедната земя.

Но и също:

Около нас ще грее действителността!...
Тържествено ще бъде по земята!
Без болести, излишества и нищета.
И аз ще имам два милиарда братя!

Ето, за този елемент от простата бинарна опозицията, върху която се гради значима част от ранната поезия на Геров, е причината, или най малкото – висок житейски повод Антон Куманов.

Ама не бил се осъществил, ще кажат някои, бил се погубил, маргинализирал и пропил! От отвращение към хората! Ей, Богу!...

Не съм съгласен, чак дотам, че след като се бил пропил, бил пропилял живота си, макар от гледна точка на литературна прагматика, нещата да изглеждат именно така! Ала освен неутолимите й принципи, в света на идеалното битийствува и друг закон, друга прагматика, според която събитийността в живота на Куманов се завърта и развива с времето така:

Идва Девети, Антон Куманов влиза в затвора, понеже бил се смял на виц ли, на не знам какво ли, не може да се разбере докрай, а след това, като излиза, почва работа пак във самото дъно на живота и света – като инспектор в „Плод и зеленчук”!
И вместо да следи героите си върху бялото поле на листа, той е принуден да следи и направлява движението на плода и зеленчуците в безкрайните поточни линии на трансфера и търговията със тях! Превъзходително! Да, да, на плодовете и на зеленчуците, посред които главна и първостепенна роля играят… Кой? Картофите, разбира се! Картофите! Тъй, най-накрая, той се сбъдва в пълнотата си, добивайки авторитет и власт, каквато само „авторът”, по принцип, би могъл да притежава над персонажите, събитията и сюжетите в трансфера на литературната творба и на света, граден във нея, това е вън от всякакво съмнение! Един измислен свят, със не по малка степен на фикционалност и закономерности от всеки строг и утопичен строй, разбира се, с което вече и завършва тази приказка!...

Не е въпросът да се сбъднеш ли или не! Не си ти Хамлет на живота си, дръпни се крачка-две назад, имай почтителност към недоизследимото му тайнство! Въпросът е да си приятел на живота и дълбочините му – със кръчмите, поточните му линии и затворите, с ранимият и ранен Геров и Вапцаров – защото то без тези, и да го опишеш, ни ще мирише на живот, антон и истина, ни ще горчи като ракия и отрова! Бог да прости! Сълза-амин! Наздраве!...