литература плюс култура |*| GrosniPelikani - Живеехме без особено да страдаме под лепенката

Първите грижи за моя пенис полагах още преди около петдесет години в детската градина – тогава само по чисто хигиенични съображения. За да не докосвам с върха на пениса тоалетната дъска или дори вътрешната страна на чинията, посягах с ръка когато пикаех между бедрата и притисках право надолу инструмента си. С това исках в същото време да попреча през процепа под седалката на клозета струята урина да подмокри свалените ми панталони.

– Какво правиш там? питаха тогава възпитателките, които често контролираха убежищата на калпазаните.

– Нищо, нищо повече.

Очевидно в момента можех свободно да си движа устните и долната челюст. Залепяха ми устата с лейкопласт само в онези дни, в които говорех непрекъснато и нямаше как да бъда спрян иначе. Хартиеното тиксо беше винаги щедро облизвано от възпитателките и аз трябваше да си държа устата здраво затворена, за да предпазвам линията влага на устните си от лепкавата чужда плюнка. Не след дълго усещах как лепенката засъхваше, свиваше се и смаляваше мъничко устата ми. Освен това трябва да се знае: ние – малките като големите – живеехме тогава в Прага, без кой знае колко да страдаме от това, в едно тоталитарно общество.

Когато си поглеждам пениса днес и се концентрирам за малко, веднага добивам чувството, че става дума за естетическо образувание. Той изглежда красив. Някои и други детайли в областта на главичката намирам дори за чудесни. Естетиката му обаче открих относително късно, около едно десетилетие след неговото порастване, около тринадесет години след късното му обрязване, което майка ми не можа вече да проследи от непосредствено близост, не можа да съпроводи на живо. Моята майка ме къпеше и се грижеше за мен в детството ми с голям плам, при това грееше всеки път интензивно – все едно че тъкмо сега ме е родила. Че растях на дължина и трябваше да бъда мит и поддържан на все по-големи площи, на нея изобщо не ѝ пречеше. Ако един ден строгият съвет на лелите не беше взел мерки, майка ми вероятно щеше да продължава – и днес щях да мога да се представям като случай на майчинска грижа.

Както, благодарение на тази малка информация, може да се заключи, аз бях единственото дете на майка. Но това не е цялата истина: около мен имах избор от множество майчински същества и не бях безусловно зависим от майка ми. Като фигура за привързаност тя така или иначе често отпадаше. Но тя ме обичаше повече от всичко, въпреки нейните чести депресии и въпреки моето непокорство, и по-късно аз опитвах с всички средства да предам нататък нейната любов. Вече бях добил необходимото за това пособие. Как – в противовес на пениса ми – така и не успях да видя нищо особено красиво в скротумната ми торбичка с нейната невидима и загадъчна семенна лаборатория ме занимава до днес. Онова, което прави тъмната торбичка да изглежда така бледо в конкурентната борба с № 1, е естествено липсващата ѝ способност за оргазъм. Същото обаче важи и за нежно хубавите клепачи на очите, които – все едно колко бързо ги движиш – не са в състояние да даряват удоволствие.

По-късните грижи за моя пенис касаеха на първа линия неговото подобаващо настаняване; те владееха мисълта ми, засенчваха делника ми, често ме правеха така, че да изглеждам като лигавещ се идиот. За щастие скоро успях да уловя с поглед първата конкретна цел на моите желания. Когато Дана веднъж пренощува при нас, тя носеше една много прозрачна нощница. Вечерта не го разбрах. Толкова по-интензивно го преживях на следващата сутрин. Дана идваше от така наречената гостна стая, непряката светлина я осветяваше косо, и аз отчетливо видях нейните твърди зърна на гърдите и тъмното срамно окосмение. От този момент нататък беше ясно, че един ден аз щях да искам да достигна там, точно, в тези конкретни точки. Дана беше едно прелестно изящно същество. Проблематично беше само, че беше много по-възрастна от мен. Беше над четиридесет, тогава аз бях на шестнадесет. Следващата трудност тогава се състоеше в това, че тя беше най-добрата приятелка на една от моите лели, естествено и приятелка на майка ми.

Дълги години през моя живот усещах повечето от онова, което бях преживял, като толкова конфузно и непоносимо, че бях радостен да не трябва повече да преживявам никога подобно нещо. Независимо колко щастлив съм бил все пак през моето детство и младост, общо взето намирах обстоятелствата около отглеждането ми ужасяващи. За съжаление тези чувства не се разсейваха с времето, те се умножаваха и се преобразуваха, наблъскваха се до неузнаваемост едно в друго. Аз се бях приучил от предпазливост да гледам с пренебрежение на моята гротескова фамилия и мен самия. Виждах ни като през стъкло отвън, виждах ни като през студена водна стена. Погледите ми се охлаждаха повече и повече при всяко ново по природа често нискокачествено пречупване на светлината. В нашето жилище за този тип погледи имаше редица полуослепели огледала, най-голямото от тях аз разбих в един пристъп на гняв.

Процесът на постоянното унижение е оставил в мен дълбоко врязани и перфорирани следи. И тъй като практикувах консеквентно този вид себезасрамване, то моите чувства на погнуса заплашваха все някога да ме изпълнят напълно. Те направиха от мен едно почти безнадеждно затворено същество. В особено лошите ядрени времена моето минало така надълбоко ми запъваше езика, че аз не се осмелявах дори да мрънкам неразбрано. Можех само безмълвно да се удивлявам – на себе си и на всичко онова, което си съществуваше извън мен. Но и в по-добри времена аз предпочитах да пазя конспирация, ако някой искаше от мен конкретни изказвания.

– Как се чувстваш?

– А? Хм.

Това се промени из основи. Името ми е Георг и сега аз вече окончателно нямам проблеми да говоря за себе си и своето минало. Странно, но и в най-лошите периоди от моя живот на мен ми беше ясно – и въпреки всичките трайни изтезания за мен винаги е било извън съмнение –, че ме очакваше светло бъдеще. Това неимоверно ми облекчаваше вегетирането. Ненакърнимата ми вяра в бъдещето довеждаше до това, че грижите ми се отнасяха на първо място не за съответното настояще, а почти изключително за моето минало. Непрекъснато бях принуден да се потрисам, когато обърнех мисли назад. Когато се замислях, какво съм оставил зад мен съвсем преди малко, що за безсмислици съм наговорил тук и там, страдах като разстроено опитно животно. Заниманието ми с отминалото беше преди мъчително за мен и тъй като охотно фантазирах натрапливо, как всичко би могло най-брутално да се провали в моя живот – би могло да завърши много по-зле, отколкото беше случая. Тъй ми причерняваше обаче наистина само от моята досадна предистория – независимо колко реалистично, или тревожно отчуждено я бях запазил в мен. За сметка на това бях свикнал с всекидневните бездни. Освен това се бях се активизирал в моята актуална, макар и все още обилно бездънна тиня, поради гъстата ѝ лепливост по пръстите на краката се бях втвърдил и можех между другото да наблюдавам, как все повече се приближавах към моето отложено занапред щастие.

Когато във връзка с моето минало употребявам думи, в които се говори за „мислене“ или „премисляне“, това не означава, че тогава действително съм размишлявал. Най-много да беше едно притъпено мътене онова, на което бях способен тогава. У нас вкъщи от взаимно уважение не беше обичайно да интимничиш вербално с другите, с уста без заглушител да поставяш въпроси и да изискваш отговори. За да не изпаднат в изкушението душепроникновено да досаждат на другите, по-умните в нашето семейство предпочитаха да не размишляват за себе си – и поради липсващия опит фактически и никой от тях не го можеше. Всред на близкото домашно съвместно обитаване така и така едва ли някой от нас се усещаше като достатъчно отграничено единично същество; функционално се специализирахме и се редуцирахме, както е познато от пчелите и от мравките. Поради това в моят безмислен млад мозък имаше много празен капацитет – вероятно заради това обонянието ми е така кучешки хипертрофирало. Че беше позволено да се отдаваш на тайни от душевната телесна долница, аз узнах едва на дведесет и шест.

Що се отнася за размишляването, на мен обаче ми липсваха всякакви образци, всякаква възможност за подражание или противопоставяне; лисваше ми също и материал. Не се впусках в търсене нищо, не съхранявах нищо – в следствие на което аз не знаех почти нищо за себе си. Когато моята станала след това жена ме конфронтира с най-простите въпроси за чувствата и изиска ясни отговори, аз схванах нейната настоятелност като рискован опит да разтвори гръдният ми кош до гърлото, за да подгрее след това мозъка ми отдолу.

Много рано в моето детство аз открих магията на моята широка усмивка. Още мога да си спомня, в каква стресова ситуация за пръв път ми се удаде моят трик. Дневната беше пълна с хора, едно широко разперено, напълно непознато ми семейство беше на гости. Аз бях съвсем мъничък и въпреки това трябваше да се изправя пред това необозримо скупчване на души, да се предоставя на изпита на двойна бройка очи. Много усти ми се хилеха, ноздри се разширяваха, въздухът беше изпълнен с облачета издихания. И всяко от тези тела се готвеше да продължава по-нататък да затопля помещението, всеки светеше като 100-ватова електрическа крушка. Аз реших да се усмихна широко. Влезнах, усмихнах се и спечелих. Спечелих въпреки дълбокия си страх и бях слисан, колко беше лесно. Всички присъстващи бяха въодушевени от мен. Другите другарчета можеха в такива ситуации само сгърчено да се захилят, аз обаче представях един естествено идентичен продукт. Не беше нужно нищо да казвам, усмивката ми казваше всичко: бях щастливо дете от щастливо семейство, и се чувствах добре. През живота си се усмихвах и усмихвах по този начин на кухища хора. За нещастие при това все повече, колкото по съзнателно го упражнявах, си изглеждах като кретен.

Що е депресия, аз преживявах ужасно рано. Бях на десет или дванадесет. Но и след години не знаех, какво всъщност беше онова чувство, което не можеш да споделиш, и как се казваше то. Тъга не беше. Количеството на моите тайни продължаваше да избуява континуално. Като дете така и така нямах много време за главоблъскане, постоянно играех футбол. Играех всеки ден футбол, въпреки че не играех особено добре и въпреки непрекъснатите тренировки не постигах почти никакъв технически напредък. При попадения във вратата, което по правило сполучваха другите, аз никога не се дерях. Мълчаливото ми присъствие на игрището въпреки това беше от висша степен емоционално. Бързото движение винаги ме е хвърляло леко в транс, опияняваше ме като дрога.

Към стратегията ми на оцеляване спадаше, че не допусках нито един непознат във вътрешността на нашия Пражки жилищен лабиринт. Ако изобщо имах посещение, то се състоеше общо взето само от една или друга братовчедка от другия край на етажа. Който идваше отвън, беше държан на вратата и нервиран толкова дълго, докато си отидеше. Това че той можеше да види толкова много странни и толкова различни имена на вратата, беше вече достатъчно лошо. Ако един подобен досадник беше изнуряван достатъчно дълго пред прага на вратата, той по правило не се завръщаше. Нашето жилище беше във висша степен обезобразено, то беше изрод по рождение цялото в белези и ужасни компромиси. За съжаление нито един член на семейството не беше в състояние да го забележи. Дори и най-лошите престъпления срещу вкуса бяха просто игнорирани.

– Ужасно? Как така ужасно? Нещо такова не е никога ужасно.

Но на повечето възрастни им липсваше не само всякакъв усет за естетика. Поради многото дивергирани желания и нужди, каквито имаше в нашата общност по принуда, актуалната и често просто смехотворна функционалност на обзавеждането беше извънмерно идеализирана, тъй че волята да се одобрят, дори и нищожни, промени клонеше общо взето към нулата. Моето ужасяване не беше ужасяването на моите дами, отчаяни обаче бяхме въпреки това всичките ние. Някои лели спасяваха в натрапливост за чистене и миене своите участъци, подобен вентил аз не притежавах. Повечето членове на семейството бяха скромни и просто се радваха, че са преживели войната. За тяхната липсваща воля за разкрасяване трябваше по-скоро да бъдем радостни.

Нашето жилище беше пълно с тъмни мебели на богати и след 1945 година избягали в Австрия германци. Това обзавеждане беше обаче не само ужасно – преди всичко в стаята на майка ми имаше някои оригинални великолепни екземпляри –, всички подлежащи на разместване единици на обзавеждането бяха въпреки всичко събрани безчувствено, единствено според съмнително практични съображения; тоест – сгъчкани, скупчени на кули или вклинени едно в друго. Най-дебелашките, най-невъзможните чудовища се намираха според мен в моята стая, а атмосферата, която те излъчваха, би съответствала вероятно на някоя обедняла вдовица, не на мен. Всеки отделен къс, който притежаваше голямото ми семейство, изглеждаше на всички ни свръхценен; и по някое време и на мен ми просветна, че с някои неща нямаше да мога да се разделя никога през живота си. С някои особени, особено хубаво ухаещите мебели аз се сприятелявах с времето въпреки всичко. Някои от тях ми бяха временно по-близки от майка ми.

Нашата част на жилището в продължение на десетилетия се променяше съвсем малко; и ако изобщо, то това се случваше в негов ущърб. Най-често след разформироване на някое жилище – и като спомен за мъртвите, които бяхме познавали лично – получавахме подарък някоя тъмна, не подхождаща на обзавеждането ни единична мебел. Но и нови светли мебели от модерните социалистически мебелни предприятия биха били катастрофа за меланжа в нашето обиталище. За такива нови придобивки ние, за щастие, никога нямахме достатъчно пари. През деня онези, които се понасяха, стояха в уютната стая на моята работеща майка. Моята стая много рано още се сведе до чиста спалня, до един склад за дрехи, пране и запаси. В тази недостъпна за слънцето северна стая до стълбището запаси се складираха много добре, защото практически ние никога не отоплявахме там.

В жилището имаше не само твърде много ужасни неща, които аз трябваше да държа скрити от външните, там преди всичко имаше неща, които можеха да повдигнат подчертано ужасни въпроси. И там се срещаха жени, които разказваха странни работи – ясно белязани от чуждестранен акцент; една от тях правеше при това дори груби граматически грешки. Освен това тези личности спореха помежду си често на немски или унгарски. Благодарение на моя изолационизъм мислех дълго време аз в моето детство, повечето възрастни жени с бели коси не владеят чешкия от старческа немощ.

Не всичките тези чудни хора, които се намираха по време на деня у нас, живееха наистина там. По най-тъп начин в жилището липсваше и нещо такова като моя баща. Нисък и дебел, какъвто беше, той наистина не беше изложбен експонат, но неговото състояние на преместване на друго място беше окончателно и трудно можеше да бъде оспорено. В стаята на майка се намираха много различни тапицирани кресла, но там никога не беше имало двойно легло. В моята стая баща ми също не спеше, затова пък там спеше основната ми баба Лици. Че в детската ми стая имаше две легла, беше – сега отново ме втриса – по начало още по-тайно от раздялата на моите родители.

От копнеж по женски същества, които по силата на длъжността си трябваше да се борят за едно и също, аз обичах да ходя в онези магазини, които бяха доминирани от жени в топли цветове. Отблъскващи смятах за сметка на това такива, в които беше въведен един безмилостен мъжки команден режим. За щастие тогава почти нямаше такива магазини. Студените търговски и най-често разпореждани от мъже магазини на самообслужване се появиха в околността ни твърде късно. Аз така или иначе отраснах в една развиваща се фаза на социализма, в която много хора можеха да си правят огнеупорни илюзии за своите обществени и икономически перспективи. Затова настроението на много места из страната не беше от най-добрите, но общо взето то беше задоволително и определено с много качествени степени много по-добро, отколкото беше случаят по-късно след влизането на съветските войски. Във времената на моето детство и младост извън нашето жилище имаше значи – до днес съм щастлив от това – все още истински острови на щастието и оптимизма. Един от тях беше един магазин за платове, едно място пълно с поддържани, ухаещи дами и подмолна еротика. И естествено пълно с преобладаващо ужасни платове, които трябваше някога да се купят в такъв един магазин, ако искаше да се задържиш по-дълго там.

Гледано отвън във вътрешноархитектурния ад на нашето жилище аз се чувствах великолепно. Аз бях омотан, възхищаваха ми се и ме хвалеха. Бях обичан повече от всичко. Затова е съвсем логично, че моят живот се е превърнал в една перманентна история на влюбеност. Можех мигновено да се влюбвам и в чисто материални неща като електрокабели. Но затова по-добре по-късно.