литература плюс култура |*| GrosniPelikani

МОЯТ ДОМ

Когато враговете ме нападнат
и моята душа е пред разгром,
като безумен тичам между сградите,
по бързо да се скрия в своя дом.

Пред неговия праг се в миг разбиват
отровни грижи, клюки и вражди.
И бавно тишината ме обвива,
додето моята тъга заспи.

Тук всичко чисто е, успокоено!...
Тук всичко има по-друга цена.
Живели са редица поколения
и са умирали край таз стена.

Пердето на прозореца, издувано,
като платно под вятъра плющи
и моят дом се люшка и пътува
върху море от клони и звезди.

А стенният часовник бие тежко,
отмерва времето със бавен такт.
И както съм полегнал, аз усещам
животът как прелива с вечността!

– – –
Ох, нищо вярно няма в мойте думи!...
Не съществува нийде моят дом!
С багажа си като студент се лутам
от стая в стая всеки нов сезон.

От общи умивалници се ползвам
и електричеството все пестя.
Хазяйките ми, хубави и грозни,
ме проверяват нощем дали спя.

Затуй в градината ще се отбия,
дори когато наем съм платил.
Но нейде пак не мога да се скрия,
когато ужасът ме връхлети.

Танцувам тъй върху гърба на времето,
без корени, без дом и без следа,
додето дните грубо ми отнемат
строшените от бурята весла.

1947

ЧУДНО

Градината ухаеше на рози.
Искреше езерото с блясък чист.
И близо някъде в нощта разкошна
унесен пееше млад китарист

Те влязоха прегърнати и седнаха
на пейката под звездното небе
и с ненаситна жадност се погледнаха –
отскоро бяха се сгодили те.

И в този светъл миг, кога роднините
шушукаха за тях със хитър смях
и бабите със жест многозначителен
си кимаха: „Животът е пред тях!“

Във този миг, когато по-щастливи
едва ли някога биха били,
той стреля два - пъти и до любимата
с протегнати ръце - се строполи!...

От всичките икони по земята
Бог гледаше ги с идиотски вид!
И дяволите бясно се премятаха
с тризъбци и настръхнали бради.

Роднините проливаха обилни
сълзи и глухо виеха в нощта,
без да съзнават, че са ги убили
със своята душевна нищета.

А младите лежаха във тревата
и къпеше ги чистата роса.
Изхитрили те бяха Сатаната,
роднините и своята съдба.

ПРОЛЕТ

Той беше примерен чиновник,
експедитивен и добър.
В зори, със точност на часовник,
отиваше на служба пръв.

Началството му щом речеше:
- Вземи и направи това! –
той никак се не суетеше,
а казваше смирено: – Да!

Началството му щом речеше:
– Това не е добре, не е! –
той пак не противоречеше
и казваше: – Е, да! Не е!

Но ето, пролетната буря
над зданието връхлетя
и край оградата, притулено,
кокиченцето разцъфтя.

И стана чудо: господина
със тънкия пречупен врат
през тази паметна година
побърка се и полудя!...

Със грозна ярост той се втурна
при шефа – главен бюрократ,
с една плесница му катурна
излъсканите очила.

Преди горкият да поеме
дъха си и да скочи с яд,
върху плешивото му теме
сложи държавния печат.

Машинописките, добрите,
го срещнаха с картечен гръм.
Със гневна ярост той ги срита.
Те с писък хукнаха навън.

И блъскайки писалки, папки,
и телефони, и бюра,
със бързи и широки крачки
по коридора полетя.

На входа, важен, портиера
смирено му отдаде чест.
Със ляв прав удар той умери
усмихнатото му чене.

Навън огромен топъл вятър
в прегръдките си го прибра
и се изгуби полуделия
в размръзващата се гора.

Там гъсти сокове пулсираха
в пропуканите дървеса.
Гората с вятъра разплиташе
разрошената си коса.

Там мръсната и черна киша
гризеше зърнестия сняг.
И с гръм и вой дълбоко дишаше
пробуждащата се земя.

На сутринта една команда
откри безжизнения труп.
Прегърнал беше той брезата,
кора бе дъвкал, тоя луд!

Предчувствайки смъртта си близка,
чиновникът – един добряк, –
свободен да умре поиска
в размръзващата се гора.

УСМИВКА

Започна битката! Той скочи
и пръв се устреми напред,
със две туптящи слепоочия,
в ръката с верен пистолет.

Усмихна се и си помисли:
„Отсреща също като мен
се вдига някой, млад и силен,
боец в атака устремен!“…

Във този миг го нещо парна
в сърцето. Той се олюля!...
И пред очите му се мярнаха
небе, река, гори, поля.

Върху земята от кръвта му
червено цвете разцъфтя.
Той върху цветето полегна,
усмихна се и там заспа.

Ехтеше боят страховит –
ни връв, нито последен бой.
Ще свършат някога войните
и пак ще се събуди той!

ПОГРЕБЕНИЕ

Аз свойта книга на живота
прочетох един ден
и я оставих на бюрото,
със всичко примирен.

Полека легнах във ковчега
и санитар един
ми би внимателно и леко
инжекция морфин.

Събраха се и хора малко.
Дойде и поп с брада.
И шарената катафалка
потегли през града.

Аз постепенно се унасях,
с отворени очи,
и слушах: крясъци огласят
квартали и стъгди!

Говореха за страшна бомба,
със планетарен взрив.
Избухне ли, човек не смогвал
да се запази жив.

Мъже за два метра квартира
се молеха с печал.
Деца за късче хляб умираха
край градския канал.

Жени развяваха на хайки
полите си за стръв.
Пищяха зверове-трамваи
и газеха във кръв.

О, как бе страшно, как бе страшно!
Облян във пот, лежах.
Гърчех се в ужас. После бавно
притихнах и заспах.

Над мене птиците прибираха
крилата си в нощта.
Светулки златни в мен се взираха.
Ухаеха цветя.

И бях щастлив в туй погребение,
че в своя жизнен дял
не бях извършил престъпление –
деца не бях създал!.

1965

КОШЕР

Но в разговор веселы не вступая,
сидела там, задумчиво одна.

М. Ю. Лермонтов

В нощта като огромни кошери
небостъргачите гъмжат
и хилядите им прозорчета
на тъмното небе блестят.

Само едно прозорче малко,
на най-високия етаж,
стои самотно и печално –
и в туй прозорче гледам аз!

…Издига се нагоре лифта
със главоломна бързина.
В миг светва крушката и влиза
във стаята една жена.

Тя се съблича, после ляга
на свойто мъничко легло
и с вечно жив копнеж погалва
заспиващото си чело.

Цял ден в търговската кантора
е работила тя безспир.
След туй е влязла в бара морна,
да търси щастие и мир.

А на раздяла кавалерът
целунал я опиянен.
Тя му отвърнала – и ето
във този миг копней за мен!

Нас ни разделят океани
и континенти ни делят,
но ние непременно двама
ще се намерим някой път.

Тя спи сега. И аз заспивам,
подпрял челото си с юмрук.
Нощта, потайна и свенлива,
с безкрайна нежност ни завива
в пространството един до друг.