литература плюс култура |*| GrosniPelikani

Тя се наведе над него, гърдите ѝ се залюляха напред, аромат се плъзна нагоре по корема ѝ, той поповдигна глава, за да види пъпа ѝ: малка мида, с горна периферия; зарадва се на гледката, но тя беше само първият етап, онова, което го интересуваше наистина, беше продължението: издигащата се с едно малко стъпало долна част на корема, шоколадово кафявото срамно окосмение и, според неговата актуална плътност, евентуално дори срамните устни – но точно тук нещо се обърка, една ръка се шмугна в картината, какво прави тя там, отмества си един кичур от лицето ли?, под лакътя просветна група ружи, помежду се процеждаше слънцето – Не!, каза той. – О, каза тя, ти спиш още. – Да, каза той в съня си.

Един петък, 5. септември, малко след 8 часа сутринта, един мъж, не висок, сторен, загорял, пригладен, се появи на първия етаж в една бизнес-сграда и попита на етажната рецепция за Дариус Коп от фирма Фиделис. Госпожата от рецепцията даде информацията, господинът в този ранен час още не е в сградата. Елегантният мъж каза, че бързал. Госпожата от рецепцията, името ѝ е госпожа Бах, видя, че на челото му беше избила пот, една капка се отправи към слепоочието, друга към носа.

Госпожа Бах намери мъжа, тъй както стоеше пред нея, за много привлекателен. Той попита дали би могъл да остави един пакет. Госпожа Бах стана предпазлива. Знаете ли, времената са опасни, никакви пакети без надзор, в една толкова голяма бизнес-сграда просто да приемеш пакет – една опаковка на уред, съдържание според надписа и изображението WaveLAN24-Access-Point, но опаковката е била отваряна, това се виждаше –, това, че ще ми оставите визитката си, не би ми помогнало много в случая на случаите. (Казвате се Саша, и това също ми харесва във Вас. Но заедно с това ми се виждате в двойна светлина. Може ли всъщност да погледна какво има вътре? Не, това не може.)

Тя спокойно би могла да попита. Добре изглеждащият мъж охотно би ѝ побутнал пакета през плота и би казал: Пари. Госпожа Бах щеше да го помисли за шега или за някакъв преносен смисъл, щеше да се усмихне, щеше да вземе кашона, да го разтърси. Той щеше да прошумоли. Книжни банкноти, би казал бързащият мъж и би погледнал часовника.

Той се стреснато се надигна – Не спя! Не спя – отново заспа и се събуди повторно. Лежеше в своето легло, в своята спалня. Двойно легло, шкаф, ракла, тоалетка, стояща закачалка, кош за бельо. Няма ружи. Двете големи светлости там са прозорците. Бяха открехнати, вратата беше отворена, ставаше малко течение, долу на улицата шумеше движението. Повече отколкото в седем, по-малко отколкото в девет.– Значи е осем? Къде ми е мобилният, къде ми е часовникът? Тук ли е още Флора? – Но слънцето, все едно беше се вече по-нависоко. Пак ще стане горещо. Един пристигащ самолет прелетя над къщата и беше, докато траеше, по-шумен от всичко друго. (Да, жилището е във въздушния коридор за пристигащите, но иначе е много хубаво: мезонет, 4 стаи, 2 бани, тераса към парка.)

Когато самолетът беше отминал: Флора?

Няма отговор.

Той въздъхна и се изтърколи от леглото. Масивен мъж е, 106 кила на 178 см височина, за щастие повечето от това е кокал, остатъкът се концентрира в компактната полусфера на един корем, твърд и гладък като корема на бременна, и отгоре, за съжаление, чифт мъжки цици, но тя казва, че ме обича, какъвто съм, и няма причина да не ѝ вярвам.

Сигурно тя е вече на терасата.

Извивките на вътрешната стълба под босите му пети.

Седеше в едн шезлонг на терасата, но, разочарование, не беше гола. Носеше нещо бяло с презрамки (моята нощницата, съкровище), тя четеше.

Добро утро.

Добро утро.

Отдавна ли си станала?

От един час.

Какво четеш?

Стената.

Какво?

Това е заглавието: Стената.

Става ли?

Да.

По-хубаво от сутришен секс?

(Май да, но...) Тя се усмихна, хлопна книгата, спусна, докато ставаше, косата си, съблече си нощничката през главата, тялото ѝ е загоряло и стройно, храстчето ѝ има формата на финикова палма.

Само че набързо, след половин час трябва да съм излязла.

За сбогуване тя го целуна още веднъж по челото. Преди това избърса с юмруци потта.

Ще се видим в четири. Да не забравиш.

Той остана да полежи още малко, може би и отново заспа. Да, той заспа, но само за няколко минути, събуди се за трети път, отиде в банята, погледна в огледалото. Кръглобузото, дребноносо русо момче в началото на четиридесетте там, това съм аз. Косата вече оредява и пак е малко твърде дълга, разпилява се във всички посоки (ореол), но това почти не се забелязва, защото първо огледалото е малко и второ големите му, усмихващо се (пачи крака още на млади години!) сини очи съставят център, който отвлича вниманието от останалото: двойна брадичка, набола четина, първи бели коси по бакенбардите. Някъде по края той държи инхалатор между устните: вдишва, задържа въздуха.

Дариус Коп беше болнаво дете, бронхиална астма още от раждането, имаше моменти, особено в началото, когато от нощ на нощ изглеждаше, като че щеше да се задуши, преди да настъпи утрото. Чудно ли е, че майка му все още се страхуваше за него, когато той вече наближаваше 30-те? А към този момент той вече от известно време се беше измъкнал от най-лошото. Падането на Берлинската стена беше 6 години назад и Коп що се отнася до него го беше преодолял. По-точно казано, никога не е имало нищо по-различно в мен от радостно очакване и жива надежда, а и как не, ако имаш личното и историческото щастие да си на 24, с нова новеничка диплома по информатика в джоба и благословен с оптимистична натура? Така разбира се е лесно да насочиш поглед изключително напред, там, където по коловозите се носи едно чудесно бъдеще.

Намираше се на един асфалтиран покрив, още по сандали, джинсови къси панталони и разкопчана риза, при което можеха да се видят още необраслите му гърди – Да, и аз също някога бях един бодлив младеж от Изтока – небето беше безоблачно синьо, в двора цъфтеше люлякът и по лицето на Дариус се разля ухилване, докато той разтвори ръце и извика над покриви, по дворове и улици: Живот! Той извика: Живот! И се ухили още веднъж допълнително на момичето, което беше при него. – Името му знам и досега. Инес. Едва ли не още на същия ден беше минало. Той слезе от покрива и си облече костюм и все още се чувстваше добре.

Намираха се тъкмо в началото на един икономически бум, по-късно наречен New Economy Blase, и Дариус Коп, според както го чувстваше, беше в центъра на нещата. Естествено в действителност той не беше в центъра на нещата, но не беше пък и левият задник на последната дупка, това би било подценяване, той все пак беше на ниво две, под ръководителя на офиса, над секретаркаите, наравно с двама други продуктови мениджъра, в Берлинското подразделение на една щатска фирма, която някога е станала голяма с части за самолети и междувременно продаваше кабели, щекери и букси за компютърни мрежи. През 1997 на мода бяха ролерите за възрастни, кой каквото и да носеше, хвърчеше с тях по панаирите от щанд на щанд, Коп също, въпреки че возилата бяха лимитирани до 90 кг и той вече беше оставил зад себе си това деление. – С обрата дойде апетитът. И аз не знам. Практически можех винаги да ям. – Колкото повече се приближаваше краевековието, толкова по-шумни ставаха празненствата, бендът свиреше Байла, байла, та чак до покрива на панаирната палата, а Коп веднъж остана в една галерия и ликуващо заразхвърля върху танцуващото множество своите визитни картички, а после отвори много широко устата, за да могат там да му влетят още печени дроздове, докато коремът му става окончателно ротонден, като яйчице. (И по пътя за вкъщи за първи и – засега за последен – път в моя живот аз видях аутобана двоен, но на никой не казвай.)

През 1999 той се запозна с Флора. – Освен всичкото друго това тук е не на последно място и любовна история. – Флора по фамилия се казваше Майер, беше, обаче, от Унгария и опитваше да се закрепи във филмовия бранш. Те веднага много си допаднаха – Откакто те познавам, вече не съм спал с никоя друга жена! – Много мило от твоя страна, съкровище –, но по тази причина светът не спира да се върти, а се знае, че едва работата превръща човека в човек. – С това се няма пред вид наемен труд, съкровище, а, грубо казано, това, че можеш да правиш планове и можеш да присвиваш пръстите си към дланта. – Колкото и добре да звучи това, не е съвсем вярно, но естествено той разбираше, какво има тя пред вид и обратното тя също го разбираше. На едно мнение сме, че онова, което правиш, за да заработваш прехраната си, трябва да ти доставя лично удовлетворение, защото само така би могло да се избегне да водиш живот, който се състои изключително от ежедневие. Съответно малко по-късно Коп напусна кабелджиите и се нае в един софтуерен стартъп. В един стартъп практически сам си си шеф, ако и на хартия да заработваш по-малко от преди, но да не забравяме възможностите за акции, защото там е бъдещето. Беше стигнал до 700 000 виртуални долара, когато всичко се срути. През април 2001 Дариус Коп се оказа без богатства и без работа. Приблизително по същото време след 7 работни уикенда = 8 седмици спикована с оскърбления експлоатация на работното място и осезателен тормоз на автобусната спирка Флора също претърпя срив. Сега, когато те двамата нямаха нищо повече, беше дошъл моментът да ѝ предложи брак. Тя каза да. Ожениха се на 9. септември 2001, една неделя.

През следващите 12 месеца те живееха ден за ден, ходеха на много мирни демонстрации, и Коп за пръв път през живота си се интересуваше от политика. После той си намери нова работа, и отново забрави другото. Флора също се завърна в света на заработването на прехраната, обаче вече не в областта на културата. Струва ми се, че като асистентка на половин ден в биомагазин, като помощница на пазара, в някой Coffeeshop или като лятна сервитьорка на някой градски плаж бих могла да запазя с по-голям успех достойнството си.

От три години опитват на заченат дете.

Поддушовото корито беше още мокро, той предпазливо влезе в него, после излезе от него, използва тоалетната, изми си ръцете, изми си зъбите, избръсна се (на сухо), отново влезе. Къпа се 20 минути, накрая смени от топла на студена вода, за да не се разтопи, ако е възможно. После той остана още дълго там, вентилацията шумеше като огромен сешоар, обаче нямаше същото действие за съжаление. Изтръска с ръце водата от козината си, тя изпляска на теракотата. Дълго се избърсва. Въпреки това винаги нещо остава. Това разхлажда. През лятото това е добре.

В кухнята си изпържи последните две яйца и от последната доза кафе си направи чаша еспресо. Портокалов сок вече нямаше никакъв.

Закуси на терасата, с поглед към парка, към короните на дърветата, в които листата биваха скупчвани на рояци и после пак разгонвани, и сменяха зеленината си според слънцето и вятъра.

Хубаво.

После той извади лаптопа си. Отвори имейл-програмата, уеб-браузъра и едно уеб-радио, с музика и новини от нашата малка агломерация и от света.

Топлинната вълна навлиза в осмата си седмица, това вече не е вълна, по-скоро е блок, крепи се върху нас – втората омега-синоптична ситуация в рамките на три години! Ако към това се прибавят и деветте месеца дъжд отпреди това, би могло да се изчисли, че реколтата и следователно цените на хранителните стоки ще се скапят катастрофално. Климатиците са в пикова конюнктура, това ще излезе много скъпо на всички ни, евтината китайска стока така или иначе. Някакъв веселяк оповестява, че началото на златния век отново е отложено. На борсата лятото така или иначе отдавна е минало, тя вече се е сринала, както е традицията през септември, съвземането от последния краш протича съвсем бавно. Недвижимостите в луксозния сегмент днес са с 30% по-евтини от вчера и от утре, инвестирайте сега! Цифрата на кражбите с взлом се е повишила през първото полугодие. По-малко по мазетата, повече по таваните, и това е логично, понеже горе човек е по-необезпокояван. За разлика от другите големи градове като Лондон или Ню Йорк, които, ако и бавно, продължават да растат, германската столица е една спаружваща се метрополия, такива и толкова много жилищни и най-вече бизнес площи остават празни. Един японски мениджър при изпълнение на задълженията си (да пие саке с бизнес-партньорите си) е починал от рак на черния дроб. Вдовицата подава тъжба. Жизнените очаквания в западния свят генерално спадат, причината са болестите на благосъстоянието като диабета. Младежи се събират, за да слушат музика и да протестират срещу последствията от глобализацията. Това само по себе си е похвално, ако не беше проблемът с мястото, отпадъците и урината. Никой не споменава изпражненията. Очевидно това не е проблем. Догодина мястото ще цъфти бомбастично. Оптимистичното синьо на саморазсаждащите се полски незабравки, накъдето и да погледнеш. Без следа от заровеното през войната сребърно съкровище. Ураган се носи към Ню Орлеан.

От имейлите 7 веднага се озоваха в спама, останалото също беше в голямата си част реклама или нюзлетери. Освен това Пепе Требс съжаляваше, че нищо не е станало със сделката, но следващата седмица съм в града, хайде да отидем да се наплюскаме по някое време – С удоволствие – и един стар колега, вече от 10 години невиждан, препращаше мейл -шега. Хайде да направим джойнт-венчър, казва кокошката на прасето. Ham and eggs. Аз доставям яйца а ти... Знаех го, но пак си е хубав.

Така мина времето до обед.

Радиото пусна парче, което Коп толкова харесва, че трябва да престане да прави онова, което прави в момента. Той отново заразглежда дърветата. Те стояха. Вятърът отново беше утихнал. На слънцето му оставаше малко да премине от тази страна на сградата. Тогава Даруис Коп ще трябва да напусне терасата. Иначе човек завира. С приближаването на слънцето, нарастваше потта в гънките на кожата, но Коп искаше да дослуша докрай парчето.

Не беше чул парчето до края, когато иззвъня телефонът. Една синя лампичка на хедсета на Коп светна – Любимо марсианче – но това никой не можеше да види сега. Натисна копчето до лампичката. Защото аз наистина седя гол на терасата си, но едновременно с това съм и на работа.

Господин Лайдл от инженерното бюро Лайдл искаше да потвърди за по-сигурно.

Добре, че се обаждате, господин Лайдл, тъкмо исках да направя същото. Вторник в 9 при клиента, значи. Но важи ли още, че ще можете да ме вземете? Аз, както знаете, още нямам шофьорска книжка. Превишена скорост, какво друго. Магистрала като по конец, посред нощ, три ленти, празни, но пък и аз не съм видял знака за 120. Казах им, че колата ми трябва за работа, дали вместо това не биха могли да ми увеличат глобата. Не. Осем и половина? Осем и петнадесет би било още по-добре, трябва да слезем много на юг. За Вас това е отклонение от четвърт час, сигурен ли сте, че не Ви е проблем? Благодарността ми ще Ви преследва вечно, господин Лайдл. И на Вас хубав уикенд.

Парчето беше свършило, Коп напусна терасата. Да вярваш или не, но аз пак съм гладен.

Хладилникът беше по-празен от всякога. Той отвори фризера. Беше безсмислено. Само работи, които трябваше да се приготвят. Пусна вратата да се прилепне отново. Посегна към едно чекмедже (Сега вече се туткаш!), той прекъсна движението. Преди жилището да се превърне в сауна (какъвто за жалост е случаят през лятото), по-добре все пак да се отправим към офиса.

Вместо да чака 10 минути автобус, който освен това може и да не дойде, той веднага тръгна пеша. Ако човек иска, може да повърви през малко тревна площ. Пенсионер извежда овчарското си куче, почти те натиква в храстите, какво нахалство, но Коп само се усмихна и поздрави: Добро утро! Пенсионерът направи физиономия, все едно че смъртно си го обидил, кучето го повлече на каишката след себе си. Някой ден ще те повлече. За това ще го заплашва смърт. (Това може би все пак е малко преувеличено.) По-късно го задмина млада жена на джогинг. Дебелите ѝ задници в спортни панталони. Вдлъбнатините се очертаваха. Заради тях тя прави това тук. Коп наумѝ отдаде признание. (Между другото: Харесвам дебели задници.)

После той самият трябваше да се затича. Обичайното: влакът се явява горе на завоя, поколебаваш се, дали изобщо е възможно, не можеш да не опиташ, накрая всеки път се затичваш (доколкото нищо субективно не стои на пътя).Тъй и Коп, който иначе няма склонност към телесно напрягане. Дори ходом по равен терен ми избива пот. Но сега той скокна мощно по стълбата, вратите се отвориха, той влетя във влака, хвана пръта – Като лиана. Почти. Не се залюлява – някой дойде по-късно и от него, бутна го, няма нищо, вратите се затвориха. Известно време постоя на пръта и попъхтя, след това седна, избърса си с ръка челото, и понеже остана още пот, и с другата също, и простена унесено. Една жена го гледаше. Той ѝ се ухили.

Едва поради загубата на шофьорската си книжка Дариус Коп трябваше да се учи да използва публичните средства за пътнически превоз на близки разстояния. От обрата, от първите 14 години стари употребявани автомобили, не беше се придвижвал с нищо друго освен със собственото си МПС. – Моят собствен Фарадеев кафез, в него моята седалка от алкантра, моят климатик, моето радио, моята – употребявам тази дума в най-широкия смисъл – чистота, вместо всяка сутрин и всяка вечер да си наблъскан с други хора, задници и агресии. Това ми дава чувството, че не съм лузър. Толкова е просто това. – Флора го разбира, но, любими, аз също, обаче го изтрайвам, значи може да се изтрае, и четири седмици в края на краищата не са до живот и това тук не е автобус в Кайро, тъй че, устискай.

Все така. (Още една седмица)

Все пак, влаковете бяха по-чисти и по-бързи, отколкото си беше мислил, а повдигната позиция ти позволява непознати дотогава ракурси към града. Колко много парчета угар само има, колко много парцели с градинки за лично ползване. Задните страни на къщите. Винаги се весели, само тъй цяр ще станеш ти – с четка на една противопожарна стена.

Имаше да се пътува 7 спирки, трасето криволичеше в завои, веднъж беше слънчево, друг път сенчесто.

На втората спирка се обади неговият продавач на автомобили. (Като по поръчка.) Договорът за лизинг на служебната кола лека-полека изтича. Да, знам. Както вече споменах, обмислям да даунсайзна малко, сещате се как е, цените на горивото и всичко останало. Да взема 2.7 кубика би било замазване на очите, би трябвало да се слезе на 2.0, но към това не получаваш всички екстри за модела, от което ми е нужно. Пътувам 60 000 км годишно, тъй че нужно е малко комфорт, да не говорим за сигурността. Между другото не съм доволен от навигационната система (недостатъчно актуална), от mp3-плейъра (невъзможно да боравиш по време на кормуването), както и от чистачките (замазват), но всичкото това Вие го знаете, сега сте махнали и нощно синьото от цветовата гама, но това е нашият фирмен цвят, срещу заплащане не си струва, за какво, даже не е нощно синьо всъщност, да, при всички случаи ще трябва да седнем заедно, това трудно може да се обсъжда в градската железница. Да пътувам с градската железница. Пробно каране на джипа, за да ми оправи настроението, бих могъл да приема чак следващата седмица, сега влизаме в тунела, не знам, дали...

Маймуна с телефон.

Един стар, дрипав мъж. Не чак просяк, но почти. Стоеше на същия прът до вратата, където Коп преди, не го гледаше в очите, измърмори нещо настрани изпод дългия си нос.

Какво се правиш тук, върви си вкъщи, кажи го на свойта дърта. (Или: сложи го на свойта дърта. Това не стана ясно.)

Свива глава. Страхува се, че ще го ударя ли? Стои като отстрелян.

Влакът спря, Коп избира другата най-близка врата. Това не помогна особено, на вратата трябваше да мине покрай стария.

Маймуна в костюм.

Каза му го в гърба. Дъртият страхливец.

Дариус Коп не е някой, който търси кавгата, това не му е нужно, не понеже е толкова мъдър или се сдържа така добре, не, той просто има щастието да се е родил благ човек. Не, не мразя съседите си, родителите си, изобщо хората около мен, правителството, ходът на историята, моята родина, чужденците, животът на улицата и т. н. Никога досега. Но което е прекалено, е прекалено. Той рязко спря и се обърна. Старият сега беше право пред него. Воднисти сини очи, отворени, обаче оставаха мънички.

Скатавай се бе, дядка, или нещо такова искаше да каже Коп, но после му хрумна нещо друго – „Да, и аз имам своите светли моменти.“ – той се ухили любвеобилно и рече тъй:

Най-сетне не можем всички да затънем в лумпена.

Отминавайки, той видя още, че лявата обувка на стария беше разкъсана. Гуменка. Преди на такива им викахме: китайски. Бързо отмина, не смяташе за изключено, старият да го хване за ревера и да бъде по-силен, отколкото изглеждаше на пръв поглед. Имаше дълги нокти на пръстите. Бързо, сред народа!

Сега той наистина изглеждаше като бързащ бизнесмен, за когото времето не е нищо по-малко от чисти пари. Сребърният куфар на лаптопа се заклати мощно в ръката му.

Да прескочим втората част на пътуването, след смяната, още две спирки. На края два ескалатора те отвеждат на повърхността, приятно течение, отдолу студено отгоре топло, през зимата обратно. При последните метри вече се вижда да изплуват сградите, в които човек (в този случай) работи. Когато си стигнал до повърхността – се увличаш от инерцията на стълбата и подтичваш няколко крачки, преди да застанеш на място и да свиеш глава между раменете – човек вижда как горе на фасадата със златните букви е написано BUSINESSCENTER – от тази перспектива естествено силно деформирано. Толкова е глупаво, че скоро пак ще се оправи. На Коп във всеки случай му харесва, стои, кискайки се под слънцето.

Да прескочим това, че той не отиде най-напред в офиса, а направи един така наречен бизнесланч в един разположен наблизо локал. Тафелшпиц с кореноплодни. Не е лошо, но едва стига за предния зъб. Три спортни морковчета, две ромбчета картофи. Коп не е дребнав за тези неща, но ако оставаш гладен, 12,50 евро, 14 с бакшиша, са твърде много...

Не, нищо не можем да прескочим ние, защото малко преди края се случи нещо, и то точно касаещо тези 12,50-14. Беше изял тафелшпица си, беше, както казахме, останал гладен. Да изпие едно лате накрая, това малко засища. Но лате има и в офиса, и то безплатно. Нищо друго вече не му беше в главата освен това лате, стана, потегли, келнерката, една изискано любезна, млада брюнетка – напомняте ми за жена ми – трябваше да тича след него:

Простете! Прощавайте, мисля, че забравих да Ви таксувам.

Колко изключително любезно от Ваша страна да го формулирате така! Коп помоли стократно за извинение, бях потънал в мисли, знаете нали, как е. Келнерката се усмихна с разбиране. Охотно би ѝ дал 15, за неудобството, но се оказа, че има в себе си точно 14 и няколко цента. Цяло щастие, че заради тичането пътувах гратис, иначе даже нямаше да стигнат. Но Вие със сигурност приемате и карти. Приемате ли карти? Ще ни отнеме още 5 минути, но за сметка на това бих могъл също и да надпиша: Указание: 2,50, и двамата ще се усмихнем.

На централната рецепция на бизнесцентъра нямаше никой. Не знам защо, но не ми харесва. Придава на входната зала, дори и да е мраморна (не ами полиран юрски) запуснато излъчване. Коп взе асансьора за първия етаж.

И на рецепцията на етажа нямаше никого, никаква госпожа Бах, никакъв господин Лазока. Възможно ли е да е случайност? (Естествено.) После той го забрави. Нуждаеше се от вниманието си, за да избере шоколадово блокче в кухнята на етажа и да източи капучино с допълнително захар от автомата.

Съвсем честно, ако не трябваше да струпвам цялата бумага при мен, нямаше всъщност да ми трябва офис, щях да мога да върша (почти) всичко от терасата – Мъжът, който живееше на една тераса – но си изглежда по-добре, ако човек не е веднага лично на телефона, а първо е госпожа Бах или господин Лазока, но онова, което на Коп наистина щеше да му липсва, щеше да е кухнята, в която хладилниците никога не са празни. (Това не беше упрек към никого.)

Блокчето той пъхва в джоба на сакото, чашата с чинийката държеше в дясната ръка, сребърният куфар висеше на преметнат през гърба му на презрамката за рамо, така той се запъти към офиса си. Пред вратата той взе чашата с лявата ръка, за да се бръкне за ключа и за да може да отвори.

Влезе и остана на място. Съвсем беше забравил колко е пълно тук. От врата към масата отвежда още само една тясна пътека, вън от която повече няма пространство, още само предмети. Като че нищо, никой предмет, който през последните две години е попаднал на тези 12 квадратни метра, никога не ги е напуснал. Де факто никой предмет, който през последните две години е попаднал на тези 12 квадратни метра, не ги е напускал никога, освен стъклените и порцелановите чаши. Южната стена покрита до човешки бой с отчасти празни, отчасти с пълни кутии с мостри на уреди и с проспекти, разпростиращи се във все повече, в постъпателно смаляващи се кули в пространството навътре. Моята теракотена армия. Между тях се носи прахът от столетия. Има нужда а) от нов дистрибутор вместо стария, който беше изчезнал яко дим (сменил 50 годишната си жена за две 25 годишни, не шега, но влюбил се и изоставил всичко), или б) от склад, и в) би могло и да се поизчисти. Защото и отсрещната страна, северната стена, на която е масата, е пълна, но не може вече да става дума за военен ред: Купища от списания, проспекти, планове, протоколи, писма, меморандуми, сметки, визитни картички. Помежду навсякъде бележки. Малкото са загабърени, повечето са натрупани, сложени, нахвърляни, изплъзнали се, смачкани, шрифт избелял или неразчетим или вече не можеш да намериш връзката между отделните ключови думи. Една поставка за сортиране, плексиглас, 3 етажа, всеки се пръска от документи за пътни разходи. (От почти една година вече не са правени никакви.) Те също са се разпростряли напред, така както до една купчина отпадъци все възниква и планина от боклуци. Жълтите разписки по кредитни карти горе на купчината вече са се превърнали в приятел. Ако заради нещо въздухът се раздвижи, той кимва. Телефон, екран, клавиатура, под масата полагащият се компютър, до него кошчето за отпадъци, пълно. Екран, клавиатура и компютър Коп не използва, използва своя собствен лаптоп, за което отмества другите неща много назад, клавиатурата се притиска в поставката за сортиране, разписките се срутват, биват смачквани под поставката за сортиране, на някаква термохартия това се отразява по всякакъв друг начин, но не и добре.

В скоби: в домашния му офис, защото той има и домашен офис, ситуацията е същата. Т. е. по-лоша, защото там стоят на склад допълнително всичките компютърно-релативни неща, с които той се е снабдявал някога през живота си. Едно жилище с две бани и една стая на Синята брада, както казва Флора. Или: Любими, ти си свестен човек, обаче също си и персонифицираният хаос. В къщи междувременно не се говори за стаята, защото това не би било възможно, би било възможно само да се спори. Флора поддържа от части в ред останалото жилище, и ако там намери нещо, което изглежда все едно, че е от стаята на Коп, тя отваря вратата до пролука, поставя предмета върху най-близката свободна повърхност и отново затваря вратата. (Ще забележи ли той предмета следващия път когато влезе в стаята? Това е въпрос.)

Даруис Коп въздъхна, предпазливо пое напред по пътеката между картонените войници, постави кафената чаша в един празен ъгъл на масата, нагласи сребърния куфар на лаптопа в дупката по средата и го пъхна на неговото място. Жълтата документация по кредитни карти кимна.

Следващите 10 минути Коп просто поседя в своя превъзходно пружиниращ въртящ се стол (не беше под наем като другото, сами сме си го купили, в края на краищата тук става дума за нашия кръст), пиеше капучино и гледаше към площада навън. – Източната стена, това заради изчерпателността, е заета изцяло от един прозорец. Възможността за изгреви. – На ъгъла отсреща трима мъже с лопати копаеха дупка зад едно ограничение от червено-бели ленти. Близо до стената на къщата, очевидно нещо с фундамента. Единият мъж беше едър черен, другият хилав бял, третият толкова незабележителен, че не можеш да го опишеш. Те всичките носеха тениски, общото впечатление обаче си оставаше, все едно работеха вече голи от кръста нагоре. На Коп му беше, все едно чуваше звука от разравянето, но това е невероятно. Сградата е климатизирана, прозорецът, съответно затворен, при това най-висока класа на звукоизолация – оживено място е.

Когато това беше свършило, капучиното изпито – долу остава сладка пяна, можеш и да я оставиш, но Коп не оставя, изгребва я с лъжичка, когато има лъжичка, този път не, беше забравил да си вземе, той си помогна с показалеца, държа си чашата наклонена докато вече нямаше какво да обере – когато след това лаптопът беше пуснат и имейл-програмата беше отворена, когато в края на краищата беше станало ясно, че в последните два часа не бяха възникнали нови съобщения, които да представляват интерес, тъй че той би могъл да започне да работи, с доброто настроение на Коп беше свършено.

Значи аз все още съм кисел. Не бих си го помислил това за себе си.