литература плюс култура |*| GrosniPelikani

БЕЗТЕГЛОВНОСТ

През въртящия се свят
неустойчива, прозрачна аз се нося,
търсеща, замаяна, разнопосочна,
нямаща тегло.
И на камъка завиждам даже,
че на свойто място той тежи.

Бавно губя своите черти –
като под вода пречупени, разлети,
двойнствени, безбройни.
Где назад е, где напред?
Где е долу, где е горе?
Где е вдясно, вляво, где е в кръг?...
Губя дъно и небе!...
И неспирно в мене се променя
центъра на тежестта ми.
Сещам вече виене на свят,
гадене и губене на сила.
Накъде около себе си блуждая,
без да мога да се издържа!...

Падам по очи към висините,
вдигам се възбог към низините,
връщам се към бъдещето прежно,
миналото чакам да се сбъдне –
и напредвам в безизходен кръг...
Дайте ми едно дете!
На ръце до отмалялост да го нося!
Като гира с грижи да ми тегне.
За да мога да запазя равновесие
и посоките да различавам,
във въртящия се свят.

1968, Троян (!)

САМА ЖЕНА НА ПЪТ

Това е риск и неудобство
във тоя свят, все още мъжки.
Зад всеки ъгъл те причаква
засада от нелепи срещи.
И улиците те пронизват
със любопитните си погледи.
Сама жена на път.
Единствената ти защита
е твойта беззащитност.

Ти не превърна никой мъж
в протеза, за да се облегнеш.
Във дънер, за да се опреш,
във зид, на завет да се скриеш.
Не стъпи върху никой мъж
като върху трамплин и сцена.
Сама пое на път,
за да го срещнеш като равен.

Дали ще стигнеш надалече
или окаляна ще паднеш,
или ще ослепееш от простор,
не знаеш, но си упорита.
Дори да те сломят сред път,
самото твое женско тръгване
е вече стигане до нещо.
Сама жена на път.
И все пак ти вървиш.
И все пак ти не спираш.

Не може никой мъж
така да бъде сам,
както сама жена на път.
Пред тебе мракът вече спуща
заключената си врата.
И нощем никога не тръгва
сама жена на път.
А слънцето като ключар
в зори простора ти отваря.

Но ти вървиш, и в тъмнините
не се озърташ плахо ти.
И всяка твоя бъдна крачка
залог е светъл за доверие,
към тъмния човек,
с когото дълго са те плашили.

Отекват стъпките о камък
Все удрят стъпките на камък.
Най тихите и храбри стъпки
по уморената Земя,
която е спрямо звездите също
сама жена на път.

ДА БЪДЕШ ЖЕНА

Да бъдеш жена – това е блока.
Когато ставаш девойка, боли.
Когато ставаш любима, боли.
Когато ставаш майка, боли.
Но най непоносима на земята
е болката да си жена,
непознала всички тия болки
до една!...

ГЛАС

Един глас ме повика.
Разпознах го в просъница –
цял от тайни и далечини.
И догде се завтурна
на бос крак до прозореца,
вече нямаше никой отвън.

Кукуряк се подсмихваше под мустак.

Но аз чух, че ме вика
възходящо със изгрева.
И растеше пред мене светът.
Без да мисля и питам,
се наметнах наопаки с вятъра
и побягнах след ехото на гласа.

Ала той не ми обясни накъде!...

Пътят с път се уплете.
И проточи се ехото
в лабиринта на нощи и дни.
Аз го следвах през грохот,
в глухонеми пространства
и понякога го долавях насън.

Нима може да ме е подвел?

Прекосява ме смътно
досадливо досещане:
този глас, този звуков фантом,
ах, дали не е в същност
отразено ечение
на призивния собствен мой глас?

Сама себе си ли зова?

Един глас ме повика.
Накъде?... Вече залезът
ми намига през рамо, прозрял.
Вече времето слиза.
Но все още занякъде
следвам сянката на гласа.

Ще узная ли в края къде?

1982

ЛАБИРИНТ

Очи отворих в сляпо, криво дворче.
Трева ме пъхваше в зелен кафез.
Опримчваха ме мравчени пътечки.
И щом добарах бравата,
                                        завчас
избягах в град с къртичи криволици,
изгърбени от валчест калдъръм.
Там вятърът се виеше объркан,
фучеше заловен в капан!...

                                                И щом
пораснах, в свирналия влак се метнах
към по-водовъртежни градове.
Оттам по стълбицата към небето
в затворен херметично самолет.

И все тъй от капан в капан се хвърлях
към призива безкраен на света.
От книга в книга, от любов в любов,
от възраст в друга възраст.
                                               От как в как.
С едно завихрено, растящо ехо
от дума в дума, от защо в защо,
от утре в утре,
                     и от „Не!” във „Не!”
Без изход и без затих...
                                        И навред
от себе си оставях по отронка,
за да намеря пътя за назад.
Додето цяла се изнищих в този
усукан в змийски възел лабиринт.

И станах лабиринт самата аз.

1986

МЪЖКОТО ДИШАНЕ

Мъжкото дишане нощем до мене.
Сякаш лежа сред открито море
в люшкана лодка от мощни вълни.

Как ли с мен тази черупка все още
сред водовъртите се крепи,
как не потъна, разбита, на дъното?

В колко подводни скали се е блъскала,
бе замотана от мъртви вълнения
и от лениви, безоблачни дни.

Колко товар, до премала събиран,
аз съм изхвърляла тайно на рибите,
себе си съм разпъвала за платно.

И натежала от болка оловна,
спущала съм вместо котва сърцето си
до непрогледните дълбини.

Мъжкото дишане нощем ме вплита
в ритъм на тайнствени светове,
ту ме обгръща горещо на приливи,

ту из безсънни подмоли ме дави,
близко до ужас, отвъдно отплуващо
в сънища, непостижими за мен.

Вслушана, трепвам и смътно долавям:
някаква скъсана струна звънти –
сякаш вещае издън тишината.

Лодка на пустия бряг изоставена.
Птичи самотен вик. И през съня –
мъжкото дишане чувам далече!...

Мрежа плета аз за него от въздуха.

1982

АВТОПОРТЕТ ПОД ВОДА

Съществувам обратно –
като палма, в река отразена,
замъглена, скъсена, разнищена,
на зигзаги удавница-мълния,
факла, пламнала под вода,
струна, с косо накъсан звънтеж,
сам-сама устояла на бързея
                     да не я повлече
                     по течението все по надолу.
                     Докато:

Една палма, висока и права,
цял ден расне на брега на съня.

12 февруари 1984

СПОР ЗА ПОЕЗИЯТА

Седяхме на брега на деня – двама поети, погълнати
от спор какво е истинска поезия, и аз, която ги слушах
мълком.

– Поезията – твърдеше единият без капка съмне-
ние – това е простота. Трябва да я изтръгнем най-
после от въртопите на сложността!

– Напротив! – възразяваше другият, не по-малко
убеден. – Поезията е затънала в плитчините на еле-
ментарното. Трябва да я изтеглим към дълбините на
сложното мислене!

Спорът се биеше ту в отсамния, ту в противополож-
ния бряг и все повече се разпенваше.

Едно водно конче закръжи между двамата. Крилцата
му носеха беглата усмивка на слънцеокия ден, послед-
ния, с който то разполагаше. И се стрелна право към
вечерта.

Водното конче съвсем не бе простота, нито пък
сложност.

То бе поезия.

1984

ДУПКА В МОРЕТО

– Виж там! – възкликнах –
и му запратих очите навътре в морето!...

От светлина и безкрайност
зеницата му изтъня до слънчев косъм.

Но погледът му се залута над вълните
като крило, заобикаляйки чудото.

– Нима не виждаш? –
аз прошепнах със изхълцан дъх.

– Какво? – недоумяващ, той
запърха с клетки, ослепени от виделината.

Протегнах ръка,
с боязън да не прогоня видението.

– Там онази трапчина,
натрапчиво по тъмна като лунен кратер.

И най накрая взорът му улучи,
пробягвайки над синьото втрещен.

Водите там не се изсипват и не я зариват,
магическа вдлъбнатина посред морето!...

– Светлинен ефект! – отсече той. –
Не е възможно такова явление!...

И аз замлъкнах,
в собствените си зеници усъмнена.

Да се опитваш да виждаш
и да накараш още някой да прогледа,

това е все едно
с око да пробиеш дупка в морето.

1980

ПРОСВЕТЛЕНИЕ

Навлизам в старостта на пръсти,
тъй като в есенна гора,
пристъпвайки по още тлеещ
недоизстинал листопад.
Пред мен – Дървото на живота!

И бавно с поглед запъхтян
към миналото се изкачвам
и слизам в бъдещите дни!
Най после! Тъй ми е безкрайно
по незабързания път!...

Посоките не вият алчни.
Далечината не боли.
Не удря гонгът на луната.
Не може да ти се отнеме
това, което си раздал.

Не може да се окове
духът, оковите разтворил.
Остава ми една последна,
бездънна капка светлина.
И от всемира лъха мир!....

1988

СНЯГ

Сипе се сняг непрекъснато, сняг върху сняг.
Майка ми води малко дете за ръка.
Тези ситни стъпки в снега са мои.

Сипе се сняг от детинството, сняг върху сняг.
Аз водя малко момиченце за ръка
Тези стъпки в снега са твои, дъще.

Бяла завивка се стеле над пресен гроб.
Тези стъпки в дълбокия сняг чии са?
Сипе се сняг върху стъпките, сняг върху сняг.

1989