литература плюс култура |*| GrosniPelikani

Северни нощи

Вземи в пръстите си тапата от вино
И отвора зловонен към Ада запуши
В огъня горим, топят се планините
В които като в топло мляко къпят се души.
Нощни пеперуди – мисли, се преплитат във нощта
Светлината на луната милва със лъчи злокобна пещера
Отхвърлено послание, в което се въргаляме, обзети от желание.

Разпорен бик умира тихо, шепне думи за смъртта.
Във кръвта му пърхат птици и живее светлина.
Прясна пръст се рони леко и мълви със тъжен глас
И във сън дълбок ме носи спомена за ти и аз.

Утрото на снежните усмивки, изгрева на любовта
Първите лъчи на огненото слънце изплитат нашите тела.
В тихата лилава стая музика сияе в туптяща топлина
Освободен от ярък срам потъвам в дълбините и махам леко със ръка
към смехът на северните нощи – черни, влажни, молещи очи
В които тримата се смеем и без да искаме, превръщаме се
в падащи звезди.

Аз

Аз мисля, че откачам понякога, когато се стъмва навън
И ви чувам как пеете – Това е сън.
Кръв капе от мивките и се стича по бедрата твои
Векове наред потъваме в телата голи.
Понякога си мисля, че откачам. Откачам на съмване.
Смахвам се тотално в тунела, нереално
Виждам в кафето как се разтваряш като нежна захар в бяло
Образи се стапят в огледалото изцяло.
Закалено до червено, пред изплетена стена от мисли.
Поглеждам настрани в поле от кървави усмивки.
Бронзови игли в медни преживявания.
Безмислени взимания задължават давания.

Понякога си мисля, че откачам. В телевизора вслушан.
Бели звездички валят прекомерно и някак напушен
Дима се полепва по моето тяло.
Медът се стича и ме покрива изцяло.

Скала

Захарна мрамор грохотно рони се
Плиска във мрака сини лъчи
Потъва надолу, студени водите са
Изчезва скалата и мъдро мълчи...

Камъче в шепи на морски сирени
Търкулва се леко и става на прах
Стъклени фигурки танцуват с водата
Изчезват надолу, превръщат се в страх.

Зима

Докосване. Лилави, печални
на тъмносиньото стъкло снежинки – замръзнали, неми и ледени
Завъртели се вихрено по пътеки неведоми, трупат се в селското гробище.
Дух на момиче – Дявола води я.
Луната огрява дърветата стенещи
Вятъра свири им тъжна мелодия.
Топло е в стаята, търся ръцете ти-мрежи
Говорят телата
Глътки оранжеви, меки, цигарени
Огънче-слънце угасва, предава ни.

Асфодел

В ъглите на мрачната градина
паяци плетяха сребърните мрежи
и влагата се бе просмукала в тялото ми
беше размекнала душата ми
и тя бавно се скапваше сред песента на птиците.
Сълзите ми не спираха да капят
И при всяка капка, паднала на черната земя,
изникваше красиво цвете.
Цветята бяха моите деца,
моят смисъл,
моята храна.
Отдавна бях забравил за хората,
бях заприличал на античен фонтан
Фонтан на болезнената чувствителност.
Понякога, при силен вятър
протягах към небето изкривените си, обезобразени ръце
и плачех с глас,
виех като вълк,
пищях като малко дете
и се молех.
Mолех се на това, което не разбирах,
а след това танцувах с нощта,
танцувах, докато ми позволяваше.
Прокарвах ръце по гърбът ѝ
и се сливах с нея,
изпаднал в унес,
оставях безумието да ме обземе,
издирах лицето си,
избивах зъбите си с камъни,
бърках с пръсти в очите си,
въргалях се и пеех.
Усещах вкуса на кръвта си и ставах истински.
А след това напълно изгубих спомените си.