литература плюс култура |*| GrosniPelikani

ЗЛАТОТЪРСАЧ

Съкровище едно от златно щастие
открива някой, заслепен от блясък.
А аз за малкото зрънце блестящо
промивах тонове безценен пясък.

Вървях, лопата и сита нарамил,
по стъпките на бедните златотърсачи.
И всичко чудно, дето е в романите,
го преживях, макар и другояче.

Усетих някой и друг миг на радост,
сполуки дребни, дружеско участие.
И общо, в хилядите дни на тягост,
събира ми се един ден трезво щастие.

Машината береше прах и тракаше
трещеше в гняв или хабеше книга.
И тук-таме сполучих нещо сякаш,
което общо за два листа стига.

Любов!... Най първата боготворях я.
Със втората лудувах в жежки страсти.
А третата… Така и преживях я
голяма любов – на малки части!...

И все пак, още крача кай реката,
възлизам там, де минал е баща ми.
И радостен съм, че промивам злато,
макар да стискам в шепа само рани!...

НОЩНО ПЪТУВАНЕ

Заранта, казват, по мъдра била
от омаята на лудо-лунната вечер.
Но вечерта мина, а заранта
е все още безкрайно далече.

И стоиш, неспособен за смислена мисъл,
нито за отмора приятна.
И удавен в безвремие, пък пътуваш потиснат
до стената напред и обратно.

До стената насрещна са девет крачки
и назад са пак девет, какво съвпадение.
Разстояния дребни, да не бяха обаче
по хиляди пъти те преумножени.

Разстояния дребни, да не беше багажа
който тегне повече от необходимото.
На тази възраст можеш ли да разкажеш
за всичко, дето в главата го има?...

За цялата купчина многоетажна
от приумици, грешки и самоизмама.
По дявола цялата – търся най важното
а излиза, че и него го няма!...

Жалки дреболии изплуват от мрака,
минала някога неусетни, нечути.
Чисти дреболии – закъсняваш за влака
само с някакви две-три минути.

Девет крачки напред и пак девет назад,
до безкрай в тишината повтаряни.
Наистина, какъв тягостен занаят,
да си пътник между вечер и заран.

Вярно, леглото ти не е далече
но в леглото те чака кошмарът.
Дългият кошмар е най лош.
Между синята вечер
и зелената заран –
зрее черната нощ!

ПАРИЖ

Аз никога не те възпях! Не исках да се блъскам
в ужасната навалица на твоите певци.
Ти с толкова лирична слюнка баладично си опръскан,
че можеш с гордост да ме впишеш във графата „Дефицит”.

Но аз се връщам често в теб, от никого нечакан,
получил виза без формалности, направо от съня.
И търся свойте спомени в мъглата ти и мрака,
и в негатива нощен виждам пак портрета на деня.

Ръми, естествено!... И стичат се, червени по асфалта
рекламите „Прентан”, заливани от есенния дъжд!...
А там, на ъгъла, загърната в лъжелуксозно палто,
една жена очаква пак незнания си мъж!...

И виждам захарната църквица високо в мрака чер,
и янките, в опашка дълга пред „Мулен Руж” строени,
и Кулата, разкрачена подобно Гъливер,
под който лилипутите минават в ситроени.

И виждам късното бистро, от бял неон облято,
с работниците сънни, спрели за да пийнат за кураж,
и с тримата младежи, дето вечно блъскат автомата,
за да спечелят, най-подир, безплатната игра.

А Сена носи светлини, огромна и пияна,
и в книжния си амбалаж клошарят се е свил.
И всичко си е същото, макар че мен ме няма,
макар че няма го човекът, който аз съм бил.

Знам, няма го! Но аз го търся пак под уличните лампи
и дълго нося свойта нощ посред нощта навън.
А там далеч една жена танцува в мрака мамбо,
една жена се стапя там под ритъма на мамбо,
случайно хваната в прожектора на моя гаснещ сън.

И НЕКА БЪДЕ НОЩ

Не искам да умра като порядъчните смъртни – вкъщи си!
Не ща да утешавам близките си – „Не скърбете!”...
Нe искам и във сетния си час да гледам вечно същите
досадни рафтове със книги, и до днес недоизчетени!...

Ала не ща и вън, на улицата, да умирам,
да рухна невъзпитано, забравил всяко себеуважение,
и пет милиционера със пискливи свирки да ми свирят,
че нарушавам правилника за Обществено движение!...

Не искам да издъхна и сред скуката на някоя невзрачна болница,
да ме намрази, за това, че съм умрял, лекуващият лекар.
Не ща душата ми да полети над кашлицата на околните,
вмирисана до второто пришествие като аптека!...

Бих искал да умра, разбира се, на онзи връх далечен,
високо там, до който никога не стигнах.
Но бавно ли вървях или потеглих твърде късно – вече
над низината няма как да се издигна!...

Най-много да се приютя на някой градски покрив,
между комините, които някога възпях в саждиви стихове,
между антените, лулите и гръмоотводите,
които ни веднъж от гръм не ме спасиха!...

И нека бъде нощ! В живота и без туй не беше много светло.
И нека вятърът разнася дъжд и мраз над мрачините.
Ще ме обгърне с хладния си, облачен и бял саван небето,
и вие, мисли мои, със наслада ще се вледените.

Ще се раздиплят крепове от пушек черен над комините!...
И гаргите ще ме оплачат с траурен, прегракнал грак!...
И ще потегля аз, да навестя покойниците и роднините,
понесен в мрака от лафета над благочестивия ви град!...