литература плюс култура |*| GrosniPelikani - Из „Любов към гарвани“

Мислех си, ако се източа пишейки, ще се изплъзна от дяволския кръг на спомена.
Пишейки попаднах по-дъдлобко в спомена, отколкото ми е приятно.

Сняг е първото, за което си спомням. Заснежен се простира наоколо целият свят, аз нямам нищо, което да ме възрадва, запуснато стои дървото на полето, посипало отдавна е своята шума, излиза само вятърът във тиха нощ и дървото клати, и кротко то върха накланя и като в сън нарежда. Тихо се сипе снега при нас. После снеговалежът се засилва. Толкова често е зима в главата ми. Толкова често вали, че си мисля, че в годините ми в детския дом е имало само сняг и зима, скреж и леден студ. Виждам се опакован като мумия. Скреж и сополи лепнат по носа. Аз съм вечното дете на зимата сред децата на зимата на всекидневното правене на снежни човеци. Рано е тъмно. Нощта издържа дълго. Слънцето не се издига над хоризонта. Сняг вали по всичките ми пътища. От сняг се състои лятото. Сняг е само другото има за слънцето. Ноември е. Февруари е. Седя в просторен автомобил, черна лимузина. На четири години съм и в огромен автомобил. Снежнобял е пейзажът, който съм запазил в спомена. Шофьорът е тъмен силует. Денят е, който аз си спомням като първия ден на живота ми. Един тъмносив ден, който на сутринта изтегли червеникаво и изглеждаше, че стане хубав, но после потъмня. Един ден, който се свира зад облачната покривка, не е в състояние в хода на деня да се види като ден и предоставя на снега терена, който завихря изтупан прах от това сиво небе, като от някоя стара конска завивка. Както е със заека, който бежешком през къра не може да избяга на таралежа, снегът ми подвиква: Тук съм вече. Ах, горчива зима, как студена ти си, безлистна си оставила зелената гора, да повехнат накара цветчетата, пъстрите цветчета клюмнали останали са те, изплъзна ни се славеят, изплъзнал, дали изобщо ще запее пак.

Миналата седмица в Шверин почина петгодишната Леа-Софи. Нейните родители са я оставили да умре отглад. Една седмица преди смъртта ѝ отговарящият за нея социален работник не е настоял да види детето. Срещу Службата за закрила на детето се води разследване заради неоказана помощ.

На път съм за някакъв детски дом. Нямам представа накъде с мен. Не зная, какво ме очаква на края на пътя. Седя в някаква лимузина. Ранната мъгла доминира над пейзажа. В мъглата се разтваря лежащият в покой камък на нивата. В мъгла се явяват всичките неща в природата като положение в млечновата стъклена обвивка. В мъглата тежкото олеква. Светът ми е по-близък отколкото под лъчите на слънцето. Плоско простиращото се, само предугаждано, широко поле излиза на топки от масата на мъглата, за да се подложи на наблюдение и да изчезне отново. Незначителното може да бъде интимно преживяно едва във цялата му небульозна неяснота. Игнорираният в някой обикновен ден, голям, ням, спящ невзарчно на края на пътя камък на нивата излиза по-бодър от мъглата, добива достойнство и тежест. В мъглата отдиша все още светът, сънуват още гори и поля: Ще видиш скоро, когато булото свали се, небето синьо неприкрито, във сила есенна светът приглъхнал да потича във златó студено. Живот и мъгла и мъгла е живот. Четено отзад напред и отпред назад двете думи мъглаживот и животмъгла биха могли изписани една под друга в злато да стоят на моя надгробен камък. Да обичаш мъгла означава да признаеш прираст чрез изчезване. Да цениш мъгла като основа на всяко битие означава да приемеш мъгла като трайно изложение и посочване с пръст; нечуваният шепот. Мъгла познавам наоколо ми, доброто ми желае тя.

Полето се стели като колосана нощница. Чувствам се като че чувах да грачи врана. Оттогава почитам врани. Предпазвам се от тези първи останали в съзнанието ми дни на високо уважение към враните и стелеща се мъгла. Говоря за мъгла и врани, когато става дума за лекота и земна тежест, за изчезване на нещата. Най-хубаво ми е в мъглата, когато грачат врани, които не могат да се видят и съвсем не грачат по някого в мъглата. Сиви врани видях аз най-напред. Сиви врани значи трябва да останат птиците на съдбата ми до края на моя живот. Сиви врани ме съпровождат през живота. В мъгла съм оплоден, чрез мъгла създаден. Стелеща се мъгла са околоплодния мехур, в който съм станал аз. В мъгла познавам скрит бащата, за който никой не знае. В мъгла познавам заложена майката, която е забравила, кой съм аз. Един изпълзял от мъглата, не изтласкан от родовия канал на майката, гражданин на земята съм аз.

През март тази година в тукашното Бромскирхен стана известна гладната смърт на четиринадесет месечната Жаклин. Момичето тежеше шест килограма – само наполовина на децата на своята възраст. Детето от месеци не е виждало лекар.

Късна есен е. Ноември. Можеше да е януари, февруари, юни, юли, август. Само в спомена изглежда така майчински меко. Пишем годината 1954. войната е свършила. Войната никога не свършва, казва разумът. Развалините са били в голямата си част разчистени. Зад селото, зад града, зад метрополиите, където можеха да бъдат изпразвани ямите, развалините са струпани на планини. Планини, които се вписват в пейзажа, както и всичките войни, които са водени по света, непрекъснато, откакто аз съм попаднал на този свят. Варшавски пакт. Национално Народна Армия. От единство състоящ се корем на моята майка. Направо още в него съм бил в казармата. В корема на Съветския съюз, който признава на майка ми значителни права на суверенитет. Кратковремнно желание за професия: Народен полицай. На възраст после от две години напуснат от майката в посока запад, останал в дом за малки деца, посред десталинизацията, на двайстия конгрес на КПСС, захвърлен в десетилетието на мирното съвместно съществуване, като в чашка за зарове със само едно червено зарче неснабдено с числа и пълно със символи сърп и чук. Учтиви поздрави се превръщат във предизвикване на борба. Лозунги. Бариери. Декрети. Репарации. Плащания. Дългове. Връщане. Акции. Подем на долните прагове на възнаграждение в индустрията. Цени. Намаления.

Колата се казва чайка като птицата. Общо производство три хиляди сто седемдесет и девет единици. С четири или пат врати. Не мога да кажа нещо повече. Във всеки случай вътре снабдена със седем места за сядане. Разполага с двеста коня под капака, перчи се управляващия превозното средство. Осем цилиндъра. V-образен мотор. Тристепенна скоростна кутия. Хидравлично динамично предаване. Климатик. Сервоуправление. Максимална скорост сто и шестдесет километра в час, която е развил напълно един-два пъти на една самолетна писта. Едно чувство, може да каже той, казва водачът на машината и се смачква в огледалното отражение, понеже млясква силно. По цялата страна на него би му искало да ме шофира, да тегли, изкачва и да разваля навсякъде покоя над върховете на дърветата, да го показва на враните, да им надува марша на летците: прав като свещ се издигам към небето, аз летя към слънцето директно, под мен над бръмченето, и свиря със респект, когато после там горе понесем се, приятелю мой, това е живот, и чувствам се като млад бог, кръст на небето гръм и мълния по дяволите, в небесата разбойници няма, няма и окръжен съд и женища стари няма, не се виждат горе, тук горе няма кучешка храна и тъща също няма, във въздуха отсъстват данък и гаранция, и лихвата не е така висока, а дойде ли шивач да носи сметка, изплъзваш му се моля съвсем удобно и напълно, приятелче, затуй глупак не ставай, глупак, глупак, глупак, не ставай ти глупак / ела, стани ми пътник ти, и полети, лети, лети, лети със мен, там горе, където са звездите, там на разходка ще отидем ний, захвърли си и имота и парите ти, шут на този свят, във въздуха, във въздуха полита пипер червен, нагоре към небето, небето, небето, хип, хип, ура.

Луксозен автомобил, държавна каляска. Произведено в СССР, предназначено за частни персони, висши служители, функционери. Автоматична предавка, задно предаване, хидравличен преобразовател, лесно като за дете превключване с един ключ за избор на арматурното табло. Вече се носиш в тежката два и половина тона лимузина, която блести черно и загадъчно. Зяпач, разгулник на окото, без въпрос: Вярно ли е, че стахановецът Иван Иванович Иванов е спечелил на Всесъюзното излъжение в Москва автомобил от луксозната класа морска чайка? Отговор: По принцип, да, но е ставало дума не за стахановецът Иван Иванович Иванов, а за алкохолика Пьотр Пьотрович Петрушкин, и той не е спечелил автомобил от луксозната класа морска чайка, а е откраднал велосипед. Чайка Чайка Чайка пърха мъжът на кормилото за управление с повдигнати вежди, на никой не трябва да издавам, шикозната морска птица Чайка е хвърляла око към американският модел Пакард Патришън, и двете си приличат като тип.

Мъгла или сняг може да се види навън. Из снеговалежът срещу прозорците плющи снегът. Ноемврийски сняг, във възторг е детето, което в четвъртата година от живота си не говори абсолютно нищо, изглежда потънало в себе си, всичко разбира и поема всяка дума, от онова, което му разказва шофьорът и също така знае едно, а именно, че любопитният сняг е подслушал всичко и сега вече иска да разгледа заглъхналото в себе си дете, сирачето без майка и да го поздрави сърдечно.

Годините се редят като снежни човеци, не облечени в нищо друго освен с пробити тенджери на главите и моркови, където иначе носове са пъхнати в лицето. Сняг пада вътре, както и навън. Животът ми не познава друг сезон освен зимата. В хода на годината господстваха предзима, зима, следзима. И вечно има мъгла наоколо мен. Мъгливоснежни години. Снежномъгливи дни.

Повдигам се на химери. Не ми е била отворена никаква врата към никаква лимузина от никакъв шофьор. Много врати останаха затворени за пришълеца, забранени за детето. Виждам се взет на ръце, в задните ъгли; в помещения без блясък. Всекидневие и ритъм. Събиране и хващане за ръце. Марш напред, марш назад, стой, марш на място, на ляво, на дясно, три крачки напред, две в страни, пусни ръцете, зад стола хвани облегалката с две ръце, престанете да говорите, не сесмейте, спокойно отиди към стола, не бягай, заеми място на своя стол, гледай напред, гледай си в собствената си чиния, лъжицата се използва и яденето се започва едва когато това е казано. Всичко, което се намира в чинията се изяжда послушно. Остани седнал, докато и последният е готов с яденето си. Кажи формули на благодарност. Строй се, свободни сте, отиди в стаята, приключи с оправянето на леглото, заспи по команда, след събуждане отиди до тоалетна. Не се струпвайте всички заедно на една мивка. Обратно и среши косата. След три минути всички на партера.

За да разберат, какво ми е, аз преминавам през херметични бариери в защитени структури, да стана наясно със спомените си, да добия документ, където не е доказуема следа от злато в забранените помещения и където липсва симпатия, няма симпатия, а също няма и свободно пространство, в продължение на десетилетия, та до днешно време. В миналото, животът в дома, меланхолията на изтичащите дни. Оставаш пред портите на спомена, пред заключени врати, пред врата на невъзможност, понеже всекидневието беше рутина и нареждания. Функционирал си и си завършвал в определеното свободно време в група ръчен труд. От самото начали си бил без шансове, изключеното дете и в твоят детски дом, защото дете от дом означава изключване и арест. Бил си сирак заедно с другите деца-сираци и си живял добре под капака на тенджерата, докато не си бил приведен в допир с външния свят. Дотогава твоят дом е бил снабден с куверт с гладък лак на печата.

Целестине съвсем трудно понася занаячийските пазари. Когато дванадесетгодишната берлинчанка преди няколко месеца е била в един блок, тя е видяла на дълги рафтове покрити със сребърно тиксо и трябвало веднага да напусне сградата. Тиксото ѝ напомняло за мъчението, което тя някога една преживяла. Понеже била толкова шумна, родителите ѝ залепяли в продължение на седмици устата с подобна лепенка. Оставала само една малка дупка, за да може и да диша.

Разумът отхвърля помнената от мен картина, да съм бил закаран в луксозна кола, като въображение. Тринадесет години след Втората световна война някой четиригодишен опекун няма да бъде шофиран от дома за малки деца към следващия предучилищен дом в луксозна почит. Аз обаче не искам да си избивам от главата моята заблуда. Не искам да съм бил докаран в детския дом като мълчащия сирак на трещящ мотор притиснат зад този мъж с кожено палто. Не съм бил превозен на никакъв мотоциклет. Пътувам с лимузина. Аз съм сирак. Разумът се обръща срещу действителност. Едно позорно влечение е разумът. Няма по-голям порок на нашия свят от влечението към разума. Не знам по-голямо зло. Напътствия са измислени за разума, които не искат нищо друго освен по-добър начин на живот, при отбягване на провиненията. Срещу природата е поставен на длъжност разума. Един разбивач на брони е разумът, който не признава боклука, който не вижда мръсотията, не обича отпадъка. Срещу всякакъв естествен ред на нас хората предупредително ни е поставен като началник разумът като тъмно стъкло, в което трябва да издраскваме дупки, ако не искаме да бъдем бичувани от глупостта. Върбова пръчка е разумът, една болезнена шибалка, която взема мерки, опитва се да дресира онзи, който иска да се омискини и неразумно се въргаля. Така разложен е нашия свят, така изгрубели са обществените форми, че разумът е станал най-висшата човешка повеля. Моторът е заместен от лимузина. Споменът е ретуширан. Инатливо се противопоставям на разума. Инатливо настоявам на оборудваната със шест или тринадесет странични врати лимузина под от мен да мине един шибедах, които се затварят и отварят както сърцето пожелае, ако и във връзка с направената в Съветския съюз возеща морска чайка да не се знае нищо за шибедах. Когато и да усетя желание затова, аз стоя на задната седалка. Когато си поискам, плъзгам покрив, напред и назад, тъй че милият сняг да се намире при мен. Настъпвам с моите спомени срещу всякакъв разум във въобразената лимузина. Пожелателното мислене ми помага на мен като четиригодишно момче в началото при моето пътуване в спомена срещу всякакъв разум да се озова във въобразената лимузина. Не желая със сборния транспорт, не искам да бъда натоварван в нито в линейка, нито в говежди вагон или да съм бил транспортиран в някой обикновен междуградски автобус в детския дом.

Ако дължа благодарност за нещо на моята биологическа майка, то е за моето интимно усещане за сняг, което бих искал да назова моята снежна сенсибелност. Майка беше тази, която имала четири деца, пролет, лято, есен и зима, пролетта носи цветя, лятото детелината, есента носи грозде, зимата снега. Аз седя на прозореца и гледам към градината на моя първи детски дом, където вече от дни се сипе сняг от всички облаци, където сняг се стеле върху сняг и могат да се видят малки птички, които не намират храна в снега, събират се около къщичката за птички, изхранват се от слънчогледовите семки в масната саксия. Мас разтопена от мен под бдителните очи на готвачката на име госпожа Блуме и вкарана в саксията за цветя, снабдена със семена. На писалището над писмената работа се разпуква мечтанието за моята лимузина. Удава ми се. Докаран съм пред детския дом, за който не знам, че е детски дом, който в спомена си преживявам като сцена. Все едно от коя страна се въплъщавам в началните ми години, сняг пада и червени като кръв са тухлените керемиди на къщата.

Завесата се отваря до малка сцена, на която започва да вали сняг. Кървавочервена е сцената, обвита в бляскав плат. Като че проглеждам в разпорения майчин корем, майчината пещера. Мъжът с коженото палто кара нататък. Чувам тона на неговото превозно средство изотзад на сцената. Звукът се е променил постепенно в течение през десетилетията от този на мотора към този на една лимузина. Една тристепенна каменна стълба, на нея стоящи три медицински сестри, е изтласквана от силни сценични работници пред фасадата на къщата. Внушителният мъж с кожено палто, обвит до прасците с черна кожа, пристъпва и дърпа след себе си това малко момче, което е на четири години. Бивам отвеждан от мъжа с коженото палто пред дома, пред който стоя отново така любопитно и непроумяващо едва тридесет и три години по-късно, само няколко месеца след падането на стената в Берлин. Доставян като някаква стока. Аз вървя за ръка с мъжа с коженото палто, който е планина, чиято връхна глава аз не виждам, колкото и много да се опитвам, колкото и да си изкълчвам гърлото. Той ме дърпа след себе си, влачи ме в росата, дори и не докосва какъвто и да било звънец. Вратата му се отваря, преди да сме на стълбата.

Мъжът с коженото палто пожелава на жените добър ден. Не искам да трябва да гледам. Притискам се зад мъжа с коженото палто, който вади една табакера, в която се намира тютюн и хартия, от които той грижливо свива цигара. Три женски гласа се обединяват в речитатив. Едно доминантно централно пеене, заобиколено от диханията на две подчинени нива на тона, които се вклиняват, пригласят на запевчицата: Ето ви най сетне. В такова време. Какъв студ само. Вече си мислихме, че изобщо няма да дойдете. Чакаме вече цял час. За щастие не Ви се е случило нищо. Три чифта ръце са кръстосани пред гърдите. Жените са тънко облечени, те зъзнат. Каква година тази година, казва едната. Напълно побъркана, невъзможна, съгласява се втората. Този сняг отведнъж, приключва третата вмъкнатата песен. Вече се образува една дълга пауза. Мълчание следва, докато мъжът с коженото палто взима думата, за годината казва, че е една година като всяка година; не е по-добра, не е по-лоша, от миналите години. Само понеже властва тази снежна мъгла, мили дами, такава една мъгла не е нищо, не нещо изключително в сравнение с мъглите в открито море, които са му се случвали пред Нюфаундленд, със замръзнали ръце по улова от треска, да се откачи синият мерлинг, бакаларът, скумрията, херингата да се изпощи от отворите на мрежата. Когато ръцете са риби нокти, на това му викам аз студ. Когато снегът топли като палто, на това му викам аз виелица. Когато мъглата е чист въздух за дишане, на това му викам аз доброкачествена мъгла. Пушек се издига при думите му над великанските му рамене. Пепел тръска в кофата за фасовете. В дома не бива да се пуши. Жените много следят за това. Домът се казва Дом Слънце. Мястото, където е разположен домът е една малка баня на Балтийско море, намираща се между Росток и Висмар и отговаря на името Нийнхаген. Снежнобяла лежи саморъчно свитата в ръката на мъжа с коженото палто. Снежно бяла пуши тя между пръстите, когато той жестикулира с ръка. Всичкото това аз го виждам и не го виждам, въпреки че не виждам почти нищо изобщо.

Йосифският месец март, казва мъжът, изпуска дим при думите си. Дим, който в турбулентен поток над безглавия мъж се издига в накъдрено движение, става нестабилен над раменната гърбица и изчезва в изпарението на деня. На Грегор над вратата морска лястовица идва. На Бенедикт место в дома си търси тя. На Бартоломеус литнала е пак. Стари селски правила, казва пушещият мъж, казва, че на деветнадесето число от месеца трябва да излезеш навън, за да огледаш небето. Ако е ясно, ще остане ясно през цялата година.

Масивната жена кима: Щом Вие така казвате. Никога не сте се лъгали. Мъжът пафка и говори и пафка. Цигарата не престава да дими. Възпитателките се усмихват благосклонно. Искат да посрещнат детето на деня. Мънинкото тялинци де ли се е дянало, казва мъжът с коженото палто. Посяга зад себе си в празното, защото се изплъзвам на опита му да ме хване, отбягвам грубата ръка. Не мога да се разтворя във въздуха. Не ми е достатъчно, да се пъхна в палтото, което прилича на излято от някакъв твърд, раздразващ материал. Дори и процеп не успявам да хвана. Няма никъде, където мога да се свра. Нищичко няма за криене. Хайде да те видим, какво чудесно момченце си ти. С увереността на мъжа, който сграбчва мятащата се треска за хрилете, мъжът с палтото ме хваща на втория опит отзад за врата, изважда ме, демонстрира улова на удивените възпитателки, които си пляскат ръцете на бузите, извикват от една обща уста: Не и този, само не този.

Сбогуват се с пушещия мъж колкото е възможно по-бързо. Въвеждат детето в новото му царство. Един добре миришещ дом. Това усеща детето на мига. Слаб съм. Неимоверно изостанал, ме навиква ръководителката на дома. Изостанал съм, мисли момчето, такъв съм: Вестта, че в дома е доведен изостанал, събира персонала около новодошлия, който стои в центъра на неприкрит интерес: Струва ми се че главата не пасва на останалото. Боже, само погледнете стъпалата. Какви тънки ръчички има той. Намирам ушите му за красиви. За ребрата да не говорим. Възпитателките с рязко наклонени на страни глави. Те гледат от високото на техните наклонени на страни глави надолу към мен. Повдигат ме: Колко е лек. Като перце, направо нищо не чувстваш в ръцете си. Сложен съм във ваната, остърган съм с твърда четка. Продухват ми се ушите. Подстригват ми косата, подрязват ми ноктите. Идва докторът. Нежно ми галят косата. Искат да не ме е страх от доктора, който носи снежно бяла престилка на невинността. Другите деца реват лекаря да си свали престилката. При мен бялата престилка не причинява никакъв страх: Свикнал си значи на престилки? Хващат дясната ми ръка за китката. Казват думата майка. Търсят пулса ми. Той не се учестява, остава константен, когато произнасят думата майка. Думата майка е понятие, което не вълнува персоната ми. Думата прелита през глава ми като стрела през празно хале. С думите поляна, плаж, топка, дом мога да свържа повече неща. Поляна е игра и жужене на пчели, ядене на открито. Главата на врата ми е отчетливо по-голяма. Тялото към главата е вретеновидно хилаво и мършаво. Наричат ме паяк. Наричат ме заради тънките ръчички, крака паяк, богомолка. Стоя гол върху масата. Листата на неотложните поправки е дълга. Увредено дете съм, непригодна лодка. Домът е моя док за ремонти. За да може корабът да се докара в дока, резервоарите на дока се наводняват. Носеният от водата кораб идва на док. Изпомпват до празно резервоарите. Докът с повредения кораб изплува над водата. Този процес в корабостроителния бранш се нарича ленцване. От водата избуксиран на сушата, аз стоя гол пред доктора. Докторът ми нарежда силно да дишам, да събирам въздуха в дробовете си. Докторът ме опипва от шиен прешлен на шиен прешлен, по протежение на гръбначния стълб до дупето. Той опипва с остри пръсти вътрешната страна на бедрото, проверява прасците ми, кокалчетата. Трябва да разперя пръстите на краката си. Докторът притиска корема ми, търси с възглавничките на пръстите под ребрата ми, хваща под ребрата ми, притиска юмруците си в двете ямки на ключиците ми. Оставям се да ми наклонят главата, да ми извият гърлото. Стоя изправен и прегърбен и чувам ставите ми да пукат. Свикнал съм на процедури, не се оплаквам, правя какво ми кажат, гледам покрай доктора, към прозореца и навън към околността. Гледам жените от високо към блузите им, брошките, пръстите, ръцете, полите, коланите, гънките, ханша, чорапите, върховете на косата или на обувките.

Така боли ли? Поклащам глава. Така боли ли? Поклащам глава. Така боли ли? На всички въпроси поклащам глава. Виждам докторът да гледа подозрително. Виждам го рязко да се извръща. Говори с тих тон. Възпитателките ме измерват изпитателно с очи и поглеждат доктора, преди да закимат едновременно. Една възпитателка се издухва в носната си кърпа. Докторът обсъжда резултатите и предписва тактики. Късно ме свалят от масата. Още дълго стоят пред мен. Те стоят и още по-силно накланят глави. Три години, значи, ще трае. Времето минава бързо. От изостаналото трябва да се оформи едно неизостанало, преди да мога да отида в дома за училище. Ръководителката на дома се присъединява: Да говориш не щеш? Е хубаво. С никой ли? Аз съм Бани. Можеш да ми казваш Бани. Предпочиташ да мълчиш. Понякога е по-добре да си мълчалив. Рибата там в аквариума също не говори много.

В тюрингско Зьомерда от жажда умира девет месечния Леон. Майката го е изоставила, заедно с двегодишната му сестра, в жилището. Момичето е спасено след четири дни, след като сътрудници от Службата за защита на детето успяват да добият достъп до жилището.