Емилиян Иванов, Мир и формалин
Дата: четвъртък, декември 09 @ 20:44:14 EET
Тема: Разпръсква изгревът
* * *
Имам нейде, в мозъчните фуги,
странно име – на Трихексифенидила;
и никакви чужди конструкти – по-груби –
фантастни и празни, моята душа не е родила…
Имам в ума, във дъха си понятие,
за някаква жизнена, чиста субстанция –
една официнална форма в необятните
му, негови обятия – инстанция
първа – за трансцедентален делир;
и финална – за насъщен и безкраен пир…
Има, има във Трихексифенидила,
благи гласове със трели мили!
* * *
Есента във Търново се ражда;
оттук започва пътят и към
всички светове, копнеещи във жажда
за тежката позлата и последен звън
на Търновския вятър, бледен;
що не спира да кове върху
гръбнака на лазура, летен и
замиращ, фигурите свои странни,
дорде земята не запърха,
мека, сочна стоплена и гола,
под леещия се отгоре,
древен Търновски лидол…
* * *
Едно дете на своя трон
присяда, който от ухания
е изграден, на ацетон;
що из акакията му витае.
И втурва се дъхът му да ги гони,
предела надхвърил на юнострадания;
образи странни в очите се ронят –
навява душата му странно послание:
синтагма една – единствен лектон,
в чието значение тихо ридая;
с въздишка финална и стих утаен –
ацетон.
Имам нейде, в мозъчните фуги...
Есента във Търново се ражда
Едно дете на своя трон
|
|
|