Емилиян Иванов, Из „Стихове за философи” II
Дата: петък, януари 28 @ 22:09:46 EET
Тема:
АДОРНО
На уртéкста, тайнствен, из недрата –
от сърцата на Стравински
и на Шонберг – разпръсват се ята –
да плават из просторите локрийски;
ята от смисли – в чиста форма;
от множества мелодии, най-странни,
за да явят лика на гения – Адорно...;
в секвенциите кукувичи в утрин ранна.
Дванадесет тона – хроматика зряла;
безброй алтерации – в серии най-причудливи;
издалеко изпъква безкрайната цялост
на релеф от хармонии мощни – със сила
лика да ми явят на гения – Адорно –
с диалектиката негативна – непокорен!..
ВИТГЕНЩАЙН
Сърдит и мрачен философ
ръждивия ръжен размахва;
и гневна, неговата е, любов –
гласът му вдъхва страх...
Със Витгенщайн не може
да се спори; и неговите думи
ме в сърцето глождят;
умът му е докрай разбунен...
На Витгенщайн е по-горчив
езикът, и от плазмата на Битието;
що кипнал, философът полудив,
със ярост, сторва в пепел...
Приветствам те сърдечно, Витгенщайн;
с поклон пред пламенното твое: “Nein!”
ХАЙДЕГЕР
Приижда времето с вълни
подивели, от стомана, превъзпламенена;
сурва се към мене; в лицето ми мълви
на свой антиезик, комуто съм във плен –
езикът, който ме изрича –
с една предходна разрешеност – винаги –
в чиято порфира аз сричам
графеми огнени във пергамент на минало –
и все по-непонятни отговори на въпроси
невъзможни: откъде битието извира;
накъде ми сърцето го носи;
и в своята безсъница аз не намирам,
как в тремора на палещата нощ,
аз да разбирам, да живея и да бивам – глътка сила...
ФАЙЕРАБЕНД
Подобно на някакъв призрак пиян,
пред мене дух един застава;
и в гласа му див, аз онемявам;
изтръпвам цял, обсебен от омая…
Файерабенд – земният баща
е на Небесната Анархия – не ща
да слушам други глас в нощта,
която бавно си отива – и ред неща,
все по-красиви – Произвол и Свобода –
към моята душа прииждат – за беда
на празната догматика, която без следа,
изчезва нейде надалече и навеки;
та светли, виждам, твърди, за ума – пътеки!
КИРКЕГОР
Mann sieht ihn um die Kirche schleichen…
“Rammstein”
Пазителят на храма
и стражник на сърцето –
вечна е, горчивата му рана –
кървав цвят на битието…
И надежда друга нямам,
без твойто: „…Не смъртта е, дето
болка за умиране ще представлява…”
Пазителят на храма, сред
присмеха, и жалката му врява,
е застанал; в несмисления гнет
на детски гласове; но вярва,
страда, уповава; и пред
Господа, от болестта попарен,
от длани не изпуска Неговия свет…
НИКОЛАЙ [ОТ КУЗА]
… от своя роден дом,
един младеж побягва –
завинаги; и трябва
в своя път подире, щом
е устремен напред,
да не поглежда…
В безкрая на една надежда,
следва, нека – своя свет –
към Екстремума на
Доброто, към върха –
безкрайно по-високо, над греха –
в субстанциална тишина…
…Вземи, блажени Кардинале,
сърцето ми; и влей му вяра!
|
|
|