Мая Ангелова, Дим
Дата: четвъртък, февруари 03 @ 23:39:47 EET
Тема:
най-сетне пристигнахме на нужното място
и нямахме повече причини да продължаваме да вървим
момчетата отвинтиха чашката на един червен термос
а в краката ни се втурна някакво странно пиле
с бухнали украшения зад ушите
смяхме се дълго
в лабиринтите на разровената от смок поляна
”ИЗГУБЕНИЯТ РАЙ” беше изшляпан с шаблон и бяла боя
върху четвъртит камък, катурнат наопаки,
с къса указателна стрелка,
наполовина заровена в пепелака на старо огнище,
по този повод Борхес (кучето на Борко) глътна една сурова рибка
с люспите и опашката
веднага след това я повърна
така и трябва да бъде –
човек не е господар на живота, дори и на своя,
докато той сънувал гигантски мухи
тя блуждаела в кошмара на агонията –
защото ей така (защото пожелал)
наметнахме му една жилетка на жълти хеликоптери
после гледахме как пеперудите огъват тежките цветове на детелината
като миниатюрни катапулти
и бяхме толкова далеч до себе си:
на връщане сянката на първия
падаше върху последния
2
Какво са очите ми без гледки
гласът без топлата окръжност на устата
ходилата без гъвкавите стави:
видения довеяни от птичите рояци
които сме
и сухите треви
нарастват в сълзи и думи
няма вятър-глас
речта е сух варовик
калциран ларинкс в иглолисти хрипове
с пера в трахеята ви викам
с кълбо от корени в корема ви зова
русалки нимфи блатни езерни смоли подкория
фосили бивни прешлени
палеолити в паметта
нима без песен може в сърцето ни да се изпише
гравюра някоя с резец от струна?
Отчупи си синигер от клона
и пей:
да остане сърцето без удар
ръцете без допир
небето без слънце луна и треви
кръвта без пчели и рояци:
тя свети (пеещата кръв)
през камерите на сърцето
през акустичните вдлъбнатини и белези:
ела при мен живот
с думи звук
кожа усет пръсти
нокти ходила пера и всички
свитъци от мрак и глина
припомни ми
жената –
угарка в угар пепелява
танцувай дим подобен на мъгла
покълваща и топла нива
нещо зрее
оформя жаден слух
туптят очи сърца
звезди в далечината на телата ни
или подобно на мъжа:
весла и мачти подкарал
сред вълните
повярвай – искам и не намирам в теб
нищо повече от сърце
изгребано като пясъчно дъно
Имам нужда от глас
който да ме освободи
Имам нужда от глас
който отваря врата
Влез, червена вода!
Заповядай, черна вода!
Излей се, блатна вода!
Раздели се на две
море
пред шествието на душите
Повярвай – исках и не намерих в теб
мой малък дом някъде дълбоко в нощта
нищо в което да вярвам
3
С изронени стени
и хладна изба
пред мен е бабината къща
отпред улукът е провесил корени
в напуканата пръст
между гредите
наднича избеляла гуменка
с прецизно сплетени
една във друга
кафяви върви
4
Да усетиш липата подпира ли старата къща
в тежкия мед на съня
с ония, които не ми се явяват и с мен не говорят
пак и отново
красиво дърво с прекрасни пчели и рояци
упойващи топли гнезда
в запустелите сенки
не чувам и няма
предишни са всички звуци
обичах
ръмежа на дребен чакъл, с който се мие отвътре замърсено шише;
писукането на изкривена врата
(когато я перне вятърът свирват девет къси стрели)
драскането на камъчетата, които отлепям с мазилката,
и шопуркането на едрия пясък край тях ми харесва...
пак и отново
по ничии гърбове да познавам
избелели десени
от малките бабини рокли
(и аз ли ще бъда някога толкова малка –
като луковица на син минзухар)
5
Къщата, разклонена над пътя
в перлената ризница на спомена
отплува
6
тя няма липов мед и топъл чай
чат-пат ни кани да посвирим
в безветрието на горчивата си стая
на табличка от шах ще подреди
разкъсан грейпфрут и ще светне
лампичката над пианото –
сластно ще се гмурне
в подземния регистър на гласа си
в безмилостния север
на подгонена вълчица:
имаше мигове, в които съжалявахме
с мекотата на питомните си души
любопитно непохватни в насладата
да убиваме –
предпочитахме готовата храна
и кратките парчета
Трябва обаче
да сме съчинили
магическо уравнение
някакъв кулинарен фокус
който изцежда хаоса на погнусата
от тия музикални пиршества
от това далечно човечество
защото стана ясно, че сме се влюбили в миналото
и против тая обич
не можем нищо да сторим
ни нощ нито звезди
ще ни примамят
далеч от тая стая
от този безприютен звук
който ни убеждава че мястото на сокола
е ръката ѝ
7
ти не научи ръцете си с тревите да говорят
нито скреж за ягодовите поляни да плетат
гъбите дъждовни зреят
и наблизо рибарят мрежата е хвърлил
но сърните млади отминават в бистрата гора
и рибите ята летят в един кристал въздушен
без ръце за допир
и ръце които зрелите клавиши на пианото обират
и ръце които по капака абаносов тропат вечер
– слоновата кост на своя симфоничен слон мечтаят –
ти протегна своите хриле широко за да вдишаш
допира на всички звуци
кръглите им отражения в реката стегнаха изящните си примки
но нима без болка може в сърцето ни да се гравира
знак че си принадлежим
преди да се изтрием
като дихание в това флуидно царство на душите
Ето – птиците обяздени в геометричен тръст кръстосват
между сезоните и другите симетрии
в атласите на паметта
и рибите са само топографи на прилива и отлива
когато падат люспите им в мивката отлагат по стените ѝ
лъщящи граници
жената и мъжът не могат да прекрачат
помежду си
той само рибите обезглавява
а тя с кристалчета от сол натрива
коремите туптящи
но близо е денят във който тя ще се научи
как границата тънка да прекрачва с нож кристален
главата тя сама ще отдели от перленото тяло
без болка от сърцето си ще смъкне красотата
с венец от девесил ще се закичи
и ще полегне в ароматната поляна
ръцете ѝ ще шепнат на тревите
ръцете скреж за ягодовите поляни ще заплитат
където гъбите дъждовни зреят
и мрежата наблизо хвърлил е рибарят
|
|
|