Дмитрий Варзоновцев, Think-tanks ...като кораб на прехода
Дата: неделя, февруари 20 @ 01:29:09 EET Тема:
Повод за настоящето изложение даде едно обсъждане на неотдавна излязлата книга на Достена Лаверн „Експертите на прехода. Българските think-tanks и глобалните мрежи за влияние (1). Ще подчертая, че нямам намерение да анализирам самата книга. Въпреки, че тя безспорно заслужава сериозно внимание и анализ.
В центъра на първата теоретико-методологическа глава на обемистата книга е поставен феноменът „think-tanks” – метафора, явно все още не съвсем възприета в българското общество. Всъщност точно тук се обозначава твърде интересен и сериозен проблем, който, обаче, не е измислен от авторката, излиза далеч извън границите, които самата тя си поставя при разглеждането му на така да се каже български терен.
В обсъждането тя съвсем откровено призна, че не може да даде някаква еднозначна и строга дефиниция на феномена, който разглежда. И посочи две, според мен основателни причини за това. Първо, тя изхожда от антропологическия подход, който избягва нормативните визии, а се стреми по-продължително и дистантивно да оглежда предмета на наблюдението. Втората причина, в известна степен оправдава този избор на подход, защото извежда на преден плана характерната за феномена „think-tanks” двойственост, дори висока степен на изменчивост, трудна за нормативната идентификация като едно и също. (2)
„Антропологичното” разглеждане в случая е начин да бъдат избегнати все същите нормативни рамки на „строго научното разглеждане на предмета на изследването”. Това предоставя възможността авторката да сменя своите визии съобразно изменчивостта и на самия феномен.
Още веднъж ще напомня, че съвсем формално се придържам към съдържанието на книгата, като главно се осланям на изказаното от г-жа Лаврен на обсъждането. И в книгата, и в хода на обсъждането авторката ясно обозначава същината на своя подход – тя се опита да погледне феномена „отвън”. Като българка тя има една биографична „вътрешна” подплата към този външен,”антропологически” поглед. Тази двойственост, а по-точно раздвоеността на изследователската визия върху “think-tank”, позволява на изследователя да вижда едновременно и отвън, и отвътре. Но с една уговорка – погледът отвън се приема като легален, легитимиращ и валиден от „строго-научна” гледна точка. Тук Достена Лаврен е „представител” на Външното за българското гледане и мислене пространство на широкия Западен свят. (3) Но същевременно, така да се каже успоредно, тя напуска тази легализираща нейното изследване позиция и „влиза” вътре, заема позиция на „вътрешен” наблюдател. С други думи „осветлява” това, което не може да бъде видяно „отвън” и ...легално.
Защо се налага тази не до там стабилна в етико-нормативен план стратегия на изследването? Защото самият му предмет има същата характеристика. Опростено зад метафората за мисловен съд (танк-англ.) стоят множество нароили се в България след 1989 г групи, институти, сдружения, съобщества, които „се представят” за външни наблюдатели, по-точно, донори, спонсори, поръчители, като агенти на глобалната мрежа „За демокрация”. Това са „възлите” в тази мрежа, функцията на които е да „развиват”, да „съдействат” преноса в българската реалност на нормите и формите на различните демократични практики и политики. Точно тази множественост на конкретните лица, институции, сдружения затруднява дефинирането им.
Проблемът става още по-комплексен, защото „think-tanks” същевременно са агенти, възли, актори и в множество „вътрешни” общности, институции, групи и групировки, където се оказват в друга функционална перспектива. Всъщност, обаче, това не е ново. Още Карл Манхайм забеляза странната невкорененост на интелигенцията като социална група, пласт, нейната отворена за всеки „инструменталност”. Поради „откъсването от корените” в традиционната структура интелигентът много лесно влиза в подобен род инструментални отношения с различни социални групи и интереси, застава в позицията на техен изразител ...без да е такъв по произход. (4)
В каква степен модерното общество може да постави под съмнение в морален аспект това „служебно” положение на интелектуалеца е твърде съмнително поради собствената му ценностна нагласа – да „се въздържа” от собствената оценка, да бъде неутрален. Собствено, в тази точка се открои и най-острият момент на дискусията. Групите, представящи се като „носители” на новите норми и ценности на демокрация в „прехода” на едно недемократично общество към демокрацията всъщност се оказват „посредници” в размяната съвсем не безкористно, а срещу възнаграждения. При това не малки. С други думи те „развиват” не новата ценностна основа за просперитет на българското общество, а …„пазара” за реализация на определена, произведена вън и за външния интерес и подбуди интелектуална продукция.
Моралната суматоха по въпроса в хода на дискусията подсказа още едно измерение на проблема за идентичността, „дефинируемостта” на феномена „think-tanks”. Ако приемем, че тяхната практика се оказа ефективна, то статута им на посредници в пазара на идеи, ценности и модели на поведението не би могъл да бъде поставен под съмнение. Дори напротив, би им предоставил „символен капитал” от висока стойност. Ако приемем, обаче, че това „будителство” трябва да е безкористно и релевантно на националните интереси на българина, „think-tanks” се оказват в много уязвима не само морална, но и социално-практическа позиция, както се казва, „губят доверие”.
Дискусията в хода на обсъждането остави този проблем ...отворен. Обозначи се „разрив” в континуума на разбиране и споделяне в дискусионното пространство. В известна степен това диагностира и същото положение в извъндискусионното пространство, тоест в обществото до настоящия момент не е постигнат консенсус по основни въпроси, внесени, разяснявани и практикувани от „think-tanks” като актори в международната, глобалната мрежа.
В това отношение, дискусията подсказа социалния потенциал на проблема. Всъщност той не е в самото „несъгласие”. Несъгласните и съгласните могат да бъдат представени като полюси в социалното пространство между които, обаче, не лежи някакво преливащо от една минимална, към друга максимална степен на съгласието. Между полюсите лежи огромна „котловина” (един от образите, възникнал в хода на обсъждането) на ...безразличие. Зад това безразличие се крие тоталната невъзприемчивост към нормите не само на модерното общество като такова, но и на по-конкретните, по-съществени негови планове в политиката, икономиката, културата и всекидневието. Тези „структурни” компоненти на модерното общество се проблематизират в българското чрез дисфункция, просто казано, не работят както трябва, пораждат корупция, престъпност и морален дефицит.
Така ако се върнем към книгата, обсъждането ѝ потвърди патоса на автора – акторите на глобалната мрежа, разбрани в рамката на самата тази мрежа като „think-tanks” на демократичната промяна в Източна Европа не, че не се справиха, но като че ли симулираха и продължават да симулират „справянето”. Оказват се все същото „менте”, или в по-висок антрополого-културологичен смисъл „а ла франга”. Не се осъществи така желаното „от световната общност” сглобяване на глобалното с локалното. Оказа се ...утопия (5).
Отбелязаната в хода на дискусията „благожелателност” на автора към българската действителност не и позволи да направи точно този извод експлицитно. Но книгата ѝ подсказва, че тя едва ли ще оспори възможността за такава констатация.
Но феноменът все пак се визира, за него се говори. Така че неговата „трансграничност” дава една друга възможност за идентифициране ...чрез метафората. Тази на „кораба”. „Think-tanks” са именно корабите на прехода. Те пренасят, превозват през морето на неспокойствието, кризата и различието нормите и образците на правилното, работещото, съдействащото на развитието мислене и поведение.
В дискусията много се говореше за т. нар. мрежови подход. Оказа се, обаче, че всеки имаше предвид собствена представа за такъв и разговор в тази крайно интересна теоретико-методологическа плоскост не се състоя.
Не го прие и авторката, за която мрежовият подход е обектно-предметно обвързан с наличието на социални мрежи от различен порядък, качество и функции. Тоест безпроблемно приема, че наличието на мрежите като такива-реално,обективно, дава основание за да има и съответния научен „мрежови” подход.
Дискусията показа, че ...не съвсем, тоест възникват наглед технически проблеми за идентификацията и верификацията в термините на наблюдението и анализ „единици”. В случая на най-важната — „think-tank”. Собствено оттук започва и същинският анализ на проблема. Както теоретико-методологическите, така и технико-практически трудности и в книгата, и в дискусията, според мен, са свързани с нерелевантното на съвременността (каквото и да разбираме като такава) отношение както на авторката, така на нейните критици – методологически пуристи, към сложността на нейното изследване.
Мрежовият подход, който изхожда от наивно-натуралистическата (позитивистката) редукция на мрежата към наличните елементи и взаимодействия е ефективен и дава интересни резултати в статични ситуации и състояния, като показва норми и граници на възможните динамични процеси в тях. Той „измерва” динамичното чрез статичното (Морено). Но в една, в основи променена и продължаваща с все по-висока степен да се променя ситуация, каквато е именно днешната и в глобален, и в локален аспекти този подход се оказва не само не ефективен, но и просто подвеждащ. И всеки опит за наместване на „реалните предмети” според техните нормативни места- времена и за установяване на твърди граници, които не допускат „отклонения” ще бъде в най-добрия случай симулация.
По-конструктивен, най-малко, релевантен към тази постоянно променяща се ситуация е другият подход към мрежата. Тя не може да бъде мислена, описвана като вече съществуваща. Та нали самият наблюдател се включва със своите действия, намества се в нея като по този начин я променя съвсем не в епистемологически, познавателен или идеално-типически план, а ...онтологически, създава нови измерения, стимулира различни реакции, размества. Нещо повече, ако мрежата се представя като налична и обективно стабилна среда за действията на агентите, самите те губят статус на агенти, лишават се от своята интенционално зададена от мрежата активност, трябва да застинат по същия начин както актьорите в миманса на театралната сцена.
Тук е нужно радикално преосмисляне както на ситуацията, така и на „изследователската” позиция в нея. Ще си позволя един доста пространен цитат от книгата на Б. Латур „ Реасемблиране на социалното”:
„Докато при първия подход (наивно-редукционистски, позитивистичен – Д. В.) всяка дейност — право, наука, технология, религия, организации, политика, управление и т. н. — може да бъде отнесена до и обяснена чрез едни и същи социални агрегати, скрити зад всяка от изброените, то при втория подход към социологията зад тях не съществува нищо, при все че те биха могли да бъдат свързани по начин, който произвежда общество — или пък не произвежда такова. Това е решаващата изходна точка, разграничаваща двете версии. „Социалното" вече не е сигурно и непроблематично свойство, а е движение, което може и да не успее да набележи контурите на някакво ново свързване и да преобрази някой добре оформен сбор. Както ще научим в хода на настоящото изложение, след като т. нар. „социално обяснение" е направило много полезни услуги в един по-ранен период, сега то се е превърнало в непродуктивен начин за прекъсване на движението на асоциациите, вместо да съдейства за неговото възобновяване.
Според втория подход, последователите на първия просто бъркат това, което трябва да бъде обяснено със самото обяснение. Според тях обществото или някой друг социален агрегат представляват изходната точка, а те всъщност са крайната. Смятат, че същността на социалното се състои от социални отношения, а в действителност асоциациите са изградени от отношения, които сами по себе си са несоциални. Те си представят социологията като ограничена до определена област, а всьщност социолозите би трябвало да се движат там, където се организират нови хетерогенни асоциации. По тяхно мнение социалното винаги вече е на разположение, но то не е вид „нещо", което може да се види или да се постулира. То става видимо само чрез следите, които оставя (по време на тестване), когато някоя нова асоциация бива произведена от елементи, сами по себе си съвсем не-„социални". Тези социолози настояват, че ние вече сме под контрола на някакво общество, когато политическото ни бъдеще зависи от решаването на задачата, какво всъщност обвързва всички ни в едно. Накратко, вторият подход предявява претенцията да възобнови работата по свързване и събиране, която внезапно е била прекъсната от страна на първия.” (6)
Възможностите на тази методологическа перспектива нагледно се реализират в рамките на т.нар. Actor-Network-Theory – ANT (Bruno Latour, John Law, Michel Callon и др). Тук става дума за социологията, но „мрежова” социология. Социологията, която изследва мрежите чрез тяхното ...конструиране. В тази връзка метафората „think-tanks” – корабът на прехода се изпълва със съвсем не пейоративен смисъл.
Джон Лоу, един от активните изследователи, работещ в ANT, дава не само пример, но и методологическа схема за разбирането на феномена „think-tanks”. Той разглежда ...португалските кораби, с които Колумб, Магелан и други мореходци ...откриват Америка. “Think-tanks” в известен план също откриват Америка, само че в географски противоположна посока.
Португалският платноход се третира съвсем не като обективен „възел” на мрежата, създадена от мореплавателите. Корабът – това не е просто конструкция или артефакт, направен от човека. Това е целият свят на човека, който живее в морето. Корабът е пренесен в океана континент, страна, територия на освоения, обживян свят. Така и го наричат – дом на моряка.
Джон Лоу –говори за кораба като пространствен обект, който произвежда възможност от невъзможност. Според него – „пространственостите се пораждат и привеждат в действие от разположените в тях обекти – именно с това се определят границите на възможното” (7).
Корабът е точно такъв пространствен обект, който създава възможност за живот в морето, в океана при пълната невъзможност за това. Това става благодарение на огромната мрежа от отношения между кораба и континента, между тези, които са създали кораба и тези, които го управляват след това, както и тези които го чакат „на другия” бряг, неговите стоки или известия, пренасяни от кораба заедно с хората и товарите. И като такъв корабът заедно с целия комплекс от отношения, превръщащ го в актор-мрежа, се оказва не само посредник между океана и континента, но и „проводник” на прогреса, т. е. на властта на континента върху океана. Но не е ли същата бе задачата и на българските „think-tanks” – да пренесе властта на „континента” върху тъмния и непослушния океан, да осъществят пренос, преход и тем подобни акции. Същите както и на корабите и моряците в тях.
Но има и още едно важно обстоятелство, отбелязано от Лоу. „Като е известно, пиренейската мореплавателна техника – новите кораби и новите практики на навигацията – са изиграли ключова роля за колониалното доминиране на Европа, отбелязва Лоу. Христофор Колумб се е добрал да Централна Америка през 1492 г., Васко да Гама е стигнал бреговете на Индия през 1498. Описанието на корабите, използвани в ранните периоди на експанзията, позволява да бъдат посочени няколко технически особености. Тези съдове са били удобни за управление ( мобилните кораби са могли бързо да се преориентират при смяна на вятъра ); относително защитени от абордажа (дори атакуващите и да са успявали да влязат на борда, ги е посрещал смъртоносният огън от укрития на носа и кърмата); автономни (благодарение на напредничавите техники за навигация, които са позволявали на корабите да се отдалечават на значителни разстояния от земя и да се ползват от всичките предимства на попътни ветрове и течения), а също така са притежавали съществени транспортни възможности и са били обслужвани от малобройните екипажи (тоест за разлика от корабите с весла са могли да остават в морето с месеци).
Ето защо в картината на ранната португалска и испанска експанзия особено място заемат огромните кораби – галеони, които са излизали в морето и са прекарвали в плуване до осемнадесет месеца, и са се връщали (ако са се връщали) с товар от специи или с награбено злато. „Ако”, защото въпреки успеха на тази нова мореплавателна техника с нейните оригинални кораби и приспособените към новите условия навигационни технологии, корабите са потъвали, губили се са, а техните екипи са загивали от глад и тропически болести. Както са казвали португалците: — „ако искаш да се научиш да се молиш – отивай в морето” (8). С други думи корабите са били нововъведение, биват изобретени и произведени въпреки наличните традиции и образци. Нещо повече тръгват в морето смело и предприемчиво.
Условието за да бъде корабът именно кораб, а не дървена или метална конструкция-вещ – отношенията между него и свързаните с него обекти трябва да остават устойчиви и всичко да стои на свое място. Щурманите, враговете-араби, ветровете и теченията, екипажът, складовете, оръжието – ако цялата тази мрежа запазва устойчивостта, корабът ще остава кораб, той няма да потъне, няма да се превърне в трески, няма да бъде превзет от пиратите и враговете докато екипът му не е сломен от болестите или глада (9).Това отбелязва и Б. Латур, който определя подобен род мрежеви обекти като непроменящи се мобилности (10).
Корабът включва не само пространствените движения или отношения, но и ...моряците, както и техните контра-агенти. На свой ред те са моряци, докато са включени, интегрирани в кораба като „актор-мрежа”.
Историческия прочит на тази „конструкция” позволява да се видят много съществени връзки между „кораба” и „think-tank”. Моряците много скоро се превръщат във флибустери, тоест натоварват мрежовия обект с адекватен на него смисъл. Именно това „субективно” осмисляне на кораба като обект-мрежа го оставя парадоксално подвижен и неизменен едновременно, заковава го във връзката между всичките му „компоненти” и „средата”.
Но не става дума за моряците изобщо – това не са само агенти-изпълнители. Те се движат из океаните непредсказуемо, тоест в същинския смисъл на думата са хората на океана. Както и океанът те са непредсказуеми, жестоки и ...свободни.
Днес за пиратите се съди не толкова по историческите документи или художествени филми. Има много екзотични „пирати” – тези покрай бреговете на Сомалия. Но те не са „същинските” пирати – дори не са и моряци. Това са типични континентални племена, които решават да си търсят прехраната като захващат търговските кораби, минаващи покрай техните територии. По същия начин както и античните „пирати” – племенните общности, грабили търговските кервани на Древния Рим.
„Същинските пирати” са били в прекия смисъл на думата новатори, те просто не са могли да живеят „по традиция” и с рутинен грабеж. Това са свободни търсачи на успех –„флибустери”. Всъщност те са и дисиденти (11). Това съвсем „естествено” ги обвързва и направо слива с мрежовия обект „кораб” като агенти на модернизацията и глобализацията (12).
Точно в тази целе–рационална ориентация се крие не просто сходството, но и пряката генетическа връзка между флибустерите и протестантите-дисиденти.
Известна е ролята на флибустерите в борбата между Кастилска Испания, претендирала за ролята на световната империя и протестантската Англия. Знае се и за това, че много от пиратските командири са имали благороднически титли и лицензии за своята дейност от короната.
Но важен е и друг момент. „Пиратството” е изключително модерен феномен, пряко свързан с историческия преврат – с индивидуализацията на жизнения път, с еманципацията на индивида в качеството му на активен субект, избиращ съдбата си съзнателно. Тъй че пиратът не е просто крадец и бандит, не е само правонарушител, той не просто нарушава завареното положение на нещата, а го взривява, преиначава. Не спонтанно и ирационално. Пиратите действат изключително находчиво и нетривиално, избират най-неочаквани маршрути към целта. Но това съвсем не значи, че действат „от само себе си”. Действат рационално, защото иначе нямат шанс за успех, за плячка.
Наглед е абсурдно да се говори за дисциплинирано действие при пиратите. И те наистина не действат така, както действа институционалната машина на армейския организъм или фабриката, където дисциплината обезличава и слива индивидите в механичната маса. Пиратите са сплотени и солидарни като активни субекти и целево, а затова печелят пред механично дисциплинирания си противник. Изненадват го. По същия начин, обаче, както и един пресметлив предприемач изненадва рутинно действащия си конкурент. Както и предприемачът, флибустерът внимателно пресмята всички възможни и дори невъзможни средства за постигане на целта си. Често избира именно невъзможните, но не поради спонтанността и ирационалните си афекти. Той няма друг избор освен да действа иновативно, изненадващо.
Специфичната духовна организация на радикалното протестантство на дигерите особено ясно се откроява именно у „флибустерите”, защото макар да се дистанцират от държавата те не се отказват да използват държавата като средство за постигане на своите цели. Техният рационализъм и пресметливост не ги задържат „впечатлени” от мощта на държавата. И самата държава приема това отношение като го закрепва със съответния договор. Тук отчетливо виждаме ценностната връзка между мрежовия обект „кораб” и базисните за съвременния либерализъм виждания за ролята на държавата в пазарното общество. Без нея не може, но не тя определя действията на индивида, а неговия частен интерес и печалба, успех. „Корабът” като неизменна мобилност не е нищо друго освен „невидимата ръка на пазара” която подрежда елементите на мрежата така здраво, че не оставя нищо друго на акторите освен да действат ...според правилата на свободния избор и сметката.
Радикалният протестантизъм залегна в основа на специфичното пиратско въображение – освобождава океан от диктата на континента. Континентът е „печалба”, „богатство” , но пътя към него е крайно труден и, главно, несигурен. Океанът в крайна сметка се оказва метафоричен проект на над- и извън- държавните пространства за търсене на ..стопански ефект и реализация на индивидуалната инициатива (13).
Протестантският „изход” от тясното канонично пространство към друга „отворена към хоризонта” реалност се оказва конструктивната основа за пиратството, за въображението на флибустера. Тук не става дума за „отваряне” на пространствено затвореното нещо, а за „изход” отвъд самото пространство и време като сигурни и гарантирани „обективни дадености”. Флибустерският порив към плячката успя да размие пространството, да разкъса времето и да превърне континента в океан, „отвори” го за свободната инициатива.
Собствено „think-tanks” не са българско, дори и европейско „изобретение”. Те се раждат в Америка, което отново подсказва за тяхната „генеалогическа” връзка с флибустерството като израз на новото модерно мислене за света. В тази връзка българските think-tanks, като че ли са съвсем „същите”. Тяхното неприемане от конвенционално-архаичното съзнание на българина е израз на съпротива на традиционното срещу модерното. Те наистина „пиратстват”, взривяват, разлагат твърдината на традицията, свободно се настаняват на „чуждо” място, това на агентите на „стария режим” и успяват да го задържат до такава степен, че стават приемливи за същите тези агенти.
Тук нямам предвид буквалното, емпиричното родство и близост между отделните представители на think-tanks с прословутата ДС, въпреки множество документални потвърждения на това. Напротив мощната агресия на think-tanks успя да осъществи така важната и за „стария режим” в България, и за „международната общност” на Запад от нея връзка и взаимодействие – мрежата.
И въпреки всичко това модерно и адекватно някъде другаде и в други времена „пиратство” не се оказа ефективно ...до край. Да наистина виждаме като че ли съвсем реална преориентация на основните български институционални сфери и практики в „западната”, тоест демократическа и пазарна насока.
Но тя се оказа илюзия в същия момент, когато и самият Запад се разклати от собствените си пирати наистина до край, до най-сериозната му криза от предходната Голяма криза.
Симулативния характер на българските think-tanks изведнъж се открои в симулативния характер на основите на институционалния ред в българското общество.
Тази констатация, обаче, не е днешна. Кризата просто я освободи от множество оправдания и теоретизации. Но става ли дума за поредната победа на кланово-традиционален ред върху модерния?
Едва ли. Дори и просто защото едното и другото днес съществуват в толкова плътна връзка, че самото им разделяне и противопоставяне остава чиста теоретизация в стила на Вебер. В известен смисъл българските think-tanks свършиха добра работа. Но нещата още веднъж се промениха и корабите от времето на Магелан, водени от флибустерския проект на успеха се оказаха ...прекалено опасни за новата, глобална без ограничение ситуация. Сигурно като реални мрежови актори българските think-tanks ще се адаптират и към тази нова реалност.
Но тази напълно възможна, дори започнала вече адаптация е свързана и с необходимост от същностна трансформация. Манхайм отбелязва, че между идеологията и утопията има една важна връзка. И едното, и другото са фантазми, въображаеми неща, а не „самата реалност”. Разликата е в това, че докато идеологията утвърждава такива фантазми като реалност, утопията ги отрича в полза на „невъзможни” неща. С други думи идеологията е позитивна, а утопията е негативна ...фантазия. Промените в глобалния свят днес удивително ясно очертават момента, когато поредната ясна и безспорна визия за света рухва, губи своя „реалистичен”, позитивен характер и се превръща в утопия, „неантизира” се.
Изглежда възпалението на българското обществено мнение се провокира от тази глобална промяна и се рефлектира върху българските „think-tanks”. Налага един вид оправдание за „утопичността” на техните визии за реда и развитието, когато държавата отново се връща на свое „главно”, „централно” за обществото място. Нещо повече, изоставя много от „безспорните” практики, поддържани и налагани от „think-tanks”. Проблемът се изостря от все по-остри сигнали, които се подават „отвън”. Очертава се едно рухване на основните репери на образа на света , поддържан последните 20 години. Примерът е практически отказ от доктрина на мултикултурализма, поддържана от Запад, както и ограничаване на всемогъществото на „невидимата ръка на пазара”.
Ще оцелеят ли българските актори на разпадащата се вече „международна” мрежа? Никак не е изключено като се има предвиди тясната им връзка не само с „външните”, но и с вътрешните” мрежи, а главно и със самата държава. Нещо повече, за днешните държавници идеологията, носена от „think-tanks” става още по удобен параван, за да играе собствената си игра, собствената си симулация за позитивното развитие и окончателния отказ от „стария ред”. Кризата, обаче, не оставя нито време, нито пространство за този род игри и симулации. Това ясно проличава във факта, че традиционно „не разбиращите се” помежду си идейни полюси в българското общество, окачествяват днешните практики на държавата като „лъжливи”, въпреки че за едните поради „отклоняване” от правилния Европейски проект, а за други – поради изначалната неправилност на самия този проект.
Бележки:
(1) Обсъждането се състоя на 10 февруари т.г. в Стопанския факултет на СУ”Св.Кл.Охридски”.
(2) Достена Лаврен, Експертите на прехода. Българските think-tanks и глобалните мрежи за влияние. Изд-во „Изток-Запад”,С.,2010., с. 69-71.
(3) Пак там, с.27.
(4) Карл Манхейм, Идеология и утопия В: Диагноз нашего времени. Изд.”Юристъ”, М.,1994, с.191-193.
(5) Достена Лаврен, Експертите на прехода. Българските think-tanks и глобалните мрежи за влияние. Изд. „Изток-Запад”,С.,2010. , с.63).
(6) Бруно Латур, Реасемблиране на социалното. Увод в социологията на дееца-мрежата, с.19.
(7) John Law, Objects, Spaces and Others, In “Theory, Culture and Society” N 5/6, 2002, p.3-4, http://www.lancs.ac.uk/fass/sociology//papers/law-objects-spaces-others.pdf.
(8) Op. cit., p. 3-4.
(9) Op. cit., p. 4.
(10) Bruno Latour, ‘Drawing Things Together’, pp. 19-68, in Michael Lynch and Steve Woolgar (eds), Representation in Scientific Practice, Cambridge, MA: MIT Press. 1990.
(11) Olivier Abel, L’ocean, le puritain, le pirate, „Esprit”, Juillet 2009.
(12) Antoine Garapon, L’immaginaire pirate de la mondialistion, Esprit, Juillet 2009.
(13) Olivier Abel, Anthropologie de la flibuste et theologie radicale protestante Esprit, Juillet 2009, p.112-113.
|
|
|