литература плюс култура |*| GrosniPelikani - Из „Старият цар в неговото изгнание“

Дружната неудача от началото оставаше зад нас, и неприятните спомени губеха бързо остротата си, защото сега ние се отнасяхме по-предпазливо с бащата, освен това всекидневието ни поддържаше на скорост с все нови изненади. Ние малко гледахме тогава назад и много напред, защото болестта ни поставяше пред винаги нови предизвикателства. Бяхме новаци и опитвахме да запазим в ред и без това несигурната власт върху живота на всички ни – на основата на липсващо знание и липсваща компетентност.

Бащата ходеше много на странстване, най-често при моя по-голям брат Петер, който живее по диагонал вис-а-вис и има три дъщери. Но все по-често излетите отиваха отвъд привичния радиус, понякога посред нощ, съвсем оскъдно облечен, наплашен поглед. Понякога бащата беше неоткриваем, понеже се беше залутал към една от детските стаи и там си беше легнал в едното легло, понякога той се ровеше в шкафовете и се учудваше, когато панталоните на Вернер не му ставаха. По някое време надписахме неговата врата Аугуст и заключихме стаята в съседство.

Често главата му беше окървавена или той се връщаше с разбити колена, тъй като по пътя надолу към къщата на родителите си беше падал по стръмното и на места обрасло тепе. Един път той се вмъкна в къщата на родителите си и внезапно се оказа при снахата на първия етаж и се осведоми за брата Ерих. Още в моето детство беше лесно през една дупка в дървото, в която човек си вкарваше пръста, да се отвори резето. Бащата със сигурност беше пробвал многократно, не знаейки, че механизмът не държи вече. Безуспешността на неговите опити трябва най-сетне да го е обезсърчила, тъй че той се беше решил да разбие вратата.

Сестра ми си спомня, че той приемаше непрекъснато телефонни повиквания, но една минута по-късно вече не знаеше, кой какво беше искал. И естествено все другите бяха взели или откраднали нещо. Запитан, той не знаеше нищо и реагираше възмутено, когато го поставехме във връзка с изчезването на нещо. Самобръсначката му, която бяхме търсили отчаяно, се появи отново в микровълновата. При ключа му за входната врата, който той губеше на равномерни интервали, се стигна накрая дотам, че майка ми вече не само привърза ключа на панталона, но и го приши там. Това обаче пак му беше терсене, и той го дърпаше във всички посоки.

Появиха се фиксидеи. Най-устойчиво го занимаваше една растяща близо до къщата бреза, която ураганът Лотар беше оставил след себе си в отчетливо наклонено положение. Всеки ден по десетки пъти възникваше въпросът, дали брезата щяла устои на следващата буря или щяла да падне върху къщата, бащата питаше, посочвайки към избуяващото все повече в тенденция към исполинското дърво или с поглед към приближаващи се облаци. Една друга тема, която упорито се настани в главата му, беше електромерът, в който надничаше с маниакална обсебеност. И днес още в ушите ми е непрекъснато прищракване на магнитния затвор при отваряне и затваряне. Когато през зимата рано-рано къщата кънтеше от студ, ние знаехме, че бащата си беше играл с някой шалтер. Вината? Естествено на другите.

Дет, инкасаторът на ток, също бил много отдаден на пестенето на ток. Когато се присъединявал за закуска и решавал, че е вече достатъчно светло, той загасял осветлението и казвал:

»Мордата все ще си я намерите.«

Така малки истории.

При прозорците Дет строго бил внимавал, завесите да не висят пред прозореца, той все ги дърпал настрани, за да влиза повече светлина. Бил много пестелив – единствената характеристика, която се е пренесла непокътната върху децата му.

Бащата сега също така беше трайно зает с потреблението на ток. Мозъкът му по това време наподобяваше латерна, един и същ цилиндър всеки ден.

Но по някое време фиксидеите изчезнаха, стана малко призрачно и бащата започна да става креативен.

Дълго си бяхме имали работа със склонност към забравяне и загуба на способностите, сега болестта започна да поражда нови способности. Бащата, който винаги е бил почтен човек, разви превъзходен талант да се измъква. Той намираше извинение по-бързо от мишка дупката. Начинът му на говорене се промени и отведнъж показа една спонтанна елегантност, която никога не ми е правила впечатление у него. Най-после той достигна също и съдържателно до една приватна логика, която беше толкова фрапираща, че най-напред ние не знаехме да се смеем ли, да се дивим ли или да плачем.

»Какво хубаво време!«, казвам аз, когато се намираме до къщата с поглед към Гебхардсберг и Кенцеле, въздигащ се над Брегенцер Ахе.

Бащата се озърна, помисли върху това, което бях казал и отвърна:

»От вкъщи можех надеждно да предскажа времето, но оттук не става. Поради факта, че вече не съм вкъщи, за мен това е станало невъзможно.«

»Ситуацията тук е практически същата като там долу«, казвам аз изненадано, защото нашата къща се намира до къщата на неговите родители, на петдесет метра разстояние нагоре по тепето.

»Да, де, виждаш значи каква е разликата!«

Той се замисли за миг и допълни:

»Освен това неблагоприятно въздействие оказва, че постоянно ме набутвате в тази метеорология.«

Най-ясно новите таланти се показваха при стреса, който възникваше, когато той искаше да си отиде вкъщи. Трябва да е било през 2004, когато той внезапно престана да разпознава своята къща. Това се стана изненадващо бързо, шокиращо бързо, тъй че ние направо не можехме да го осъзнаем. Дълго време ние отказвахме да приемем, че бащата беше забравил нещо тъй близко до ума като собствената къща.

Един ден сестра ми повече не искаше да слуша неговите молби и щения. На всеки пет минути той казваше, че го чакали вкъщи, направо не се издържаше. Според тогавашната ни чувствителност неговите безкрайни повторения надхвърляха всяка поносима мяра. Хелга излезе с него на улицата и заяви:

»Това е твоята къща!«

»Не, това не е моята къща«, отвърна той.

»Тогава ми кажи, къде живееш.«

Той каза наизуст конкретната улица с номера на къщата.

Труимфиращо Хелга му показва табелката с номера на къщата до входната врата и попита:

»А какво пише тук?«

Той ѝ прочита вече казания наизуст адрес.

Хелга пита:

»Значи какъв е нашият извод?«

»Че някой е откраднал табелката и я е завинтил тук«, отвърна бащата сухо – беше малко фантастично очарователно тълкование, но в никакъв случай не ни остави в липса на обосновка.

»Защо трябва някой да краде нашия номер на къщата и да го завинтва на своята къща?«, попита Хелга възмутено.

»И аз също не знам. Хората явно са си такива.«

Това той установи със съжаление, същевременно не показа и помен от скептицизъм пред вид невероятността на своята аргументация.

При друг случай той отговори на моя въпрос, дали не разпознава своите собствени мебели.

»Ами да, сега ги разпознавам вече!«

»И аз така се надявах«, казах аз малко отвисоко. Но тогава той ме погледна разочаровано и отвърна:

»Абе, изобщо не е толкова лесно, колкото си мислиш. И други хора имат също такива мебели. Никога не знаеш.«

Този отговор беше толкова невероятно логичен и по свой начин убедителен, че аз с основание бях ядосан. Това е просто невероятно! Защо водехме тази дискусия, ако той беше в състояние да каже нещо такова? От някой, който е достатъчно интелигентен за такива нюанси, бих могъл да очаквам да си разпознава къщата.

Но грешка!

В други ситуации той беше по-малко прозорлив и оглеждаше с подозрителна точност всички подробности, докато измъдри догадката, че стаята е тъй наредена, че да го заблуди. Това ми напомняше на трилъра 36 часа с Джеймс Гарнър и Ева Мари Сейнт, в който Джеймс Гарнър играе един американски офицер от тайните служби, разполагащ с важни сведения за инвазията на Съюзниците. Нацистите му устройват капан и го упояват с наркотици. На следващия ден, когато той се събужда, му се казва, че се намирал в американска военна болница и войната е спечелена преди много години, офицерът през това време бил страдал от загуба на паметта. Заблудата е перфектно инсценирана с изключение на една малка рана, която офицерът си бил нанесъл няколко дни преди срещата с нацистите и която – въпреки уж миналите години – все още не била зарасла.

Подобни нелепици трябва да са били в течение на години на дневен ред за моя баща. Той живееше в постоянно недоверие към приемливо звучащите обяснения на своите близки. Да: »В къщи изглежда съвсем подобно като тук – само че малко по-различно.«

Често седеше сам в дневната и въздишаше. Мен всеки път ме плашеше, колко уязвим вид имаше, колко напуснат. Беше се променил, потиснатото изражение на лицето му вече не говореше за отчаянието от това, че си склонен да забравяш, а за дълбоката бездомност на един човек, на когото целият свят е станал чужд. В комбинация с убеждението, че една проста смяна на мястото би отстранила тази бездомност, възникваше патовата ситуация, от която бащата често дни наред не можеше да се освободи.

Когато кажеше, че отивал в къщи, това намерение всъщност не беше насочено срещу мястото, от което искаше да се махне, а срещу ситуацията, в която се чувстваше чужд и нещастен. Имаше се пред вид значи не мястото, а болестта, а болестта той навсякъде вземаше със себе си, също и в къщата на родителите си. Къщата на родителите му беше отдалечена на котешки скок, но въпреки това оставаше едно недостижимо място, и то в никакъв случай не защото бащата не стигаше дотам пеша, а защото престоят в къщата на родителите не изпълняваше онова, което бащата си обещаваше от него. С болестта за краката му се закачаше и невъзможността да се чувства приютен. Болен, какъвто беше, той не можеше да прозре влиянието на болестта върху своето възприятие за мястото. А неговото семейство между другото можеше всекидневно да наблюдава, какво значи носталгия.

Безкрайно ни беше мъчно за него. Толкова много бихме дали, за да си възвърне той чувството, че е вкъщи. В определена степен това обаче би означавало, че болестта в него отслабва, нещо, което може да се случи при някое раково заболяване, при Алцхаймер не.

Едно определено облекчение настъпи едва две години по-късно, когато за пореден път се потвърди изразът за положението, което първо трябва да се влоши, преди да може да се подобри.

И едва след години аз разбрах, че желанието да си отидеш вкъщи, съдържа нещо дълбинно човешко. Спонтанно бащата изпълняваше онова, което беше изпълнило човечеството: Като лек за един ужасен, неразгадаем живот той беше обозначил едно място, в което, ако го достигне, би била възможна приютеността. Това място на утехата бащата наричаше вкъщи, вярващият го нарича царство небесно.

Където си си вкъщи, живеят хора, които са ти познати и които говорят на разбираем език. Онова, което е написал Овидий в заточение – че родината е там, където разбираш езика –, беше валидно за бащата по един не по-малко екзистенциален начин. Тъй като неговите опити да проследява разговори се проваляха все по-често, а също и разкодирането на лица беше все по-често неуспешно, той се чувстваше като в изгнание. Говорещите, дори неговите братя и сестри и деца, му бяха чужди, понеже онова, което те казваха, подклаждаше объркване и беше обез-род-няващо страшно. Натрапващото му се заключение, че тук не е възможно да е вкъщи, беше явно. И напълно логично също, че бащата си искаше вкъщи, убеден, че животът тогава би бил като преди.

»Измих си тук ръцете«, казва бащата веднъж. »Позволено ли беше?«

»Да, това е твоята къща и твоята мивка.«

Той ме поглежда удивен, усмихва се объркано и казва:

»Боже мой, дано никога пак да не го забравя!«

Това е деменция. Или по-точно казано: Това е животът – материалът, от който е направен животът.

Алцхаймерът е болест, която, както всеки значим предмет, прави и изказвания за други неща като изказвания за само себе си. Човешки характеристики и обществени разположения се отразяват в тази болест като в увеличително стъкло. За нас всички светът е объркващ, и ако гледаш трезво, разликата между здрав и болен се състои най-вече в излишъка на способност да се тушира объркващото на повърхността. Отдолу бушува хаосът.

И за някого донякъде здрав редът в главата също е само фикция на разсъдъка.

На нас, здравите, Алцхаймеровата болест ни отваря очите за това, колко комплексни са способностите, от които имаш нужда, за да се справиш във всекидневието. Заедно с това Алцхаймер е нагледен образ за състоянието на нашето общество. Общият поглед се е загубил, знанието на разположение е вече необозримо, обнови без пауза произвеждат проблеми в ориентацията и страх от бъдещето. Да се говори за Алцхаймер означава да се говори за болестта на века. По случайност животът на бащата е симптоматичен за това развитие. Животът му започва в едно време, в което е имало многобройно твърди устои (семейство, религия, властови структури, идеологии, полови роли, отечество), и се отича в болестта, когато западното общество вече се намира в развалините на такива опори. Пред лицето на тази, през годините просветляваща ме, мисъл ми ставаше близко да се чувствам все повече и повече солидарен с бащата.

Но тогава още не бях стигнал дотам. Аз съм един бавно мислещ човек. Продължавах да се представям несръчно, защото не исках да престана да вярвам, че бих могъл с упорство да поддържам във форма връзката на бащата с реалността.

Когато той каза, че майка му го очаквала, аз попитах безобидно:

»На колко е майка ти?«

»Ами, на около осемдесет.«

»А на колко си ти?«

»Значи, аз съм роден 1926, тогава съм –«

»Също на около осемдесет.«

»Ъхъ – знам, знам –«

»Майка ти е мъртва«, казах аз със съжаление.

Той притисна устни една към друга, кимна многократно бавно и отвърна с дълбоко вглъбена физиономия:

»Почти се опасявах от това.«

По този начин още известно време се борих за съхраняването на здравия човешки разсъдък. Но след като достатъчно бях изпробвал без полза тези опити, аз се признах за победен в борбата, и пак се видя, че може да спечели и онзи, който се откаже. Мъртъв или жив? Кого го е грижа, няма разлика. Приемайки, че бащата правеше мъртвите малко живи и с това придвижваше себе си малко към смъртта, ми се удаде да проникна по-дълбоко в неговия живот.

Всички ние сега поехме към един друг живот, и колкото и този друг живот да носеше, на мен и на моите братя и сестри, несигурност, ние все пак се заехме с едно определено съучастие и с един нарастващ интерес към съдбата, с която беше белязан бащата. След като в течение на години вече не бях изпитвал любопитство към нищо, което той беше правил между реденето на пасианси и гледането на телевизия, ме обзе новият интерес и затова, понеже аз почувствах, че съм на път да науча нещо за мен самия – беше единствено неясно, какво.

Всекидневното общуване с баща ми вече не ме оставяше накрая само изтощен, а и все по-често в едно състояние на вдъхновеност. Психическото натоварване продължаваше да бъде непомерно, но аз установих промяна в моите чувства по отношение на бащата. Неговата личност ми се виждаше възстановена, все едно, като че той е същият, само малко променен. И аз самият също се променях. Болестта правеше нещо с всички ни.