литература плюс култура |*| GrosniPelikani

Сам идвате така ли?, попита жената по телефона още веднъж. Името ѝ не бях разбрал, акцента ѝ не можех да определя. Да, казах аз. Търся място, където бих могъл да работя на спокойствие. Тя се засмя малко прекалено дълго, после попита, какво съм щял да работя. Пиша, казах аз. Какво пишете? Една работа върху Максим Горки. Аз съм славист. Любопитството ѝ ме ядосваше. Ах?, каза тя. Изглежда, като че за момент се поколеба, като че не беше сигурна, дали темата я интересува. Добре, каза тя най-сетне, елате. Знаете пътя, нали?

Бях посетил през януари една конференция, ставаше дума за женските фигури в пиесите на Горки. Моят реферат за Дачници трябваше да излезе в сборник, но във всекидневните университетски дела не беше оставало време да го преработя и подготвя. Бях си освободил седмицата преди Възнесение Господне за целта и си бях потърсил място, на което никой и нищо да не може да ме намери или отклони. Един колега ми беше препоръчал почивната вила. Той бил прекарал като дете много летни ваканции там. По някое време собственикът на вилата бил фалирал, но той бил чувал, че от няколко години хотелът е отворен отново. Ако търсиш място, на което нищо не се случва, то там горе си тъкмо на правилното. Като дете го мразех.

Автобусите за почивната вила пътуваха само през лятото. Тя за съжаление не можела да ме вземе, беше казала жената по телефона, без да спомене причината, но аз съм можел да се изкача пеша от най-близко разположеното село, маршрутът не бил дълъг, един час най-многото.

Автобусът лъкатушеше нагоре по тясно шосе през терасиран ландшафт. Беше скромно зает, и на крайната спирка освен мен слязоха само няколко ученика, които веднага се загубиха между къщите. Бях опаковал най-необходимото като дрехи, но с многото книги и лаптопа раницата тежеше определено към двадесетте кила. Какво носите толкова?, попита автобусният шофьор, който ми помогна при разтоварването. Хартия, казах аз, а той ме изгледа недоверчиво.

Пред пощата имаше няколко пътепоказателя, които сочеха в различни посоки. Аз поех по една уличка и после по една пътека, която водеше напряко през стръмна ливада и след това надолу към тясна, гориста клисура. В края на гората растяха лиственици и единични ясени, във вътрешността червени ели. Навсякъде имаше паднали дървета, изсъхнали елови скелети, под които можеха все още да се видят последните остатъци сняг. Земята беше влажна и моите стъпала затъваха дълбоко в черната почва. Отново и отново по лицето и ръцете ми се лепяха невидими паяжини. Следи от други туристи не намерих, вероятно бях първият тази година.

След известно време ми направи впечатление, че вече отдавна не бях виждал туристическа маркировка, малко след това загубих пътеката между дърветата. Нямах желание да се връщам назад и тръгнах надолу по склона, който стана твърде стръмен. На някои места трябваше да се хващам за корени и клони, веднъж се плъзнах, свличах се няколко метра и си раздрах панталона. Шумоленето на ручея под мен ставаше все по-силно, а когато най-накрая го достигнах, отново намерих и пътя. Беше буен планински поток със сива вода. Течеше в широко корито от светли скали и трошляк, което имаше вид на отворена рана в тъмния горист пейзаж. Сега напредвах по-лесно и след около половин час стигнах един малък дървен брод. Опорните стълбове бяха подкопани, а едно дърво, което беше катурнато заедно с балата корени, лежеше напречно на моста. То беше отнесло перилата и някои от хоризонталните талпи бяха станали на талаш под неговата тежест. Предпазливо дъска по дъска преминах оттатък. От другата страна на теснината пътят се изкачваше стръмно, и аз се изпотих, въпреки че в гората беше студено.

Трябваха ми почти два часа, преди да видя как между дърветата изниква почивната вила. Пет минути по-късно аз стоях пред огромната сграда в югендстил. Дъното на клисурата вече попадаше в сянка, но сградата, която се намираше малко нависоко, светеше бяло на вечерното слънце. Всички капаци на прозорците с изключение на един на партера бяха затворени, не се виждаше жив човек и можеше да се чуе само шумоленето на ручея. Входната врата беше отворена и аз влязох. Във фоайето беше здрачно. През цветните стъкла на вътрешната врата няколко слънчеви лъча падаха върху захабения персийски килим, който беше проснат на каменния под. Мебелите бяха покрити с бели платна.

Ехо, повиках тихо. Никой не се обади и аз минах през една въртяща се врата, над която в старинен шрифт беше написано Трапезария. Оказах се в голямо помещение с може би тридесет дървени маси и обърнати върху им столове. В най-задния ъгъл на залата една маса беше осветена. Там седеше млада жена. Ехо, извиках аз малко по-силно от преди и поех през помещението към нея. Още преди да стигна до нея, тя стана, пресрещна ме с протегната ръка и каза, Добре дошли!, аз съм Ана, говорихме по телефона.

Трябва да беше приблизително на моя възраст. Носеше черна пола и бяла блуза като келнерка. Имаше черно лъскава, дълга до раменете коса. Попитах, дали хотелът не е затворен. Сега вече не, каза тя и се усмихна. На масата имаше една полупълна чиния с равиоли. Един момент, моля, каза жената. Тя си седна отново и започна да яде. Поглъщаше храната, изглежда не ѝ пречеше, че я гледам при това. От обед не бях хапвал нищо и бавно огладнявах, но исках първо да се настаня в моята стая, да взема душ и да се преоблека. Седнах срещу жената, тя ме покани с едно закъсняло движение на ръката и каза, разкажете ми за Вашата работа. Аз ѝ обясних още веднъж, защо съм тук. Тя си избърса устата със салфетката и попита, защо Ви интересува това? Аз свих рамене и казах, че съм бил поканен на конференцията. Gender Studies в момента са на мода. И защо все жените?, попита тя. Не зная, казах аз, мъжете са по-малко интересни. С една глътка вино тя отми последната хапка. Ще Ви покажа стаята сега.

Във фоайето тя мина зад рецепцията и затършува из чекмеджетата на гишето. След известно време бутна един блок през плота и ме помоли да попълня формуляра. Записах се. Когато запрелиствах назад и поисках да прочета последните записани, тя ми взе блока от ръцете и го намести обратно. Ще бъде ли проблем за Вас да платите веднага? Казах, че няма проблем. Седем дни пълен пансион, изчисли тя, това прави четиристотин и двадесет франка заедно с курортните такси. Тя прибра банкнотите и каза, че щяла да ми даде рестото по-късно. И сметка, помолих аз. Тя кимна, излезе иззад рецепцията и тръгна с бързи стъпки нагоре по каменната стълба. Едва сега ми направи впечатление, че беше боса. Аз взех раницата си и я последвах.

Чакаше ме на първия етаж в началото на дълъг мрачен коридор. Имате ли някакво специално желание?, попита. Когато отвърнах отрицателно, тя ми отвори първата врата и каза, тогава вземете направо тази. Аз влязох в стаята, която беше твърде малка и оскъдно мебелирана, освен незастлано легло, маса и стол, имаше ракла, върху която стоеше стар порцеланов леген и в него пълна с вода кана. Стените бяха варосани в бяло и голи с изключение на едно разпятие над леглото. Тръгнах към стъклената врата, която извеждаше на един миниатюрен балкон. Него по-добре да не го ползвате, каза Ана от коридора. Попитах, къде спи тя. Защо искате да знаете това? Просто така. Тя ме изгледа ядосано и каза, само понеже тя е сама тук, не означава, че бих могъл да си позволявам волности. Не бях помислил нищо лошо и я погледнах изненадано. Попитах кога бих могъл да се нахраня. Направи физиономия, като че обмисля напрегнато, след това каза, да съм слезел, когато съм се освежил. После тя изчезна и малко по-късно се появи още веднъж на вратата и хвърли, без да каже и дума, спално бельо и хавлиена кърпа на масата до мен.

Банята и тоалетните бяха в края на коридора. Съблякох се и застанах под душа, но когато отвъртях крана, можа да се чуе само едно тихо изхъркване. И водата в тоалетната не работеше. Само по бельо аз се върнах в моята стая и се измих с водата от каната и си облякох чисти неща. След това слязох долу, но Ана никъде не можеш да я намериш. Отсреща на Трапезарията имаше едно малко по-малко помещение, над чиято врата пишеше Дамски салон. Там имаше няколко също така покрити с платнища кресла и една голяма билярдна маса. Върху зеления филц имаше една червена и две зелени топки, облегната на масата стоеше билярдна щека, като че тъкмо преди малко някой още е играл. Следващото помещение беше надписано с Fumoir и изглежда служеше като библиотека. Повечето книги бяха стари и прашасали и от автори, чиито имена аз все още никога не бях чел. Само няколко класики имаше сред тях, Достоевски, Стендал, Ремарк. Помежду им се виждаха няколко разпарцалени от четене бестселъри от американски автори.

Върнах се във фоайето, а оттам в балния салон, най-голямото помещение, който с изключение на един навит на руло килим беше празен. На поддържания от фалшиви мраморни колони таван висеше стар кристален полилей с месингова конструкция. Студено беше в помещенията, през затворените капаци проникваше съвсем малко светлина. В кухнята на долния етаж беше още по-мрачно. Там имаше огромна готварска печка, която очевидно се захранваше с дърва, а на един вграден бюфет стояха дузини употребявани чаши от вино и камара мръсни чинии, като че в хотела преди не дълго се е състоял банкет. Върнах се на партера и излязох навън.

Сенките в старите ели, които заобикаляха на известно разстояние почивната вила, междувременно бяха станали по-дълги и вече посягаха към белите стени. Поех около сградата. На едно място имаше чакълена площадка, на която се виждаха няколко тенекиени маси и сгъваеми столове и отделни шезлонги. Едва когато пристъпих по-наблизо, аз видях Ана. Седнах до нея и попитах, дали се наслаждава на последните слънчеви лъчи. Беше дълга зима, каза тя, без да отваря очите. Заразглеждах я. Веждите ѝ бяха необичайно дебели, носът ѝ твърде издаден. Тесни устни придаваха на лицето ѝ нещо строго. Беше прегънала крака, полата ѝ се беше плъзнала малко нагоре. Най-горните копчета на блузата ѝ бяха отворени. Не можех да се освободя от чувството, че се е излегнала така за мен. Тогава тя отвори очите и прокара с разгъната длан по челото, като че искаше за избърше погледите ми. Аз се покашлях и казах, душовете не работят. Не ви ли казах за това? И водата на тоалетната чиния. Импровизирайте, каза тя с дружелюбна усмивка, сега поне вече няма сняг. Кога всъщност започва сезонът тук?, попитах аз. Тя каза, че това зависело от разни неща. В течение на известно време ние седяхме мълчаливо един до друг, после тя се надигна с усилие, оправи си дрехите и каза, нали искахте да работите на спокойствие. В това вече не съм сигурен, казах аз, и когато тя ме погледна объркано, бих хапнал нещо с удоволствие. Тя каза, че вечерята е в седем, стана и изчезна.

Върнах се в моята стая и опитах да поработя. Гладът ме разсейваше, и аз излязох на балкона, за да изпуша една цигара. Тогава се сетих, че Ана ме беше предупредила да не го ползвам. Но той изглеждаше стабилно, само железните перила бяха проядени от ръжда и на някои места бяха съвсем изподупчени. Направо под мен беше теснината, и аз чувах силното шумолене на ручея. Когато се обърнах, видях Ана отново в шезлонга на чакълестия плац.

Точно в седем аз бях във фоайето. Малко след това Ана влезе от вън вътре. Ах Вие, каза тя, елате с мен. Тръгна пред мен към кухнята, запали една газена лампа и ме отведе в един малък килер, в който имаше кашони, пълни с консервни кутии. Равиоли?, попита тя. Няма ли нищо друго? Тя се завъртя бързо около оста си, като че искаше да види, всичко каквото има, след това изброи наизуст: ябълков мус, зелен фасул, грах с моркови, риба тон, сърца на артишок, царевица. Казах, че ще взема равиолите. Тя си взе една доза от рафта и ми я навря в ръката. Обратно в кухнята тя ми показа къде се намираха съдовете и приборите, и ми връчи една отварачка за консерви. Не я губете, ще ни трябва още. А къде мога да претопля равиолите? Тя сбърчи чело и каза, да не би да искате за една консерва да подгрявам печката? Освен това не знам, как става. Помолих я за вино. Тя изчезна и се върна малко след това с една бутилка Велтлинер и я постави пред мен. То се калкулира отделно, каза тя, добър апетит, аз съм горе.

Тя остави лампата и изчезна със сигурна стъпка в тъмнината. Аз изсипах студените равиоли в една чиния и се качих горе в трапезарията. Яденето беше отвратително на вкус, но поне гладът ми беше утолен. Празната чиния аз отнесох в кухнята и я добавих към мръсните съдове. Обмислях да отпътувам веднага обратно, но междувременно беше твърде късно. Тъй че аз седнах с моя лаптоп и бутилката вино в библиотеката, за да работя. Намерих един контакт, но нямаше ток. И електрическата светлина също не функционираше. За щастие батериите на компютъра бяха заредени. Аз прочетох реферата си още веднъж и бързо забелязах, че имаше по-малко да се работи върху него, отколкото бях мислил. Опитах да се концентрирам върху текста, но бях уморен от дългото ходене, от виното и от непривичната височина и приклюмвах отново и отново. В десет се качих горе през тъмната като в рог сграда и си легнах, без да бях видял Ана още веднъж.

Срещнах я на следващата сутрин в трапезарията, пред нея чиния ябълков мус. Обслужвайте се, каза тя и ми посочи един голям буркан, който беше поставен върху масата. Казах, че не съм намерил работещ контакт за лаптопа ми и че осветлението също не върви, да не би нещо да не е наред с бушоните. Нямаме ток, каза Ана, като че беше най разбиращото се от самосебеси нещо на света. Още докато ядях, тя стана и напусна помещението. Малко след това я видях навън да изчезва между дърветата с една хавлиена кърпа и едно руло тоалетна хартия.

Батериите ми бяха паднали и тъй като нямах у себе си разпечатка на моя текст, не можех да направя много. Попрочетох малко от Дачници и от кореспонденцията на Горки и си направих няколко бележки, но нямаше смисъл. Най-добре би било да се отпътува веднага. Но вместо да си събирам багажа и да търся Ана, аз отидох в дамския салон и играх билярд. По обед в трапезарията беше сложена маса за двама. Малко след като бях седнал, дойде Ана с една консерва равиоли. Оставих я на слънце, каза тя, за да претопля малко. Яденето беше едва-едва по-топло от предишния ден. Не е ли вкусно?, попита Ана.

Аз казах, че не мога да работя без ток. Тя ме погледна като слабак и каза, все ще намерите нещо да се занимавате. Трябва да предам този текст до две седмици, казах аз. За какво изобщо се пишат тези неща, каза тя, кого го интересува това вече? Не става дума за това. Имам срок и трябва да го спазя. Тя се усмихна подигравателно и каза, та Вие изобщо не искате да заминете. Ана беше права. Исках да остана тук, и сам не знаех защо, може би заради нея. Не хранете напразни надежди, каза тя, като че съм ѝ издал мислите си.

Времето през следващите дни беше хубаво и аз често лежах навън на един шезлонг и дремех. Четях много, играех билярд или нареждах пасианси. Ана никога не беше далеч, но когато я питах, дали иска да играе карти с мен или карамбол, тя поклащаше главата и изчезваше. Когато влизах в библиотеката, тя вече седеше там и гледаше от прозореца. Аз изваждах някаква книга от полицата и започвах да чета. Ако ми харесваше някое място, аз го прочитах на глас, но Ана изглежда не слушаше.

След като каната с вода в моята стая се изпразни, аз като Ана се миех всяка сутрин на потока. Чаках в трапезарията, докато я виждах да се връща, едва тогава потеглях. Бях намерил едно хубаво място, на което брегът беше полегат и водата течеше спокойно. В меката земя открих следи от боси стъпала, предположих, че трябва да е същото място, на което идваше Ана. Когато пъхах глава в леденостудената вода, ми се струваше, че ще експлодира, но след това се чувствах свеж през цялата сутрин. Само шумоленето на ручея започна да ми пречи. Не можеш да му избягаш, дори във вътрешността на хотела се чуваше тихо. Непрекъснато бях принуден да се сещам за Ана, през целия ден без покой кръжехме един около друг и често на мен не ми беше ясно, кой от нас двамата преследва другия.

Тя не чистеше и не готвеше, дори леглото трябваше сам да си оправям. Единственото ѝ обслужване се състоеше в това да отваря консерви и да слага масата. Един единствено път направих забележка, че за парите си не получавам особено много. Лицето на Ана помрачня. Тя каза, че самият аз по-добре да се посветя на размисли около собствения си образ за жените вместо за този на Максим Горки. Това няма абсолютно нищо общо, казах аз, но поне ток и вода би трябвало да може да се очаква от един хотел. Вие получавате много повече, каза Ана троснато. Не знаех какво има пред вид тя с това, но се пазех да не зачеквам още веднъж темата.

Опитвах да си представя, какво ще е, когато тук през лятото се съберяха гостите, когато трапезарията щеше да е пълна с хора, някой да седи на рояла и деца да тичат по коридорите, но не ми се удаде.

Камарите от мръсни съдове в кухнята растяха. Веднъж преброих чиниите. Ако Ана е използвала всеки ден по три, тя трябва да беше прекарала тук цялата зима. Попитах я дали не е един вид домакинка. Ако тъй Ви се ще, каза тя. Не ѝ повярвах, но вече отдавна ми беше все едно, защо е тук тя.

На обед ядяхме най-често риба тон и сърца на артишок, на вечеря си стъквахме огън навън и стопляхме консерва равиоли върху един камък. Слънцето рано изчезваше от долината, и ставаше много студено, въпреки това ние всяка вечер седяхме дълго край огъня и пиехме вино. През целия ден не бяхме разменяли дори и дума, и сега Ана също не беше много по-разговорлива, но поне ме слушаше. Нямах желание да говоря за себе си, не исках да мисля за живота си в къщи, който изглеждаше много надалеч и не от интерес. Тъй че аз започнах да ѝ преразказвам Дачници. Тя реагираше на различните персонажи все едно са живи хора, ядосваше се на постоянно оплакващата се Олга и наричаше инженера Суслов свиня. Просто не знаеше какво да каже за Варвара и нейните мечтания за писателя Шамилов. Как само е възможно да хлътне по него, каза тя възмутено, той наистина е лош прелъстител. Какво би трябвало да направи един добър прелъстител?, попитах аз. Честен би трябвало да е той, по отношение на любимата и преди всичко по отношение на себе си, каза Ана и възмутено тръсна главата. Най ѝ харесваше Маря Лвовна. Аз знаех донякъде наизуст прочутия ѝ монолог от четвърто действие и трябваше многократно да го повтарям на Ана. Ние сме дачници в нашата собствена страна, някакви придошли. Лутаме се по дела наоколо, търсим удобно местенце в живота, нищо не правим и говорим отвратително много. Да, каза Ана, всички ние трябва да се променим. Трябва заради нас си, продължих аз, за да не чувстваме повече тази проклета самота. Ана ме погледна недоверчиво и каза, че не трябвало да стигам до погрешни мисли. Бихте се вписала добре в пиесата, казах аз. Всичките му женски фигури са мъжемразки и мъжете негодяи. Тогава и Вие добре се писвате в пиесата, каза Ана. Аз я погледнах, но в мъждукащата светлина на огъня не можах да разбера изражението на лицето ѝ.

Така и не открих къде спеше Ана. Когато нощем се връщахме обратно в сградата, всеки със своята лампа, тя казваше, че аз трябва да тръгна напред, тя идвала веднага. Един път почаках в коридора пред моята стая. Бях угасил лампата и дълго се вслушвах в тъмното, но не чух никакъв тон, и най-сетне си легнах.

В полусън си представях, как Ана идва в моята стая. Посред нощ се събудих и на слабата лунна светлина видях силуета ѝ. Тя се съблече, отметна завивката и седна върху мен. Всичко се случи напълно беззвучно, само през тънките стъкла можеше да се чуе едно далечно шумолене от ручея. Ана ме третираше грубо или, казано по-добре, като предмет, който използваш за една определена задача, но който иначе ти е безразличен. Когато беше утолила жаждата си, тя си отиде, без да бяхме разменили и дума.

На сутринта Ана вече седеше както винаги на масата за закуска, когато влязох в трапезарията. Без много да се замислям, леко я погалих, преди да седна, с ръката по косата. Тя се сгърчи и се приведе. Опитах да започна разговор, но Ана не ми даде отговор и само ме изгледа мрачно, като че знаеше, какво бях сънувал през нощта. Както винаги тя погълна яденето си и напусна масата, щом чинията ѝ беше празна.

След закуската прелистих някои илюстровани тома в библиотеката, по-късно отидох в дамския салон и играх билярд. Ана никъде не се виждаше и не дойде за обяда. Ядох долу в кухнята и после пак отидох в библиотеката и започнах да чета едно от американските криминалета. В ранния следобед чух отпред да минава автомобил. Когато погледнах от прозореца, видях едно старо Волво на входа за автомобили, от което слязоха двама мъже. В течение на един момент мислех да изчезна, но след това просто останах седнал на място и продължих да чета книгата си. Може би около час по-късно, тъкмо бях оставил отегчено настрана кримката, въртящата се врата се отвори и двамата мъже влязоха. Те ме погледнаха слисано и единият попита, без да отвърне на моя поздрав, какво съм правел тук. Чета, казах аз. И как влязохте?, попита мъжът. През вратата, казах аз и станах, гост съм в тази вила. Почивната вилата е затворена от миналата есен, каза мъжът. Собственикът обяви фалит. След месец сградата ще се продава на търг.

Едва сега той се представи, казваше се Лоренц и беше ликвидаторът от най-близката по разположение община. Другият беше потенциален купувач, инвеститор на име Шваб, който вече притежаваше други хотели в околността. Аз им разказах за Ана и отидох с тях във фоайето и намерих в едно чекмедже зад рецепцията блока на регистрираните с моята попълнена бланка. Въпреки това ликвидаторът остана недоверчив. Дали нищо не съм си помислил, попита той. Един хотел, в който няма вода и ток. Вярно било, че не бил прекъснал телефонът, но той все пак не можел да знае, че някой щял да се намести в сградата. Не дадох отговор, какво и бих могъл да кажа. И къде е фамозната жена?, попита той. Аз казах в седем ще бъде тук, винаги в толкова сме яли на вечеря. Ликвидаторът ме погледна скептично и каза, че щял са бъде благодарен, ако съм съберял нещата си. Можел съм по-късно да сляза с колата заедно с тях. Щели да им трябват още час или час и половина. Аз казах, че съм платил до утре, но той не отвърна и каза на инвеститора, че сега ще му покаже долния етаж, Аз отидох в моята стая, за да си стегна раницата.

Когато бях готов, аз за пръв път, откакто бях тук, се качих на горните етажи. Те изглеждаха точно като този,на който живеех аз. Отворих вратите на всички стаи, но никоя от тях не беше обитаема. От най-горния етаж тясна стълба отвеждаше на тавана, който беше натъпкан със стари мебели, декорации, кашони с пликове за писма и тоалетна хартия. Една камара сламени венци се виждаше до стара табелка, на която между изрисувани ледени висулки се мъдреше Зимен бал. Открих дузина рогови шейни и големи прашасали дамаджани, но нито следа от Ана. Въпреки това аз, откакто претърсвах сградата, все имах чувството, че тя е при мен и ей сега щеше да се покаже иззад ъгъла.

След като бях претърсил цялата сграда и не бях открил нищо, аз седнах във фоайето на едно кресло, без да махам бялото платнище. След известно време двамата мъже дойдоха откъм трапезарията. Господин Лоренц носеше едно руло хартия под ръка. Той погледна към часовника и направи нетърпелива физиономия. Шест часа, каза той на придружителя си, не искам да Ви задържам повече. Ако искате да чакате, каза господин Шваб, аз не бързам. На мен самия ми се ще да зная, как стоят нещата с тази загадъчна жена. Той се обърна към мен и каза, че аз определено съм знаел, къде е скрито виното тук, дали не съм щял да донеса една бутилка. Това аз ще го направя, каза Лоренц бързо и изчезна в избата. Какво мислете за това място?, попита инвеститорът, може ли да се издържи тук? Той не бил сигурен. Два фалита в рамките на няколко години не са съвсем добър знак за вилата, но може би са я стопанисвали просто неправилните хора.

Ние седнахме в трапезарията и изпихме бутилката Велтлинер, която беше донесъл Лоренц. Точно в седем и петнадесет Шваб каза, че вече не вярвал жената да дойде, вероятно е видяла автомобила пред хотела и е взела обратен курс. Ако изобщо има такава, каза Лоренц. Тук беше, казах аз. Лоренц кимна и каза, вярвам Ви наистина. Да изчакаме още четвърт час. Накрая решихме да тръгваме. Ликвидаторът спусна резето на вратата и каза, че утре щял прати тук горе полицията, за да съблюдава правото. Докато по извитото в завои шосе пътувахме надолу към теснината, аз мислех за Ана и се питах, къде ли е сега тя, какво щеше да яде, къде щеше да прекара нощта. Бях сигурен, че не автомобилът я е прогонил, а аз, моето безсмислено докосване тази сутрин.

Пренощувах в малък пансион, който ми беше препоръчал ликвидаторът. На сутринта отпътувах към вкъщи. Оставаше ми още една седмица, за да подготвя текста си, и през следващите дни работих интензивно над него. При това отново и отново не можех да не мисля за Ана. Едва сега схващах, какво беше имала пред вид тя, когато каза, че от нея получавам много повече от ток и вода. След като бях предал текста, аз се обадих на ликвидатора. На него му беше необходим един момент, за да се сети за мен, след това той каза, че полицията била в хотела и била претърсила всичко, но освен празните консервени кутии и мръсните съдове не беше намерила и следа от жена.