литература плюс култура |*| GrosniPelikani - Очите ми

Очите ми – тези скръбни вдовици от кръста нагоре

“Жалко, че не се срещнахме другаде. Някъде съвсем другаде, разбираш ли какво искам да кажа? Където би могло да е различно. Не като тук.”
Из “Сбогом, Гари Купър” Р. Гари

Всичко това е заради
онази част от стъпалата ми
която върви срещу мен –
треперят камъните с избледнели ириси
състоява се танцът на вятърни сенки
въпреки протеста на миглите и белите дробове
си извайвам вечността във смирението и скулите
разликата между преспа и локва е незначителна
залезът ни нанизва на стръмният си гръб
никак не ми се говори когато не е известно
Who took the cookie from the cookie jar
след всички закуски с отчаяние
отвъд синият хълм прибоят се втурва
в кораловите рифове и засяда там завинаги
звездите са изстискани смокини
върху гримасата на любовта
сме черно-бели черно-бели тела и думи

Всичко това е заради
онази част от сърцето ми
която си позволи да липсва –
хълбоците на оживяването потъват в пясък
изравят се гладните чайки от нощните дюни
след всяко твое обичам те
арфите събличат траурните рамене
преглъщам сълзите си толкова обикновено
като някакъв планктон полепнал в гърлото
морето разпечатва с все по-дребен шрифт
кардиограмата на учестеното случване
разсипани в памучни процепи
ограничаваме зимите поради липса на криле
от погребения на светове на себе си да натежим
късно е без да мога да избегна нито щрих ни контур
от дъгата на която съм увиснала
сме черно-бели черно-бели тела и думи

издишам те бавно с очите си –
тези скръбни вдовици от кръста нагоре

Само в един миг безвремие

Само в един миг безвремие...
изгубени ще се намерят;
намерени ще се изгубят;
и после
няма да има после
само Завинаги
полудели нормални;
нормално полудели;
(но и влюбени ще има)

Само в един миг безвремие...
сезоните ще са около четири
аз-ти; ти-аз;
аз-той; ти-тя;
(но и безсезоние ще има)

Само в един миг безвремие...
щастливо нещастни;
нещастно щастливи;
натаралежени минзухари;
наминзухарени таралежи;
(но и кокичета ще има)

Само в един миг безвремие...
морето ще облизва брега;
брега ще попива влагата в сърцето си;
рибите ще са мълчаливи воайори;
мълчаливите воайори ще са риби;
...на сухо
(но и обреченост ще има)

макар че
аз съм над тези неща (под теб)
Само в един миг безвремие

Баща

Изрязах дъжд и чепка грозде
от брошурата на есента –

а състоянието ми се размина с думите

Едно момиченце със панделка подскочи
право на десета страница –

излапа гроздето
и облаците залепи във тайния си дневник

Дори не подозираше, че съм баща му

Какво правят моите мъже?

първият
се мушва в едно от най-прашните ми чекмеджета
и дълго разглежда пощенски картички, копчета, шивашки метър, тиксо, брошка
и други забележителности на пейзажа

вторият
се преструва на пясък в едната ми обувка
но изобщо не убива защото е мек по природа, затова и се правя че не го забелязвам
само понякога се събувам, за да види

третият
все забравя името си на една закачалка
завива зимата с окъселият си шлифер, реди пасианси с лалета, ниже тютюна на липсата
в терора на числата и абсурда до голата роза

разполовеният
размотава покоя, търкулва го
нощем прави скица на липсващата си част
и внимателно обмисля сърцето си – малко по-голямо, отколкото някога е било

това е всичко за тях.
обичам го

Рибарят и кръчмарката

Кашмирено безветрие
и йероглифи по челото разчитаеми –
в очите му смъдеше от самотност
дори за рибите му беше жал
но знаеше
живота е това
което никога
не е живял
вратата през която
не е влязъл

Монети се намираха у джоба
на карираната риза
които да разпръсква във фонтаните
на цветните пристанища
които никога
не е видял
и кораба от който
не е слязъл

Да бъде изгрев – рече си рибарят
който най-обичаше да отшумява
до бледен залез втъкнат сред вълните
И кротко си подгря той гърлото с мастика
и валериан
И беше сам

Да бъде залез – слънцето се изкикоти и разкъса
на хоризонта лепкавият целофан
небето пламна във пожар и се нахъса
Вълните наедряха най-безсрамно и подеха
жестоката игра на криеница
с лодчицата малка

А в тенекиената кръчма на брега се лееха
загубени метафори
фалшиви питиета
оркестъра подрънкваше
певицата промрънкваше
истории за русалки и за морски цар...
И хищната гланцирана уста
на старата кръчмарка трепкаше и се люлееше
като повреден морски фар

Под въздействие на Xenta Absenta

Познаваш ли го Жулиен
изфинените пръсти
прилежен перчем поглед бордей
Жулиен от южен Корматен
отвъд синята ограда на дебелата Ди
с нея пък се целувахме веднъж
докато събирайки кой знае защо
оранжевите голи охлюви
по пасбищата на Клюни
отвъд загладените треви и
да си призная Го направихме прави
грееше много слънце и
имаше много бели крави
но и тя беше влюбена в
Жулиен а между другото

Познаваш ли го Жулиен
с пепитеният каскет
походка на дядо му бастуна
и яката му вирната
спрямо на баба му
добрите нрави
които си е развявала в Авиньон
обаче я уважавам щото
знае какво е туйон
за разлика от Жулиен а между другото

Познаваш ли го Жулиен
защото аз си спомням само
че пих много Хеnta Absenta
и бяха студени като за юга
лимонът и разтопената захар
в безименният ден
когато Жулиен забегна в Марсилия
по някакво пладне горещо
с нея
моята Сесилия
и ми беше смешно само заради
Зелената фея
и ми беше много смешно
защото точно тогава четях „Няма рай“
на Андре Френо и всичко ми беше много две в едно
и пак много се смях
че го бил посветил на Дилан Томас
който пък се бил веднъж провикнал
„Бих искал да направя да се чува музиката на рая“
и чувах единствено
на кучетата лая
заради Зелената фея само
си бях много навътре в рая
този малък ад
плюех наум по пепитеният му каскет
и целувах голямата ѝ уста във въздуха
онази дето е създадена за minete
разчитах си през вените всичките знаци
но пак я обичах през времето
поне беше опитвала
Ван Гот Премиум
с руски моряци
за разлика от Жулиен а между другото

Познаваш ли го Жулиен
много семпъл
и в Марсилия не се изкушил
от Xenta Absenta
и дори му забегнала моята Сесилия
побрала всички ветрове
на the Mediterranean между бедрата си
през мойто рамо
и прахоляк с отломки
на последният разбрал
скалите как разбиват триумфално
челюстта му
за разлика от Жулиен
нахилен и до днес със бели зъбки а
междупрочем

Познаваш ли го Жулиен...

венецианско преспапие

едната ѝ длан въздушна
другата
изтръпнала в свивката
въздух нацъфтял
под завивката
сгушен
с неочаквано бяло –
опушен
халат
неслучени ръце
зад прозореца хлад
небе
и (снежинките заключени)
в преспапие

дъх
обладаващ тила ѝ
ветрило разперило цветовете си
ти

си
хей
във „Флориан“
Бродски на кон
Хемингуей
ухилен идиотски
за фон
сенки лениви
в недовършено
куртизанки благочестиви –
гърдите ѝ уловени
с тяло
звуци опипващи
бъдеще свършeно –
минало вяло
в притча
употребено
кадифе
следи от облаци ли
от лебеди
и (снежинките заключени)
в преспапие

малък Китай

Да можех да гребна сметана
и стените на тази безжалоста дупка
да мажа безспир...
сякаш може да бъде замазана рана
като тази на някоя вехта Естир
но освен да метем със метлите си къси
своят малък Едем
от тротоарите пролетно-мръсни
и да сресваме с финият гребен
зелената злост на тревите

със разцъфнали пръсти
да подреждаме снимки
в очите на пясъка жъл
като в някой случаен и захвърлен живот
във който героят е `Гаден и зъл`
но добър по душа идиот
сврял копнежи в хралупата тясна...

просто няма чакъл,
а без него – защо ми е пясъка
и защо ни се случват нещата –

бродирани вещо по кратките улици
асфалтирани с нещо
когато в кремирани нощи
ни свети мъртвеца
като някой мъждукащ фенер...
навярно сега му пробива мъдреца –
първи ред (в театър Гешер)

сме два таралежа
стоим на течение –
(правим гимнастика за последният ден
ръцете си свили в юмрук за сбогуване)
беззъби от нежност
и няма съмнение
че морето е нещо за плуване
а много далече от него стои планината –
но тя е дори
за целуване

И нека размахват пембените четки
унилите жълти художници, нека –
от днеска съм малък бамбуков Китай
ще свърна във първата прека
ще вляза в аптека –
навярно там има поезия, вишни и чай