КОСМОГОНИЯ В ЧАША ЧАЙ
пълня със смисъл деня си
както пълня
сутрешната си чаша с чай
дъха на жасмин
от земята
слънцето
водата
и вятъра
в космическата им игра
отдавна и далече
преди да се родя
и си вдъхна
съдбата
кой ще каже
колко чаши чай
остават
АЛХИМИЯ НА СЛЯПАТА НЕДЕЛЯ
виж ги – надвесени
над кръглата маса
изопнали сетивата си
като мост
над бърза река
ловят си мислите
в зеленото око
на чашата с абсент
тя съблича от себе си
спомен след спомен
не си като оня – отсича
връзва му пъстро хвърчило
полетял той се вижда отгоре
цял прекрасен и щедър
облича една по една
надеждите ѝ... вдишва
хелия на устните ѝ...
тя... сега е отломка от сън
той – уютно пътуване
вече не се виждат
един в друг
ПАНОПТИКУМ
Няма друга такава телевизия.
На яркожълти монитори,
по уморените, слепи очи
на нощните блокове
всяка вечер се процежда
на сапунени (поради
силата на катарзиса
и пролятите сълзи) сериали,
живота на другите.
Следя ги,
като надзирателя на Фуко
понякога се забавлявам,
защото не чувам
как Мария и Йосиф се карат
за някоя анемична истина
или недоизпечена лъжа. А...
ето и един самотен Лазар
от години чака своя Годо,
вдига нетърпелив телефона,
- Здравей, казвам му,
той размахва сърдито ръце
като черно, зимно дърво, не чува
какво му говоря,
не чувам какво ми говори,
защото го гледам отвън,
и не искам,
няма смисъл
да влизам в този Паноптикум,
вече зная,
какво ще се случи
с поредния Лазар
и защо все не идва Годо.
ЛИПСВАЩО СТИХОТВОРЕНИЕ
Това
повярвай
вече се е случвало
мъжете – римите – разделите
надвиснали над веселия пепелник
на безпощадното ми дежа ву
подгонено от ветровете
и времето
се стича към началото
и в съвършеното му огледало
сме в идилично свято цяло
Ние
любим
любима
уязвимо млади
очакваме
да се роди синът ни,
големият немирник... моят дядо,
на който мама казва, че съм кръстена,
защото... още не е проговорила...
Дали пристъпих вече към началото?
Записвам. Този ред е покаяние.
А листът ми по-бял и ням
от всякога
самотно бяло корабче,
без Аргонавтите
и златните ми Руни,
на Изток тихо ще отплава.
Така започва
тази преболяло-бяла приказка.
само да се намери
кой
да ме роди...
ЧЕСТВАНЕ
Той е Бог.
Той винаги знае,
за-блуди ли се някой
далече от него,
за-вие ли се
в булото
на самотата
въпреки него,
сетивото му
тихо се качва
по трептящото жило
на болката
и улавя спасения
в скута на своите пътища,
сече старозаветни
страхове.
Той е Бог
и неволя за милиардите заскобили душите си в мрака,
дори разпарчетен в ритъма на агоничната им кръв,
смалил егото си до смърт, пак го зачеркват на кръста
любящите синове
го наказват.
За любовта му. Но
Той нали е Бог
възкръсва
в своя,
Божия ден,
защото няма друг изход.
Някой
трябва да издишва любовта
която
другите вдишват, за да живеят
разминавайки и
разменяйки
живота си с
неговия на Бог,
но забележете,
Той и Слънцето
залязват и изгряват
въпреки
мълвата...