Поли Муканова, Фрагменти
Дата: четвъртък, август 04 @ 17:24:05 EEST
Тема:
La carte postale
Историята, застинала в своя икебана.
Картичка без пейзаж.
Документ за спомен.
Хи-ро-ши-ма.
Изчезналият град с клеймо: 1945.
* * *
На В. М.
Веднага го разпознавам на черно-белия фон, с оранжево яке и зелена ушанка. Папагал.
Закъсняла съм малко, въодушевено ми разказва за всичките църкви по света, които е снимал. Може да направи изложба.
Дъждовните капки се стичат по екрана на телефона. Разглеждаме снимки от Букурещ – два пъти колкото София… грандоманският дворец на Чаушеску, полилеят, който тежал 2.5 тона, безкрайните мраморни стълби. Небесни олтари. Монументална еклектика.
Моментността на фотографиите прикрива нещо, какво оставаше от всичките маршрути и заснети пейзажи. Дигитални форми.
_ _ _
„Критика на сладкия разум”… шегуваме се, докато избираме торти от витрината.
Одисей
обиколил
света в
едно
стихотворение
* * *
Топли поздрави от Букурещ в есемес: подарената преди
няколко дни книга, прекосила Дунава във вътрешния джоб на зимно палто.
Когато пишем книги, никога не знаем какъв път ще поемат. Пътешестват. Това ме подсеща за едно заглавие „Бог пътува винаги incognito“. Неведоми пътища, неведоми прочити.
* * *
За първи път съм в града. Предварително подготвена с всички клиширани представи. „Малката Виена“ като частният случай на България – Швейцария на Балканите. Чужденците, с които се срещнах там, по ирония на съдбата родом от Виена, предпочитаха Русе. Някои от тях живееха повече от година тук.
Още първата вечер сетивата ми получиха това, без което всякаква представа би била недостижима фантасмагория.
Сградата бе от 1900 година, стълбището разплиташе вековна история, доближавахме се до източника... първокачествен джаз... отбрана публика... никаква показност, израженията сами говореха. Никога преди това не бях виждала толкова запазена сграда, дори подът още носеше своите орнаменти. Времето бе спряло в някакъв апогей. Застиналост, в която можеш да се приютиш незабелязано. Представа и реалност съвпадаха само тогава. Чувствах се като избягала от дома си и приютена на точното място. Аристократичността отстояваше гордо своето тържество. Духовете на отбраност и изисканост бяха невидимите призраци, които обитаваха къщата.
Музикантите прибраха инструментите. Продължихме опиянението с вино.
увива
се около
поета
една поетеса
като
продължение
на стълбището
Гостоприемство
Дом, изпълнен с книги. Отрупана стена, посрещаща ме от вратата.
Бит и душевност
Мащеха. Татковина. Син съм на юнашко племе, дето все ще тегли от цивилизацията. България, мръсна приказка, кой те в таз тегоба удави. Спасителен пояс кой да ти хвърли, кой да те със сламка погали, кой кого за косата да извади – само барони тук се родиха. Кой Ренесанс ги създаде?
В час по старогръцки
Познаваше толкова добре думите, наместваше ги в пластове от времена – такъв порядък строеше. Всяка дума имаше форма и битие. Осъзнах как всъщност се намираме „в плен на думите“, зависимост от структурите, от грамата.
Опити
Писането... е единственото възможно авторство на Бог.
Четенето какво е? Снемането на авторитета.
Читателят кой е? Разкритият Бог.
Абсурдът
И като Кафка да стана, в най-голямата метаморфоза да потопя перото си, пак няма да го надвия, да го претопя. Заглавието му дори. Остава да се прекръстя, да си плюя на ахилесовата предопределеност и да бягам, бягам, да се завръщам все към същото.
Сътворения
„И свърши Бог до седмия ден Своите дела...“
- - -
За осем дни тя прочете “Критика на чистия разум”.
Стилът
Стилът е усилието без умисъл да положим Идеята.
Стилът не е човекът, стилът е избуяването на колективния спазъм.
Стилът е най-радикалният манифест.
Стилът е подобното на себе си: подобие и образ.
Стилът “расте” със собствен механизъм на отместване.
Стилът не заличава, а извайва, покълва и се сраства със зародиша на смисъла.
Стилът е почеркът на ента степен.
Стилът е фрагментарен пъзел.
Стилът е събирачът на отломъци.
* * *
Тя е мъртва. Наподобявам първото изречение от “Чужденецът” на Камю. Смъртта е подобието на уникалното настъпване. Разтърсва. Може би е красива.
* * *
Суетата на твореца е всъщност суета на думите. Намерението на литературата да бъде прочетена.
* * *
Панаир на книгата. Пълни торби. Така се вмествам в консуматорското общество.
* * *
Пиша писма и чакам отговори. Електронни гълъби пускам. Всемирът мълчи.
* * *
Припознам се, търся града. В метрото забравям посоките и разчитам “Лион” вместо “Люлин”...
* * *
Литературният архив – кътните зъби на литературата. Понякога буквално, отброени като фондов експонат.
* * *
Бели книги за черни дни.
* * *
Центробежни сили, убежни точки. Разписание, предписано от някой горе. Оставен свитък. Намерено начало на нещо просто като чист въздух, като необятен простор, като изкуство, което те осмисля.
* * *
Извоювам си собствената тишина.
|
|
|