литература плюс култура |*| GrosniPelikani

Анди довършваше вечерята в благословена тишина, ненарушаваното от нищо мълчание в стаята позволи на мислите му да блуждаят върху разни незначителности като предстояща смяна на маслото в кварталната бензиностанция. Той разсеяно извади костилката от маслина от устата си и се вгледа в бледата конична ръка на съпругата си. Ровеше с блестяща вилица из ризотото. И изглеждаше, сякаш няма намерение да яде, с внезапно отвращение си помисли той, когато вдигна очи към затвореното ѝ лице.

Нищо в апатичната вечер не предвещаваше последвалата криза, ескалацията, заредена с хистерична енергичност и насечена от прехапани устни.

– Влудява ме скоростта, с която ядете – изстреля Лили към съпруга и сина си.

Айвън, което на български звучеше като Иван, се изхлузи от стола и без повече обяснения хлътна в стаята си. Тънкият му гръб се провря през процепа на вратата – неуязвим и крехък като цигулка. След секунда от тонколоните на компютъра му се изля канонада от автоматична стрелба. Любимата му игра, очевидно.

– Какво ти става? – попита с престорено равнодушие Анди, минавайки от разюздания български на жена си към общия и за двама им английски.

След шестнайсетгодишен брак той разбираше и дори говореше прилично два славянски езика, но двамата с Лили се влюбиха, говорейки си на родния му английски и той автоматично го предпочете за тази вечер. Тя ядно отсервира чиниите и изфуча:

– Омръзна ми все да мълчим. Не разговаряме изобщо. Изобщо и никога, мамка му!

Пак на български.

Скоростта, с която зареждаше миялната машина в прилежащия към всекидневната бокс, нарастваше в геометрична прогресия. Анди се приготви да я изслуша. Но тя методично тъпчеше чаши в търбуха на чекмеджето и мълчеше.

– Говори ти, щом ти се говори – бавно и отчетливо произнесе той на български и скръсти ръце пред изпразнената маса.

Дистанционното изкусително се въргаляше на две педи от него, но той не се поддаде. Имаха си правило – определен час за вечеря, важащ за цялото семейство и никаква телевизия по това време. След измиването на чиниите, което преди години бе извършвано на ръка, Лили церемониално наливаше по пръст коняк в тумбестите чаши, а Айвън засипваше пода с камиончетата си. После едната чаша се пукна, а и Анди трябваше да внимава с кръвното, така че ритуалът отпадна. Жена му се развяваше по цяла вечер с чаша бяло вино, но той никога не е броил колко пъти си долива.

Сега си даваше сметка, че край коша на терасата винаги се търкалят празни бутилка-две от “Траминер”. Погледна я изпитателно, може би се превръща в алкохоличка?

– Да, погледни ме! Точно така – хубаво ме виж! Остарях, докато ви отглеждам, остарях и всеки ден остарявам все повече край тъпата печка, почиствайки шибаните фуги в банята, гладейки безкрайните ви дрехи...

Лили изхълца и металните стружки в гласа ѝ се запиляха нанякъде. Вероятно сега трябваше да стане и да я гушне успокояващо, но не му се занимаваше. Гледаше провисналата над бузите ѝ коса, червените гневни петна по шията ѝ и изкривената пред плач долна устна. Не разбираше пристъпа ѝ и изобщо не му се задълбочаваше. След двайсет минути започваха новините, после щеше да превключи на CNN.

– За какво искаш да говорим? За това, че гладиш, а аз простирам ли? За това, че дори не знаеш как се държи прахосмукачка? Коя друга секретарка в посолството има жена да ѝ помага веднъж седмично в домакинството? – той усещаше как българският започва да му се изплъзва, което означаваше, че също се ядосва – За какво да говорим? Работим на едно и също място, ние сме просто двама нормални съпрузи, които вечер се прибират вкъщи и аз по дяволите не искам да дъвча същите клюки!

– Откога не си ме водил на театър? – контраатакува Лили.

Анди извади чаша и също си наля “Траминер”.

– През изминалия месец имаше твърде много служебни партита, на които ти нямаше нищо против да присъстваш. При това предпочиташе да си в нова рокля. Какъв театър?

– А откога не съм получавала цветя? – гласът ѝ звучеше като пукнато стъкло – Нито дори за Св. Валентин!

Носът нетърпимо го засърбя. Толкова отчаяно му се прииска да излезе от стаята, че забрави да ѝ напомни как за сметка на това ѝ купи огромно, кичозно сърце от магазина за ръчноприготвен шоколад. Лили гаврътна чашата си и я разби в пода с рязко и невъзмутимо движение. Той не повярва на очите си.

– Колко драматично! – иронизира и се приготви да хвърли своята.

– Мразя тишината! Мразя идеята, че с Иван не ме забелязвате! Мразя, че няма какво да споделите с мен и помежду си!

Тя отвори шкафа вляво от себе си и с трясък приземи оранжева чиния върху отломките от двете винени чаши. С крива усмивка Анди приближи разчекнатата вратичка, докопа някаква купа и изхриптя:

– Мразя истерии – на английски.

После със замах разби купата. Май му хареса. Лили запрати пантофа си сред стъкларията и порцелана. Почти безшумно ѝ се получи, въпреки дивата амплитуда на замаха ѝ. Той беше твърде разумен, за да остане без чехли, затова се наведе над шкафа. Още една оранжева чиния.

“За Бога, като лош филм е”, помисли си, докато наблюдаваше жена си само по един пантоф да разбива десертна чинийка с елегантен бяс.

Вратата на Айвън се отвори и момчето прогърмя с неовладения си, прясномутирал глас:

– Ненормалници! – на английски.

И след малко:

– К`во ви става? – на български.

Лили методично довърши десертния сервиз, гледайки съпруга си в очите. В пълно мълчание. Устата ѝ успяваше да е почти секси изкривена, купчината растеше. Анди се чувстваше безтелесен.

– Ясно! – прогърмя Айвън и трясна вратата на стаята си. Отвътре стрелбата се поднови, но майка му и баща му сякаш не забелязаха.

Дишаха един срещу друг, побледнели и разтреперани. Мълчаха на своя българо-английски, даже на руски мълчаха, а телевизорът на стената приемаше новини от цял свят зад тъмния си LCD екран и не можеше да излъчи нищо, докато не бъде включен.

Анди прекрати канонадата за кратко, колкото да попита с остатъците от британската си разумност:

– Какво за Бога искаш?

– Да ме забележиш.

– Точно сега не си много за гледане – не се въздържа.

Лили захвърли втория си пантоф. “Най-после”, помисли си той с някакво безумно тържество, “така е по-добре”. В името на симетрията тя изчакваше неговия ход. Имаше чувството, че когато той даде своя принос към купчината строшени съдове, ще може да му изкрещи, че се чувства сама, че животът ѝ се изплъзва с бясна скорост и всичко, което иска, е отново да отидат някъде само двамата и каквото и да си кажат, да е безумно интересно, като пътешествие в друг свят. Жал ѝ беше за онази споделеност следобед в леглото, когато той ѝ разказваше детството си в Бирмингам, а тя се опитваше да му обясни какво е пионерска организация.

– Помниш ли колко забавно беше всичко? – усети, че плаче – Как моят свят беше като роман, който ти с удоволствие разлистваше и препрочиташе... Помниш ли как не можеше да разбереш, че съм получила първите си дънки чак на шестнайсет години и че това ме е направило ненормално щастлива?

– Да, твоите първи jeans... – промърмори той – но това нищо не променя. Тези истории вече ги знам, както ти знаеш всичко за първия път, когато съм бил с жена и за въдиците на татко. Разбираш ли, Лили, вече сме други?

– Страхувам се от това – подсмръкна тя и ѝ се прииска да се наведе и да смете купчинката разбити съдове, а после да бъде изведена някъде навън, някъде, където светът изглежда както винаги. Може би пиано бар или дори лунапарк... Посегна към бутилката и отпи направо от нея.

Той не посмя да я изтръгне от ръцете ѝ, защото не беше сигурен, че ще се овладее. Не искаше да докосва тази пияна и истерична Лили изобщо. Иначе рискуваше да ѝ удари първия в съвместния им живот шамар, а е връх на нецивилизоваността да шамаросаш жена си. Бесен беше, о да!, колко беше бесен, по дяволите!

Тя изцеди бутилката вино в устата си, а после замислено облиза гърлото ѝ.

– Реакциите ти не са нормални и аз настоявам да престанеш – фалцетно изкрещя Анди и това я влуди.

Усети, че иска да стъпи върху разтрошеното стъкло, да го превърне на прах и да го натъпче в устата си.

– Не аз, ти ми дължиш извинение, по дяволите! Ти ми мълчиш по цяла вечер и пълниш стаята с новини, Новини, НОВИНИ!

Гласът ѝ се извиси отново и тя посегна към съседния шкаф, в който чинно стояха подредени чашите. Усети неистова нужда да им помогне да се присъединят към трошляка на пода. Анди я изгледа съсредоточено и със замах отвори шкафа над главата си. “Дори в лудостта има хореография”, помисли си Лили и видя, че той посегна към зелената фруктиера. Мамка му!

– Анди, недей – прошепна на английския отпреди години – помниш ли, тази е първото, което си купихме заедно?

Спомни си как онзи млад, все още хърбав мъж, който щеше да се превърне в неин съпруг, каза, че фруктиерата има цвета на очите ѝ сутрин. Беше лудо, абсентово зелено стъкло, но тя му повярва, нали никой не е виждал очите ѝ сутрин такива.

Той чу как се оттича истерията от гласа ѝ и лицето ѝ: става меко, без да е умолително.

Купчинката разтрошени съдове насмешливо блестеше между тях и Анди Шепърд осъзна, че все някога ще престанат да се държат като кучи синове и ще се наложи да почистят. После тържествено изхлузи чехлите си и с изчистено от гнева движение ги запрати върху стъклата.

Идеше му да зацвили от смях, което... би прозвучало доста истерично.