литература плюс култура |*| GrosniPelikani - Годишен литературен преглед на книгите от Велико Търново в раздел „Проза“ (2009

На първия по рода си Преглед на литературната продукция на писателите (2009–2010 г.), живеещи и работещи на територията на област Велико Търново, жури в състав Снежана Иванова, Владимир Шумелов и Сава Василев представи докладите за поезия, проза и критика. Бяха откроени около 50 заглавия.

В раздел „Проза“, прегледа за който представяме тук, бяха отличени: Димитър Начев („Не съм виновен“), Георги Ръцев („Популярната музика във Велико Търново“), Христо Медникаров („Камъчета от реката“), Тодорка Недева („Търновски празници – 1878–1944 г.“ и „Търновски делници – 1878–1944 г.“).

В прегледа на прозата за 2009–2010 г. обхващам 20 книги от две направления – художествена проза – 7 книги, и нехудожествена – 13.

В книгите с художествена проза включвам 5 книги с разкази и повести/новели, 1 роман и една 1 сборник с драми. Четирима автори са представени с по две книги – Георги Николаев, Борислав Костов, Тодорка Недева и Аврам Аврамов.

Книгите са подготвени предпечатно и издадени изключително във великотърновски издателства: „Фабер“ – 5, „Абагар“ – 1, „Слово“ – 1, „ПИК“ – 6, „ИВИС“ – 4, издателство на Народна библиотека „П. Р. Славейков“ – 1, „Астарта“ (вече със пловдивски адрес) – 2, „Комсервиз“ – 1, както и софийското „Вулкан 4“ – 1.

Художествена проза

Сборникът „Не съм виновен“ (изд. „Слово“, В. Търново, 2009) на Димитър Начев, който през 2008 г. навърши 80-години, обединява пет разказа (едноименния „Не съм виновен“, „Поднебесните зелени коне“, „Епикриза“, „И бъди щедър...“, „Разсед“), един роман („Покушение“), и една трагикомедия („Алабализъм по време на нежната революция (По пътя към Рая)“. В сборника основна е темата за екологията, която, вплетена в обществените и личните отношения преди и след 89-а година, е една и съща: тя е диктувана от политическите интереси (романа „Покушение“). В разкази като „Не съм виновен“, „И бъди щедър...“, „Епикриза“ на преден план са изведени екзистенциалните проблеми на обикновения човек, но те са разгледани по-камерно, изпълнени с носталгия, с равносметка, със самоирония. Разбира се „екологичният“ привкус, нонкомформизмът присъстват и в „Разсед“, и в „Не съм виновен“, в „Поднебесните зелени коне“, „И бъди щедър...“, без да са развити в основна тема. Именно в тези по-ниски социални етажи, в живота и практиката на масовия човек, се търсят отговорите на вечните въпроси за битието; по-точно авторът ги поставя, без да дава окончателен и еднозначен отговор, което е и едно от предимствата на тази „съвременна проза“.

Романът на Трифон Трифоновски „Търново въстана“ (изд. „Фабер“, В. Търново, 2009) наистина е „исторически роман“, както уточнява вметката в скоби под заглавието. Разглеждайки чисто художествено историческия наратив на Тр. Трифоновски, ще трябва да отбележим, че правдивата (стигаща до публицистичност) интерпретация на събитията в голяма степен е за сметка на плътните образи, на философското внушение. Ето какво казва Ил. Бешков по въпроса: „Идеите не се рисуват, а хората, в които са въплътени. А нашата литература е безкрайно немощна и бедна откъм герои. В нея има идеи, описания, действие, драма, кръвнина, надежди, закани, но няма хора“ (Илия Бешков, „Словото на Бешков“, С., 1973).

Следват две книги на д-р Георги Николаев, дългогодишен завеждащ на Кардиологичното отделение във Великотърновската болница, д-р на медицинските науки по кардиология, първият лекар в България въвел Холтер-мониторирането.
Първата му книга е „Уроци по човечност“ (изд. „ИВИС“ В. Търново, 2009). Д-р Г. Николаев е автор на много научни публикации, той е ерудирана личност, с широки интереси. Разказите му се появяват като плод на нуждата да сподели със своите приятели и бъдещи читатели професионалния си опит, но и като опит да проникне в душата на своите герои. Няколко групи от разкази можем да отделим в книгата: едната е за вярата в изцелението и какво може да ни струва това („Грешна диагноза“, „Боксовите ръкавици“, „Златният пръстен“, „Бялото гълъбче“ и др.); друга група се обединява около идеята за моралната отговорност, злото и доброто, лъжата и истината, грешката и наказанието („Женска клетва“, „Наказание за клетва“); трета интерпретира живота на обикновения човек – през професионалния лекарски поглед и извън него („Ангелска целувка“, „Дядо Георги позна“, „Рецептата на дядо Цонко“, „Епикриза“, „Имо-Мимо“ и др.). Това са кратки истории, разказани непретенциозно, но искрено, с нужната доза автентичност, които ни възпитават в хуманност – така, както повелява същината на лекарската професия.
Втората книга „Сърце подир сърце върви“ („ИВИС“, В. Търново, 2010) по принцип тя не би трябвало да участва в нашия преглед, защото е съставителска, но ние ще я отбележим, за да допълним творческия портрет на този интересен автор, а и защото в известен смисъл тя надгражда разказанато за хората и лекарската професия от първата книга. По метода на интервюто д-р Г. Николаев е събрал мисли и разсъждения за сърцето от известни свои колеги – лекари, но също и от политици, спортисти, писатели, учени, хора на изкуството, интелектуалци. От записаните мисли се е получила интересна кардиограма на днешния живот на българина, на човека, на обществото изобщо.

В канавата на съвременния живот е книгата на Борислав Костов „Банален романс“ (изд. „Астарта“, Пловдив, 2010). Неговата шестнадесета книга е диптих от две „криминално-еротични новели“, предговорени от Владо Даверов с текст, озаглавен „Красива печал“. Владо е съученик на Борислав от небеизвестната (елитна) Ловешка немска гимназия, която между другото е прочута и като ченгеджийски люпилник (за Владо и компания знаем отдавна, но и Борислав написа и издаде своя „ченгеджийски“ нонфикшън „Аз бях Август в една безкрайна зима“ през 2007 г.). Книжката съдържа новелите „Банален романс“ (издадена като отделна книжка през 2008 г. в изд. „Астарта“ под заглавието „Кучките телефонират в полунощ“) и „Часът на Шницела“. Сюжетът е банален. Главният герой се стреми да попадне в хайлайфа и попада – като жиголо. Около него е тъпкато с курви, но курвата явно е той. „Еротичното“ в новелите е издържано плътно – чукане в коли, баня, легло, манастирски параклис, меча кожа в хола, на терасата (дано не изпускам пози). И „криминалното“: предварително обмислено, Бистра Соколова убива мъжа си Пепи на финала, като натриса убийството на главния герой, жиголото (интересна е смяната на гледната точка с аз-повествование – за имитация на автентичност, с преобладаващото обективизирано третолично повествование). Втората част (новела) „Часът на Шницела“ определено е по-добрата. И като сюжетна схема, плътност на образите, взаимоотношения между героите.

Нехудожествена проза

С втората книга на Борислав Костов „Много жени аз разлюбих (50 изповеди на Пеньо)“ (изд. „Астарта“, Пловдив, 2009) преминаваме към следващия прозаичен раздел. Това е неизмислена лирична проза, посветена на 50-годишнината от смъртта на големия български поет Пеньо Пенев. Книгата представлява колаж от стихове на поета, писма и спомени на Пеньо Пенев и близките му, предсмъртни записки плюс фрагменти-коментари от автора-събеседник, и всичко това – потънало в импресионизъм. Композиционно текстовете са структурирани отлично – кръгово затворена композиция с плавни преходи между отделните части. Не би било зле Костов да познава и някои последни изследвания, като това напр.: сб. „Между мечтата и утопията. Нови изследвания и документи за Пеньо Пенев“ (пор. „Литературата на НРБ: история и теория“ – книга 3, съст. Пламен Дойнов, С., ИК „Пан“, 2009 г.). Погледната от ъгъла на патетизма и признателността, от книги като тази има нужда. Изтъкват го и повечето (по)читатели на Пеньо Пенев. Надали така мислят обаче някои негови близки – и най-вече женското племе, а и музейни работници, цербери на паметта на Поета, научни работници, интерпретиращи текстовете и паралитературните му изцепки.

Двуезичната книжка „Едно пътуване на българи с „Титаник“ / Nikolai Ivanov. A bulgarian’voayage of Titanic“ („КомСервиз“– ЕООД, В. Търново, 2010) на Николай Иванов е юбилейна – посветена е на 100-годишнината от гибелта на най-големия за времето си пътнически лайнер, но истинските герои в нея са „шепата българи от „Титаник“, които пътуваха към другия бряг, следвайки бляна за по-добрия живот“. Не мислех изобщо за българите – за техния живот в началото на миналия век и желанието им да идат в Обетованата земя, за това как понасят морето, за смелостта и изобретателността им, за това какъв психологически ефект има катастрофата върху съзнанието им и тяхната историческа памет за събитието. След тази „разширена статия“ на Николай Иванов разбрах главното: основният двигател, за да тръгнат на този дълъг, рискован и скъп път, е била немотията (нищо ново, съотнесено с днешния ден). Интересни са разкритията и паралелите с по-древни времена, които Н. Иванов прави във връзка с трагедията на лайнера „Тинаник“ – той се опитва да свърже отделни характерологични черти от народопсихологията на българина с морето (страхът на балканджията от Голямата вода, недалновидността на един народ да се превърне в „морски“ и т. н.).
Една малка, но родолюбива книжка, която ни прави част от големия свят.

Мисля, че който не е живял в Еленския балкан, не може да усети на живо такива родолюбиви трепети, да разбере шаблоните „български корени, красота, идентичност...“ Аз съм живял и работил няколко години сред тези прелести, чел съм и Емилиян Станев, и моя добър приятел бай Христо Медникаров, и колцина други, наслаждавал съм се на самобитното живописно творчество на еленския художник Йордан Попов, и сам донякъде знам за какво става дума. Сборникът с поезия и проза на Анка Балукова с красивото заглавие „Косана“ (изд. „ПИК“, В. Търново, 2010) ме завърна именно към Елена и нейната неповторима природа. Но не само – в художествените разкази, спомените и стиховете на Анка Балукова ще открием и неповторимата нравствена и физическа красота на балканджията, неговата възрожденска устоимост във времето. Независимо дали тематиката на творбите засяга екзистенциални проблеми или отношение към това наоколо, дали ни връщат към добродетелите на миналото и техните носители, те са изтъкани от позитивизъм и любов, от непресъхващ оптимизъм и жажда за живот.

Ето още една книга в тази опция: сборникът на нашия именит съгражданин Христо Медникаров „Камъчета от реката“ (изд. „Народна библиотека „П. Р. Славейков“, В. Търново, 2010). Когато четях тази негова поредна книга неволно си спомних за Атанас Радойнов от Бургас и една от неговите последни книги „Крайпътен огън“. Много са нишките, които свързват техните творчески търсения, но една е несъмнено най-важната и набиваща се в очи – родолюбието, или по-точно онова, което през 60-те години нарекоха коренотърсачество. Това е тиха, лирично-лична поучителна проза, в която на места избухват малки вулкани – тези обясними гневни изблици на честност в днешното време, които всеки истински творец носи в себе си. Проза, базирана на богатия житейски опит (точно преди година Христо отпразнува своята 80-годишнина) и творческото усилие да го пречупи така, че да стане част от нашия екцистенциален прочит на света. Проза на равносметката. Мъдра и честна проза. Приказката работи, въздейства, прави те съпричастен. В тези спомени е събран един цял достойно извървян жизнен път.

В областта на краезнанието и родовата хроника са двете книги на Аврам Аврамов. Първата се нарича „Ехо от вековете. Хроника за село Куцина“ (изд. „ИВИС“, В. Търново, 2010). Имах късмета да се запозная с този уникален човек може би след средата на 90-те във връзка с представянето на една от книгите му. Хрониката на село Куцина – негово родно място, на двайсетина километра северно от старата българска столица Търново – се явява допълнение и завършващ етап от дългогодишен труд и публикации върху историята на населеното място. В него намира място историята на това населено място в контекста на региона и държавата, описани са фактите от далечното минало (XV в.) до наши дни, а като прибавим и приносните глави за поименния пътеводител от 169 издирени прякора при мъжките и женските имена, ценните приложения със списък на загиналите във войните от с. Куцина, списък на наградените с орден „За храброст“, автобиографии на неговите сътруднички Гичка Филева, Николинка Величкова и Цонка Маринова, личното поетично творчество и отражението на живота в Куцина в печатните медии, излиза, че имаме пред себе си един достоен за уважение краеведски труд – труд писан „при особени обстоятелства“, с много родолюбие в сърцето.
Другата книга на Аврам Аврамов – „В люлката на Пимпирския род“ („ИВИС“, В. Търново, 2010) раздипля едно родословие – това на неговия Пимпирски род от с. Куцина, Великотърновско. Тя е естествено завръщане към себе си, към преоткриването на интимните и собствени основания за патриотизъм и гордост. В уводните си думи авторът пише: „Нашият Пимпирски род, основан от Цани Лазаров Тонев, е една капка от световния човешки океан. Страниците, изпълнени с родово съдържание, имат аромата на „закъсняла пролет“. Булото на забравата е покрило много събития, случки и хора от нашия род“. В началото на третото столетие това родово дърво не е пресъхнало и продължава да дава плодове. А любовта на Аврам Аврамов към рода и неговата история е искрата, която му дава сили да я разкаже и завърши.

И още една родова история – „Наследството на един род. Папàняците“ (изд. „ПИК“, В. Търново, 2010) на Мария Симеонова-Грозева. Ако вулгаризираме малко, настоящата книга би била поредното доказателство на поговорката, че полето раждало тикви, а Балканът – хора. Несъмнено причините са и лични, но факт е, че планините крият повече романтика, тайни и легенди, винаги са били убежище на силни и горди личности, закрилник на огромни подгонени от поробителя човешки маси (които в мирните години пък са били привличани от равнините като източник на по-добър живот). Мария Симеонова-Грозева ни разказва поредната родова хроника от Еленския край – тази на Папàняците от с. Руховци. Книгата е богато илюстрирана и с цветен и черно-бял снимков материал. Езикът ѝ е достъпен, а изследването е извършено изключително добросъвестно и научно коректно. Знам, че песимистите ще кажат: цялата тая патетика е ненужна при сегашното състояние на нещата, и то не само в България – тотално обедняване, обезлюдяване, обезбългаряване, загуба на ценностна система и пр. Ако погледнете Руховци като такъв вид „бягство“, ще останете очаровани и доволни, най-малкото заради природата и съхранената автентика на селището (можете да нощувате в 120-годишната Чонтова къща например; а и цените са съвсем приемливи). А за да съществуваме днес и да живеем утре по-добре, са ни нужни и книги като тази. Книги за достойни и предприемчиви българи.

Надка Василева работи в Регионалния исторически музей – В. Търново, още от 1981 г., а е уредник в неговия отдел „Етнография“ от 1991 г., където отговаря за основните фондове. През 2010 г. тя издаде във великотърновското издателство „ПИК“ своята книга „Велико Търново. Етнографски проучвания“. Старопрестолно Търново е достатъчно проучен град откъм паметниците на културата на Средновековието, Възраждането и периода на Новата българска история. Това са паметници с общонационално значение. Великотърновските етнографски проучвания на Надка Василева тръгват от една по-малка, частна тема – „Посрещането на гости по стар великотърновски обичай“. Към нея естествено се прибавят главите за среброто и златото в бита на търновци, порцелана, различните реквизити от стари градски обичаи (корубчета за сладко, лужичници, лъжички, подноси), домашните съдове от цветни метали, раклите като част от бита, два православни кръста от Божи гроб, газени лампи, часовници, все в услуга на същия този бит. Приносът на Надка Василева чрез това великолепно илюстрирано изследване е, че тя е използвала за база няколко непубликувани досега колекции от фонд „Етнография“ на Великотърновския исторически музей. И още: изследванията, направените изводи са научно коректни, почиващи изключително върху оригинали.

Следващите две книги представляват своеобразен диптих – изследване на празниците и делниците в старопрестолно Търново от Тодорка Недева. Първата книга „Търновски празници. 1878–1944“ (изд. „ПИК“, В. Търново, 2010) поставя началото на библиотека „Вълшебно Търново“ на издателство „ПИК“ – В. Търново. Тя излиза по случай приемането на Велико Търново за член на Лигата на историческите градове и културна столица на Балканите през 2010 г.
Търновският празничен календар е разгледан двустранно: от една страна се разкрива очарованието на традиционните за града празници, а от друга – празници, повлияни от тенденции, идващи от Европа и света. В книгата са описани някои нови национални и официални празници, свързани с В. Търново: Освобождението на България от турско робство и Независимостта на България; в същото време с ново съдържание и идеи се обогатяват такива светли за българската народност празници като 24 май – Ден на славянската писменост, и 1 ноември – Ден на народните будители. В празничния търновски календар е отделено специално място на празнични ритуали за исторически събития и личности, свързани с града и региона. След всяка статия за празничен ритуал или честване авторката добавя и рубриката „Любопитно“, с което обогатява съдържанието й, внася допълнителни, странични характеристики към информацията за събитието. Книгата е богато илюстрирана с фотографии, документи и факсилимета, а също и списък на използваните източници.
Книгата „Търновски делници. 1878–1944“ е втора по ред от библиотека „Вълшебно Търново“ на издателство „ПИК“ – В. Търново, и тя е предговорена от проф. Анчо Калоянов с текста „Пътеводител“ за добре познато място в неговото малко познато време“, след който е трудно да напишеш нещо повече и по-добро за този сборник. Голяма част от материалите в двутомника читателите – най-вече на великотърновския всекидневник „Борба“ – познават от научнопопулярните публикации на Т. Недева в продължение на повече от четвърт век. Изследването се спира на онези важни щрихи от делничния живот на старовековния град, които моделират неговия облик в един период от 66 години – това е модерния период на Третото българско царство. Описаните събития и факти от „делничен“ характер разкриват картината на богат и кипежен живот – любопитен и смешен понякога, често весел и щастлив, но и не по-малко често изпълнен с трагически нюанси. Проследената, коментирана и анализирана фактология красноречиво показва, че в облика на града неудържимо настъпват промени, връзката минало–настояще става все по-динамична, настъпилите изменения в политическата и икономическа сфера пораждат и промени в бита и манталитета на търновци.

„История на читалище „Надежда 1869“ (изд. „Абагар“, В. Търново, 2009) с автори Кинка Панайотова и Невяна Бъчварова, е едно юбилейно издание, което се посвещава на поколенията читалищни дейци и членове през 140-годишното съществуване на читалището. Този добросъвестен труд на ст.н.с. д-р Кинка Панайотова и н.с. Невяна Бъчварова е издаден перфектно, луксозно с многоброен снимков материал.
Великотърновското читалище „Надежда 1869“ в момента е в криза, както повечето от културните институции, както целият ни живот. Читалищната история стъпва на солиден документално-архивен материал, на други издания по различни поводи (сб. Народно читалище „Надежда“ – В. Търново (1869–1969), С., 1969; Библиографски указател, 125 години читалище „Надежда“ – В. Търново, В. Търново, 1994, и др.), и най-вече на многобройни оригинални документи, съхранени в Държавния архив и Историческия музей на В. Търново, като съдържанието спазва историческата хронология – I глава: „Читалище „Надежда“ 1869–1944 г.“, II гл.: „Читалище „Надежда“ 1944–2009 г.“
„Надежда“ е първата читалищна библиотека във В. Търново, тя първа в България въвежда свободния достъп до книгите, прилаган днес във всички библиотеки, във фондовете й се съхраняват уникални старопечатни книги, слага началото на музейното дело, на театъра, оперетата и киното, на картинната галерия...
„Надежда“ е единственото в България читалище, което е свързано пряко с утвърждаването на Третата българска държава. В сградата на театралния салон, сега паметник на културата с историческо значение, реставриран и обновен по проект „Красиво Велико Търново“, от 1886 до 1911 г. заседава Третото, Четвъртото и Петото Народно събрание, на които се приемат най-важните актове в историята на нова България.
Читалище „Надежда 1869“ е “ е „образцово“. И уютно. Като пазвите на любима жена...

Книгата на Катя Митова-Генова „Споменъ за Търново (Страници от следосвобожденската история на града)“ (изд. „Фабер“, В. Търново, 2009) се превърна в издателско събитие, доколкото появата на една книга днес и във В. Търново може да се нарече събитие. Луксозното (560 с.) издание е перфектно откъм полиграфия (изд. „Фабер“), а донякъде медийният шум се дължи и на другия съиздател – всекидневника „Янтра Днес“, и точно уцелената дата на презентацията – Предколедно и Новогодишно за 2009 г. В тази книга се пресъздава историята, бита и живота в старата българска столица в епохата след Освобождението. Книгата е предговорена вещо и професионално от историка доц. д-р Пламен Павлов от Великотърновския университет. Сборникът съдържа 12 тематични глави от следосвобожденския живот на града, както и 660 стари снимки (100 от които цветни), а някои от фотографиите се публикуват за първи път. Без да се спираме подробно на съдържателната част, ще кажем, че като цяло сборникът удовлетворява масата четящи (все още) търновци, че става и за дар, като бутикова вещ, но едва ли всичко по писането на отделните материали е толкова гладко от морална гледна точка.

През същата плодоносна за подобни проекти 2009 г. Сребра Михалева издаде дълго подготвяния сборник „Музикален театър – Велико Търново. Хроника в снимки и документи – 1914–2000“ (изд. „Вулкан 4“, С., 2009). Луксозното издание е с помощта на Националния фонд „Култура“ при Министерството на културата и на ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“, Ротари Клуб – В. Търново, Александър Мирчев, ИГ „Музикален театър“ на Институт за изкуствознание – БАН. Трябва да отбележим, че трудът на Сребра Михалева – една от основателките на музикалния театър във В. Търново, дала много на неговата сцена през последните 30-тина години, е огромен и заслужава адмирации (издирени са и събрани огромно количество административни разпоредби, програми, афиши, отзиви, критики, ръкописи на спомени и т. н., които са обработени). Сборникът проследява в диахрония появата на първите оперетни спектакли в България и във В. Търново, отделено е внимание на появата и развитието на училищната оперетка като начален етап от усвояването на жанра; детайлно е разгледан пътя на Великотърновската оперета в две части – първата бележи етапа 1914–1963 г., т. е. от първите стъпки до значимите успехи на любителската (1945–1949) и професионалната (1957–1963) сцена; втората част разглежда периода 1972–2000 г., т. е. от основаването на Музикално-драматичния театър „Константин Кисимов“ до началото на XXI век. Издиреният и систематизиран архивен материал се публикува за първи път, а книгата представлява солидна основа, върху която може да се градят бъдещи изследвания върху историята на театъра.

С музикалната култура на Велико Търново е свързана и една уникална книга на Георги Ръцев – „Популярната музика във Велико Търново“ (изд. „Фабер“, В. Търново, 2010). Авторът е роден във В. Търново през 1946 г. Завършва Великотърновския университет – като филолог, а по-късно получава и втора специалност – „Музикално изкуство“. Свири като китарист още от студентските си години, а след това в различни оркестри във В. Търново. От 1972 до 1998 г. е музикант в ансамбъл „Искра“. Мнозина от В. Търново и страната познават Г. Ръцев и като майстор на старинно оръжие от Самоводската чаршия – работи там от 1992 до 2001 г.; също така е консултант по историческо оръжие към Регионалния исторически музей във В. Търново. Книгата на Г. Ръцев е издадена луксозно, с твърди корици и голям, нестандартен формат от издателство и печатница „Фабер“ – В. Търново, придружена от необходимия научен апарат („Приложение“, „Бележки“ и „Библиография“) и многоброен снимков материал и схеми, които несъмнено я правят още по-ценна и научно коректна; написана е на един чудесен и достъпен български език, емоционално и с любов. Структурирана е в 7 глави: Гл. I. Поява на популярната музика във Велико Търново. Гл. II. Любимите търновски песни и техните създатели. Гл. III. Балове, вечеринки и градински увеселения във Велико Търново. Гл. IV. Търновските музикални фамилии. Гл. V. Търновските ресторанти и техните оркестри. Гл. VI. Младежките оркестри във Велико Търново. Гл. VII. Естрадните оркестри във Велико Търново. Днес много от всичко това, което намираме в изследването, вече не съществува. Или съществува като памет, влязла между страниците на тази великолепна книга. Все пак Георги Ръцев е щастлив човек и оптимист за музикалното бъдеще на родния си град и България. Това доказва и финалът на книгата: младите приемат щафетата на ветераните, защото знаят: „Нищо не започва от нас и не свършва с нас“.

Ще завърша с две прозаични книги, които така или иначе не влизат в конкурсните условия за класация, но имат важна роля в своите си жанрови ниши.

Първата е сборникът „Пиеси“ (изд. „Фабер“, В. Търново, 2009) на Любен Босилков-Ройс. Той включва драматургичните текстове „Вълшебният остров“, „Перпетуум-мобиле“, „Пазачът на зоната“ и „Странник“, подредени хронологически, според тяхното създаване. Есенциално възгледите на автора за театъра, за неговата „магия“, за значението и „ползата“ му, за героите в този театър са представени в кратките „Няколко реда за пиесите“ от автора. А Любен Босилков-Ройс е особен автор. Затова читателят посяга с интерес към автобиографичната му проза в книгата „Покаяние“, която с лиризъм и обаяние разказва за Л. Босилков и „неговият“ театър – възгледите му за този театър, любовта му към театъра, но и битките, които води, за да го наложи. Тези битки на някого могат да се сторят самонадеяни или плод на излишно авторско самочувствие, но това не е така. Драматургията на Босилков не разчита само на експеримента, въпреки че той присъства, тя залага на думите, на силата на словото, на стила, затова и към своите текстове авторът е особено ревнив. Тук ние можем да наречем такъв театър с различни определения – кинодраматургичен, лиричен, философски, „студен джаз“ и т. н., но той все ще се измъква от калъпите, като всеки истински, оригинален драматургичен текст.

И финалът: есеистичната книга на Снежана Иванова „В/зад огледалото на Кронос“ (изд. „Фабер“, В. Търново, 2010). Третият есеистичен сборник на поетесата сглобява 7 културологични есета върху 99 страници – една книга, която излезе и като приложение към алманаха за литература, изкуство и наука „Света гора“ – В. Търново (бр. 10, „Й“, 2009 г.), и като самостоятелно издание. Докато в „Адамови хроники“ (1997) авторката заяви едно модерно, европейско виждане върху символиката на архетипа, на примордиалните образи-образци в тяхната общочовешка валидност, а „Преображенията на Избраника“ (2003) беше доста по-конкретен в тематично-философската си насоченост проект, насочен в определен топос – еврейството, проект, който диференцира и валидира символа на Избраника (Другия), то новата книга гравитира около една културологична теза: „обредът е девалвирана инициация. Бидейки повърхностно-изопачен вариант на посвещенската мистерия – сбор от метонимика, танц, пантомима и маскарад без присъщото на същинското тайнство и психологическо пренасяне, той не достига нивото на духовното (ab spirito) преображение; последното видение (епоптея) остава извън полето на обредната символика и метафорика“ (с. 17).
Изследваните обекти са подредени в следната постъпателност – от народностно-частното към обобщаващо-космичното, универсалното, като в техният анализ участие вземат и юнгианската психология, и алхимията, но не само. Снежана Иванова разглежда религиозни системи, които са с общ корен, свързани са с общи инициационни модели, а култовете, на които се базира, са най-вече неортодоксални, стоящи встрани от известните и утвърдените.
Като цяло книгата показва, че на архетипно ниво българската култура и инициационен модел са инвариант на Средиземноморския и Източния мистериален модел, тя е свързващ мост между Изтока и Запада.
След такива книги се чувстваме спокойни за културното си бъдеще в Европа и света. Чувстваме се световни. Метафизични.

Ако трябва да обобщим с две изречения, писането на проза във В. Търново е както навсякъде: отлив от писателството, обезкръвяване на писателското тяло, липса на приемственост между поколенията и смелост да преминеш към професионализма в писането. (Да не забравим, че писането на проза е и извънредно трудоемка дейност, изисква много физически усилия, покрай основното – мисленето, а днес всеки „цени“ и едното, и другото в един докаран до пароксизъм прагматичен свят.) Но аз съм оптимист. Талантливите ще продължат да пишат. А какво става с книгите? Защо въпреки всичко продължаваме да пишем? Емил Мишел Чоран отговаря: „Според мен е твърде трудно да се предвиди съдбата на книгите – това е много по-трудно за предвиждане от съдбата на хората. И може би това е единствената причина, която може да ни накара да пишем“. А прегледите на книги? Да не забравяме: един подобен проект винаги е с отворен финал, винаги е съпровождан със субективизъм, опити за преподреждане и йерархизиране на имената и фактите, на липси.