литература плюс култура |*| GrosniPelikani

СЪНУВАХ ТАКЪВ СЪН:

Уморен се прибирам от делова работа с Ролса, нищо особено, „притурка към тоалета“. Явно живея в тихите, крайни квартали на града, а може и извън, не мога да твърдя със сигурност. Но масивната решетъчна врата се разтваря широко и през огромен парк, на пръв поглед малко див или просто стар и небрежно поддържан, през предното матово стъкло виждам на около сто метра отпред къщата – дълга, двукрила, двуетажна постройка с не особено привлекателна фасада; свети само в гостната.

Тихо е и с удоволствие слушам хрускането на ситната настилка по алеята към дома. Моторът почти не се чува и го оставям да работи безшумно, със запалени фарове, докато паля лулата. Всичко, чак до арматурното табло, се е просмукало от миризмата на тютюна. Отвън започва да ръми и по стъклата се стичат мътни поточета вода. Сигурен съм, че всичко е много добре, но за другото не мога да чакам дълго.

Мокрият ситнеж и студът нахлуват под палтото, костюма, просмукват ме цял. Зная, че вътре е приятно. Изкачвам се бавно по стъпалата и влизам в салона. Уютно. Нямам персонал, той ме кара да се държа неадекватно. А и отдавна не ми е нужен. Повярвайте на стария самотник: влизаш в гостната, салонът е осветен – защо, не знам, запалвам със сухи дърва камината, изхлузвам силно надолу вратовръзката, сядам в шезлонга и не мисля. Миризмата на тютюна и тук е проникнала навсякъде, впила се е дори в рамката на френския прозорец. До стола има масичка с три позлатени във формата на дракон крака. Чашата чисто уиски стига до гърдите ми, после изчезва термално по жилите. Не е толкова студено, колкото в началото, и до камината в стил барок е приятно. Дървата пукат, а в ъгъла свети приглушено нисък лампион.

Обичам старините, макар да не зная какво точно имам в библиотеката. По стените висят картини, ако назова майсторите, ще се смутя. Буше не бих сложил сигурно, нямам и модерни имена. Но на лавиците не липсват ръкописи на архаичен френски от XI и XII век.

Когато няма движение в залата, пушекът задържа на ниво очи причудливите си форми. Можеш да го сечеш с ръка, а мъглата пред теб лениво се разделя под дланта ти, заела още по-невероятни форми, които под призрачната зелена светлина те докарват до ярост. След време се успокоявам.

Не знам дали наистина може да се изпита глад насън, но след чаша концентрат – сигурно. И кулинарията е обикновено студен бекон с яйца. По-добре е, естествено, в заведение или в клуба, но там култът към традицията те превръща в робот. На масите сядат скучни хора и дъвчат мълчаливо. После стават и без да те погледнат, изчезват. Мразя хората от клуба. Сигурно и те.

Бррр! Студено и игличките влизат под кожата. И желаната чаша уиски не е изпита.

Отварям вратата на Ролса и тя глухо хлопва зад мен. Обратният път по алеята е кратък. Ситният чакъл е вече достатъчно напоен с вода, за да хрущи под гумите. Арматурното табло пръска отровнозелени звезди в очите ми. Зная, че трябва да карам, да карам...

Плющенето на напиращите напред гуми реже тишината на нощните улици. Шофирането е бясно може би за този случаен минувач, който, виждам с периферното си зрение, спира и се извръща. Понякога ти се иска да направиш това, което никога няма да направиш.

На следващия завой ме заслепява гъста мъгла. Темза е зад ниския изкуствен парапет. Очите ми са втренчени над него и се мъчат да различат очертания, граници. Реакциите на ума се забавят с всяка част от секундата. Настъпва едно абсурдно спокойствие, след което, ако има време, мозъкът работи трезво.

Затова трясъкът от летящата на всички страни преграда не ми пречи да мисля за тъмнината пред мен, в която се давят ледените води на реката.

Още ръми, а аз не съм пуснал чистачките...

Шасито изплющява страшно върху водата...

Сега чистачките работят...

Потъването забавям с мисъл. В главата ми звучи песен. По-скоро различавам думите на Ленън от „Чуднодръвко – долу слез“: ... хората копаят пръст, за да се зарият с нея...

Сега бях свободен и никой не беше виновен за нищо. Смъртта спокойно подхвана колата... Коя е истинската, различават ли се смъртта „постепенно“ от смъртта „пред очите“, „самопожеланата“, смъртта „възраждане“, смъртта като „алиби“, като „социален жест“, „чистото“ убийство, „предизвестената“, масовата смърт, евтаназията...? Има ли „край“?...

Осъзнах, че на повърхността съм останал не повече от няколко секунди. След което в буен въртоп колата се насочи надолу.

Винаги съм мечтал за смъртта на Петроний: точно така, сигурната бавна евтаназия на доволните от живота тартори на обществото...

Не, Петроний! Аз сам избрах.

Заслепяващ шум ме удари от всички страни. Леденият октопод се обви около тялото ми и ме притисна към тапицерията. Вече исках да викам, но не можех... Защо...

Стана тихо, знаех, че не съм умрял. Или това е?

Чувам ритмичното стържене на чистачката. Другата навярно е изтръгната във въртопа.

Бях в оная еуфория, която се появява, когато се засилиш и скочиш от скалата надолу със затворени очи... В миг само ужасът е заменен от красотата. Ти си част от природата и тя е част от теб, защото летиш.

Да се събудя ли...?

НЕЩО КАКТО СЪН... ИЛИ СЪН № 2

От известно време, всъщност не знам откога, заспивах трудно, измъчван от мисли. Все по-често слушах среднощните радиопредавания, докато изпълвах листа с неуловимите и за мен драскулки, мъчейки се да докажа невероятното: може ли човек да избяга от себе си? Сега, докато пиша това, а през изкуствената мрежа от сложни геометрични фигури на завесата лунната светлина нахлува – неземно синя пътека от разтопен метал, си мисля, че може. Нощта, разбира се, е свят, различен от дневния; светът сутрин е друг – делнично напрегнат и екзистенциално далечен; на свечеряване – очакващ, губещ очертания и изпълнен със сенки; нощта ми дава миговете, които търся.

Докато пиша, навън е спряла кола, поглеждам през прозореца: вратите й са дълго отворени, там навярно става нещо. Пиша с мек графит (В 4), който откроява буквите в лунната пътека, те набъбват, оживяват и потичат като река, намерила ново корито.

Търся. Уверен съм, че човек може да избяга от себе си и без заместители. Всичко е въпрос на илюзия, може би поощрена в късния час от сноповете мъртвешка светлина, процеждана скъпернически през завесата. Светлина, която мумифицира света.

Дотук ми е дошло и затова в съзнанието ми, по-будно отвсякога, се редуват като в калейдоскоп места, отдалечени географски от мен: Африка с драми „а ла Хемингуей“, „хълмове като бели слонове“ – не, това е Испания, или Сакарската пустош, или там, където не може да те стигне хорското мнение. (Бях на две години и нещо. Помня мръсната мизерия и пътека между зелени бараки, която водеше към стълбовете на високи заводски комини. Някой пищи продължително, майка ми се появявя и простира на въжетата между бараките, а снегът, който не спира, все не успява да покрие чернилката...)

Нощното предаване ме залива с водопад от електроника и джаз (на клавишите е Боб Джеймз с „Просперираш“ и „Деликатно“), мисълта продължава да ме води тук и там и вече знам, че...

Единствено важно е човек да го пожелае. Условностите са прескочени, а това е още по-важно. Казвам си, не, не им обръщай внимание, обърни им гръб, мачкай ги като..., не ги жали, мръсните им ръце не заслужават..., камо ли..., мрази ги и ги срещни като тамада, напий ги, обичай ги, нехомогенна аудитория, и не умирай – жалко ще бъде..., не се поддавай на..., защото какво сме всъщност: знаци, символи, видения, петна, отнесени незнайно къде, и криви линии, сенки, посоки, начертани от маестрото, който не се поддаваше на...

Луната е в пълна фаза, когато се изправям и виждам, че колата, разтворила врати, вече я няма. В главата ми настъпва хаос, а в устата ми горчи от напитки и цигари, от лунна светлина, имена и събития (Екол Нормал, Сорбоната, Риц, Йейл, Оксфорд, Масачузетс, Стравински, Белла Барток, Госпожа дьо Мопен, Паунд, Камю, Бекет, Борхес, Сарот, Кортасар, Колфийлд...), та ми иде да промия мозъка си под освежаващата струя на физическото усилие или любовта.

Или да се върна в онези романтични дни, когато предприех създаването на „теологичен кръжок“ (в рамките на онова малко, което даваше университетът и който не се осъществи, поне така, както желаех, понеже залагах твърде много на изкуството; то не обяснява, в най-лошия случай показва).

Или още по-късно (защото знаех, че трябва да е късно), когато замислих „Всички ценности на моето време“, нещо, от което би се отказал и Николай Райнов. Тогава не знаех, не знаех много и мъглата се стелеше наоколо, скривайки света, и моя собствен...

Мислите ме нападаха хищно: Временното отдалечаване е идеализиране на действителността, породено от носталгията и останалите чувства. Връщането към миналото ни помага да се пречистим, защото ни напомня какви сме били и какви не трябва да бъдем... А радиопредаването в нощта бълва за откраднатата „Мона Лиза“, чудовището Неси, бившия Ленинград и срещата на живота със смъртта, в съпровод с клавишите на Боб Джеймз...

Тягостният ден е отминал безвъзвратно, а нощта не се помни – мисъл, фантазия и парчета от огледало, но ми дава миговете, които търся. Някъде назад в нощите Хесе ще напише стихотворенията „Среднощни мисли“ и „Размисъл“, а в това време миговете изтичаха, спомените се връщаха и животът стоеше на едно място (Калигула се мята по сцената и реве: „Нищо не е вечно!“)...

От известно време, всъщност и аз не знам откога, спя непробудно, безкрайно нежно на фона на лунната светлина, пречупила през невероятната плетеница на завесата мислите...

КРАЧКА КЪМ БЕЗУМИЕТО ИЛИ СЪН № 3

В мътния поток на случилото се извиках „Смърт!“ и затворих очи. Съседната стая се изпълни с шум и не видях никога далечината, откъдето струеше светлина и музика. Това бе единствения начин да ги събудя. Към мен пристъпи той, лекарят, и отвори тялото ми: показаха се краищата на нещо, което ме изкара от унеса. В същото време оттам излезе... душата ми и аз оставих тленността в ръцете му; той погледна разпилянато върху масата и също прошепна „Смърт“, на което душата ми рече „Не се бой...“, отдалечи се някъде там... към Началото, а ритъмът бе прекъснат от светкавици и потоци лава, изригващи от земната утроба нагоре, където се раждаха суша и вода, живот и смърт...

След това чух глух тътен, продиращ това, над което летях.

Летях над цъфтящи поляни и гъсти гори, където дървесата се бяха сплели в любовна прегръдка, приличащи повече на китка, която пръска искри живот наоколо.

Животът ме упояваше и тръбите на огромните влечуги кънтяха към фибрите на вечността, поглъщаха се от всичко, изяждаха всичко и го изплюваха, все още несмляно достатъчно.

От север се задаваха мъгли, а над мъглите – черни облаци, а под вълмата пъплеха ледници, подобно динозаври, бягащи невинно надолу, заели цялото пространство.

И настъпи Нищото, което легна върху Живота, пъхтящ и клокочещ отдолу, откъдето излизаха фунии и разпръсваха Светлина. Звукът, студен и разтърсващо скърцащ, достигаше до всичко и го караше да трепери.

Според Опарин (1924 г.) животът на Земята се е появил в един определен момент от еволюцията, когато се е образувал Световният океан. С изстиването на Земята, в горните й слоеве температурата спаднала до 1000 С (тя била причината за проливните дъждове, които образували Океана). Съдържащите се в атмосферата химически съединения, способни и активни за по-нататъшни превръщания, се свързвали със съединенията във водата, от което произлезли по-сложни структури, оформили се в гел (плаваща пихтиеста маса, способна да поглъща веществата отвън).

А не би ли могъл Животът да се появи за един миг?

Летях над късните екземпляри от Мезозоя – малки и големи, големи колкото триетажни сгради и малки, по-малки от прашинка...

Предполага се, че измирането на гигантите се дължи на промяната в климата, но знаем, че климатът се изменя бавно и постепенно, което дава възможност за пренастройване и миграции… Сигурно гибелта на едрите тревопасни и хищници е настъпила от смяната на типа растителност. Но тази смяна е била в началото на късната Креда, а измирането им – в края на този период. Може би ортогенезата е причината? (Но и това е продължителен процес.) Или радиацията... Един път на 200 млн. години най-близкостоящите до Слънцето звезди (на 8 парсека) се активизирали като „свръхнови“. Повишеното рентгеново излъчване според Красовски и Шкловски можело да продължи няколко хилядолетия... Една причина, която можела да има непредвидими биологични и най-вече генетични последици (увеличен брой на мутациите)...

Летях на север, над Камчатка, и гробищата на огромните животни нарастваха. Наблюдавах раждането на себеподобните...

Имаше първи, втори и т. н. човеци, наречени с имена, които не казваха нищо. Първата раса троглодити бе огромна, всяваща страх, но тя отстъпи пред нова раса, от която, казват, произхожда и моето тяло и моят дух. Казват още, че децата на човешката цивилизация се появили внезапно, устремно, умствено и технически узрели... Казват още, че сме могли да мислим, но смятам това за привилегия само на необятния Дух, този, витаещ над тялото призрак във Вечността. Да мислят...

Било през ония години, когато потомците на Адам и Ева заселили цялата земя. С тежък труд изкарвали те насъщния и това ги озлобило, душите им се изпълнили с низост и мъст. А Създателят, Творецът на рода човешки, наблюдавал какво вършат хората и го обземали тъга и негодувание. И решил Всесилният да унищожи хората, като им изпрати всемирен потоп. Само че на Земята живеел един праведен човек. Наричал се Ной и Господ много го обичал за това, че не е като другите, и за това, че успял да възпита тримата си синове честни и праведни като себе си. Бог преценил, че трябва да предупреди и предпази Ной от възмездието, което подготвял за човечеството... И казал Господ Бог на Ной...

А дали летежът на човек не може да бъде даден от онзи черен обелиск на Артър Кларк, намерен от нашите прадеди в Африка? (Духът отвън...)

По-късно установих, че имам дете и костите му лежат в обща яма (където бяха открити от проф. Машка в Предмост), оградени от скелети на мамути. И тогава духът ми, лишен от способността си да се материализира, се издигна високо, където беше първият човешки Бог – култът към умрелите.

Без перспективата на историческата панорама не успях да се приближа много до първите човешки цивилизации от Месопотамия и Египет, Индия, Китай и Америка. Безметежно и безрадостно обхващах цялото стълпотворение от градове и държави, човешки същества, загрижени повече за тленнността.

Дълго преди да умра мислех за душата си, но не предполагах, че някога за хората тя била човечето в човека, животинчето в животното. А за да предпазят душата си и тя да остане в тялото, се грижели извънредно внимателно: затваряли видимите отвори на тленното тяло. По мое време сакралиите бяха други, понеже хората бяха усвоили изкуството да живеят.

Но има ли разлика, да речем, между натъпкания със скъпоценности бог Озирис в египетските гробници (връзката между небето и земята) и запечатаните в противоатомното скривалище безсмъртни души, обезверени в бъдещето и бездушни в настоящето?

Стотици градове и култури престанаха да съществуват. Пустош. Спиралата, начертана от човешки ум (?), направи поредното си завъртане около оста на живота. Преди пет милиарда години бе Началото. Оттогава биологически животът „умира“ три пъти. Това, което до вчера бе невъзможно, днес е факт. Човекът-фатум, забравил защо живее, извърши поредната си грешка. Далече на север остана една лаборатория. Това не бе Ной с раздрънкания си ковчег, а учен – незасегнат от ужаса...

Обикаляйки около развалините на Ватикана, съгледах композицията „Лаокоон“. Прибрах я... Да, фигурата на онзи жрец, който предупреждавал сънародниците си да не вкарват в Троя оставения от гърците кон. По време на извършваното от Лаокоон жертвоприношение на бог Посейдон изпълзели от морето две змии и удушили жреца и двамата му синове.